Бурята

Кърт Остин продължаваше да лежи в неудобното положение, в което падна. Не помръдна дори след като автомобилите потеглиха и шумът от двигателите им заглъхна в далечината. Остана да се чува само жуженето на лутащите се в полумрака мухи. Кърт се стараеше да не трепне, дори когато някоя от тях решеше да се разходи по лицете му. Не беше сигурен дали някой не наднича през отвора на кладенеца. Накрая реши, че вече е безопасно и би могъл да опита да се раздвижи.

Погледна крадешком към отвора високо горе, плъзна ръка покрай тялото си, обърна се бавно и внимателно се надигна. Седна и лекичко се примъкна назад, докато долепи гръб до стената. Всяко движение му причиняваше ужасна болка. Щом опря гръб в грапавата стена, реши да си почине за малко.

Кърт огледа краката си. Нещо го удари по време на стрелбата, но не видя огнестрелна рана. Най-вероятно рикоширал куршум беше откъснал парче от стената. Рамото го болеше ужасно, но въпреки това можеше да движи ръката си нормално.

Остин се пресегна и побутна лекичко Джо.

Джо едва едва отвори очи като човек, който се събужда от дълбок сън. Той помръдна леко и простена. Изглеждаше объркан.

- Къде сме? – попита той.

- Не помниш ли?

- Последното нещо, което си спомням, е как ни влачи един джип – отвърна той.

- Това беше апогеят на нашето пътешествие – усмихна се Кърт и погледна нагоре. – Съвсем буквално при това.

Джо се опита да стане, но не успя.

- Мъртви ли сме? – попита той. – Ако не сме, никога не съм се чувствал по-зле.

Кърт поклати глава.

- Определено сме живи, поне засега. Намираме сме на дъното на кладенец без въже, стълба или друг начин да излезем.

- Това е добре – каза Джо. – За секунда си помислих, че сме в беда.

Кърт огледа другите тела в пясъка. Две от тях изглежда бяха тук отдавна. Идващата от тях миризма беше противна. Третият беше този, когото Остин бутна в кладенеца малко преди да метнат и него. На челото на мъжа зееше голяма рана. Вратът му беше огънат под странен ъгъл. Кърт не очакваше, че двамата с Джо ще оцелеят.

- Предполагам, че купчината пясък и това, че се приземихме на крака, ни спаси. Изглежда, че този си е ударил главата.

- Освен това паднахме от по-ниско – каза Джо. – Или поне аз. Ами онези двамата?

- Нямам представа – отвърна Кърт и погледна телата, наполовина покрити с мухи. – Сигурно са ядосали шефа си.

- Ако някога напуснем НАМПД – каза Джо, – напомни ми да не работя за егоцентрични диктатори, луди или друг вид разбойници. Очевидно е, че не реагират адекватно на оплакванията на служителите си.

Кърт се засмя и остра болка проряза тялото му.

- Това боли – каза той и се опита да спре. – Край с шегите.

Остин погледна отново към тесния отвор високо горе.

Виждаше се малко кръгче оранжево небе.

- Трябва да намерим начин да се измъкнем, иначе ще се превърнем в следващото ястие на мухите. Можеш ли да се изправиш?

Джо протегна крака.

- Глезенът ми е доста подут – каза той, – но мисля, че ще се оправя.

Кърт се опря на стената и се изправи. За момент усети замайване, но бързо се съвзе. После помогна на Джо да се изправи.

Дъното на кладенеца беше широко около метър и половина в диаметър.

Явно кладенецът бе копан на етапи. Горната му част – приблизително шест метра – беше укрепена с кирпичени тухли. Надолу стените бяха само от пръст.

- Мислиш ли, че ще можем да се изкачим? – попита Джо.

Кърт хвана с ръка един издаден камък и го натисна, за да провери издръжливостта му. Камъкът се разтроши в разочароващ водопад от прах и отломки.

- Не.

- Да се опитаме да се покатерим с вклиняване? – предложи Джо. – Ще използваме ръцете и краката си, за да се отблъснем нагоре.

Кърт разпери ръце встрани. Едва успя да докосне двете страни.

- Няма да можем да се изкачим по този начин.

Той се огледа. Кладенецът приличаше на склад за ненужни вещи и боклуци. Освен трите тела, наоколо се въргаляха разхвърляни консерви, пластмасови бутилки и дори една тясна автомобилна гума. Белееха се и множество по-дребни кости. Кърт предположи, че са от животни, които са паднали, или пък от нечия вечеря.

Остин огледа гумата, после стените и накрая мъртъвците.

- Хрумна ми нещо – рече той.

Кърт претърси разбойника, когото бутна от ръба и намери нож, пистолет „Лугер“ и малък бинокъл.

На колана му висеше полупразна манерка. Кърт отпи една глътка, а после я подаде на Джо.

- За твое здраве!

Джо изпи останалата течност, а Кърт избута боклуците настрана и изрови старата гума.

- Подреждаш ли? – попита Джо.

- Много смешно.

Остин задържа дъха си, наведе се до мъртъвците и прогони накацалите ги мухи. После развърза въжето, с което бяха вързани един за друг.

- Това ще ни трябва.

- Случайно да носят някоя голяма кука?

- Не – отвърна Остин. – Но така или иначе няма да ни трябва.

Кърт струпа телата едно върху друго в центъра на кладенеца.

- Сядай – нареди той на Джо.

- Върху мъртъвците?

- Сложих свежия най-отгоре – окуражи го Остин.

Джо се поколеба.

- Те са мъртви – каза Кърт. – Какво ти пука?

Най-накрая Джо седна. Кърт вдигна тясната гума и я постави изправена зад гърба му, сякаш полагаше венец. След това седна с гръб към гумата и Джо.

- Опри краката си на стената и избутвай.

Дзавала го направи и Кърт почувства как гумата се притиска към гърба му. Той опря крака на стената от своята страна и също забута. Усети гумата между тях да се свива лекичко. В гърба и краката му имаше достатъчно напрежение, което щеше да им позволи да се вклинят в дупката на кладенеца. Освен това можеше да си сгъне колената с още петнайсет-двайсет сантиметра.

- Стегни коремните мускули и да видим дали ще можем да го направим – каза той.

Джо започна да избутва силно с крака. Кърт направи същото. Той усети натиск в долната и горната част от гърба си, където гумата го притискаше. С минимално усилие, двамата се издигнаха над камарата трупове.

- Може и да се получи – рече Джо.

- Първо ти, после аз – предложи Кърт. – Крачка по крачка.

Джо премести крака си, наклони се на една страна и почти падна. Успяха да се закрепят и Кърт натисна силно с левия си крак. Издигнаха се с около двайсет сантиметра. Той бързо премести десния си крак на ново положение.

Следващото движение на Джо беше по-внимателно и не след дълго двамата вече пълзяха нагоре бавно, но сигурно.

- Забравих да ти споделя – каза Джо с пъшкане. – Преди да ни се нахвърлят в онази стая, видях карта с разни течения. Беше на Персийския залив, Арабско море и половината от Индийския океан.

Двамата с Кърт избутаха в синхрон, издигнаха се петнайсетина сантиметра и нагласиха краката си.

- Забеляза ли нещо необичайно в нея? – попита Кърт с усилие.

- Нямах... много... време да я разгледам внимателно – отвърна Джо, – но се замислих за нещо.

Двамата отново се придвижиха нагоре.

- За какво? – попита Кърт.

- Ако Джин използва малките си зверчета... да разруши някакъв бент... защо ги открихме... в Индийския океан... на хиляда и шестстотин километра от сушата?

Кърт позволи на част от мозъка си да обмисли въпроса, но запази концентрацията си върху изкачването.

- Добър въпрос – каза той. – Язовирите препречват реки... Реките се вливат в морета... Може малките роботчета да са били отнесени случайно в океана.

Кърт се опита да си спомни кои язовири се намират около Индийския океан или Персийския залив, но не се сети за нито един по-голям.

Двамата спряха, за да си починат.

- Във всички случаи – добави Кърт, – трябва да се измъкнем от тук. Каквито и да са целите на онзи ненормалник, те няма да донесат нищо хубаво на никого освен на него.

Стигнаха до облицованата с кирпич част на кладенеца. Шегите и смехът спряха, защото изкачването стана по-трудно.

Кърт почувства как гърбът, коремните мускули и краката му започват да горят. Той стисна зъби и продължи нагоре.

- Добре ли си? – попита Остин.

- Да – простена Джо. – Но не бих искал да започвам отначало.

Кърт погледна надолу. Кракът му се подхлъзна лекичко, но той стегна коляно и заби петата си в стената. Краката му трепереха, а в един от прасците си усети болезнени конвулсии. – Още метър и половина – каза той задъхано. – После ще задействаме... втората част от плана.

- Ами ако лошите са все още горе? – попита Джо.

- Не съм чул и звук, откакто колите потеглиха.

- Ами ако са оставили човек да пази?

- Нали имаме пистолет.

Двамата се изкачиха още трийсетина сантиметра и лицето на Кърт се окъпа в лъчите на угасващото слънце.

На около крачка от върха на кладенеца се дочу странен звук – остро свистене, което отекна в глинените стени.

- Чу ли това? – попита Джо.

- Опитвам се да разбера какво е – отвърна Кърт.

Свистенето се засилваше с всяка изминала секунда и в този миг точно над тях премина огромна сянка. Кърт зърна корема на огромен сиво-бял въздушен апарат. Предкрилките и задкрилките се простираха настрани като пера. Предният колесник с шест гуми се подаваше напред като орлови нокти, търсещи клон, за който да се захванат.

- Какво е това? – попита Джо.

- Някакъв самолет – отвърна Кърт.

Машината прелетя на не повече от шейсет метра над кладенеца и отмина за около секунда-две, но Кърт успя да забележи нещо странно във формата ѝ.

- Не се сетих, че се намираме в края на пистата – каза Джо. – Не бих искал да се покажа в неподходящия момент и да бъда прегазен от някой „Боинг 747”.

Кърт потисна смеха, който се надигна в него и се избута по-силно с крака, докато не застана малко под ръба на кладенеца.

Бедрата и прасците му трепереха от умора, а коремните му мускули горяха от напрежението да притискат гърба му в гумата. Имаше усещането, че е направил сто коремни преси със седемкилограмова медицинска топка, долепена до гърдите.

Остин извади деветмилиметровия пистолет от джоба си и дръпна предпазителя.

- Внимателно! – прошепна той.

Джо нагласи краката си. Кърт го последва и двамата внимателно изминаха последните петнайсет сантиметра. Остин вдигна пистолета и проточи врат над ръба на кладенеца. Не видя пазач наоколо.

- Чисто е – каза той.

- От тази страна също. Сега какво?

Кърт метна пистолета над ръба, извади въжето изпод ризата си и разви част от него.

После хвана здраво двата края на въжето. С ловко движение на китката Кърт метна въжето. То полетя нагоре и падна над една от тръбите, ограждащи ръба на кладенеца.

Кърт хвана висящата част и я дръпна надолу.

Без да мърда много, той прокара двата края на въжето през образувалата се примка и подаде единия на Джо.

- Хвани го с двете си ръце и се дръж здраво.

Кърт издърпа своят част от въжето и я уви около ръката си над лакътя, а после два пъти около китката. Джо направи същото.

- Здраво ли си хванал въжето?

- Като печеливш лотариен билет – отвърна Дзавала.

- Добре – каза Кърт, – защото знаеш какво ще се случи щом дадем на клетите ни крака да си починат, нали?

- Да – отвърна Джо. – Ще боли като всичко друго, свързано с теб.

- Без болка няма награда – заяви Кърт. – Този път наградата е свободата ни. Готов ли си?

- Да.

Кърт напрегна мускулите на ръцете си.

- Три... две... едно... сега!

Почти едновременно двамата мъже отпуснаха краката и коремните си мускули и увиснаха на въжето. Въжето се опъна около тръбата. Гумата полетя надолу, а двамата се залюляха и се удариха в стената на крачка от ръба на кладенеца.

Гумата шумно се приземи на дъното, но Кърт и Джо се държаха здраво за въжето.

- Трябва да го направим едновременно – каза Кърт, – иначе някой ще падне долу.

Двамата се закатериха нагоре, докато не успяха да хванат тръбата от металната рамка. Тя беше гореща и изгори дланите им, но въпреки това се задържаха, издърпаха се нагоре и прескочиха ниската стена.

Кърт се търкули доволно по лице в пясъка. Джо се строполи до него.

Остин дишаше тежко и усещаше как краката му треперят. Струваше му се, че са били в този кладенец дни наред. Той погледна китката си. Часовникът му все още беше при пазача в Мале.

Кърт вдигна ръка към залязващото слънце.

- Какво правиш? – попита Джо.

- Слънчев часовник! – сопна му се Кърт. – Колко е часът?

- Седем без петнайсет – обяви Джо. – Това трябва да е нов рекорд. Оставени да умрат и върнали се в боя за по-малко от час.

Докато двамата седяха и се опитваха да си поемат дъх се дочу звук от още един приближаващ се самолет, който очевидно следваше същата траектория като първия.

Двамата мъже инстинктивно се снишиха и се притиснаха към ниската стена на кладенеца, макар това да не беше необходимо. Реактивен самолет, кацащ със скорост от сто и петдесет възела, изисква пилотът да се концентрира върху зоната за кацане. Шансът вниманието му да бъде привлечено от някакви незначителни обекти на земята беше минимален.

Но това не важеше за пътниците.

Самолетът профуча с рев над главите им, но малко по-високо от първия. Кърт забеляза същите странни черти: нестандартен корем, два големи двигателя, разположени високо над фюзелажа близо до опашката и дебели, правоъгълни крила. Приличаше на „DC-9”, „Супер 80” или „Гълфстрийм G5” на стероиди и сглобен с грешни указания и много излишни части.

- Същият модел е – каза Кърт. – Прилича ми на руски.

- Така е – съгласи се Джо. – Може дори да е един самолет, който е направил кръгче.

Сиво-бялата машина се спусна още по-ниско над земята, сякаш се подготвяше да кацне и изчезна зад една пясъчна дюна.

Звукът от двигателите заглъхна за момент и после последва силен рев. Той ехтя в пустинята в продължение на петнайсет секунди, преди да затихне напълно.

- Прозвуча ли ти като обръщане на тягата?

- Да – отвърна Джо. – Явно орелът е кацнал.

- Мисля, че намерихме начин да избягаме – каза Кърт.

Джо го погледна.

- На сателитните снимки не се виждаше паркиран самолет – обясни Кърт, – което означава, че този няма да седи цял ден и да се пече под пустинното слънце. Ще остави товара си и ще излети преди изгрев слънце.

- Разбира се – каза Джо, – но това тук не е точно Първи терминал на летище „Дълес”. Не можем да отидем до гишето и да си купим билет.

- Не – отвърна Кърт, – но можем да се промъкнем в тъмнината. Едва ли някой ни очаква.

- Защото ще сме луди, ако опитаме да направим това, което предлагаш.

- Не разполагаме с вода – продължи Кърт. – Нито с джипиес. Нямам представа как да открием колата без него. Така че, освен ако не искаш да се скиташ в пустинята с надежда да извадиш късмет, трябва да се върнем в бърлогата на лъва.

Джо се колебаеше, но скоро се съгласи с плана на приятеля си.

- Объркваш ме с тези животински метафори – каза той. – Нали беше заешка дупка?

- Промени се, когато ни заловиха – отвърна Кърт. – Тези типове са много по-страшни от заек.

- Освен онзи във филма на Монти Пайтън – каза Джо.

- „Монти Пайтън и Свещеният граал”.

- Същият.

- Вярно – каза Кърт и се опита да не се разсмее. Пресъхналото гърло го дращеше неистово, а ребрата още го боляха.

- Като гледам, нямаме голям избор – каза той. – Можем да избягаме като сър Робин. Или да се промъкнем обратно в базата им, да се скрием в някое ъгълче на един от самолетите и да излетим оттук, преди да сме се превърнали в храна за животните.

Джо се изкашля.

- Малко съм жаден.

- Аз също – каза Кърт.

Джо пое дълбоко дъх, пресегна се, вдигна пистолета от пясъка и го подаде на Кърт.

- Водете, сър Рицарю – каза той. – Съмнявам се, че ще открием Свещения граал, но ще се задоволя и с бягство оттук, или поне с добре зареден бар с напитки.