Бурята

Джо прецени, че или процедурата по акостирането на ферибота беше твърде сложна, или водният съд и неговият капитан не са били добре подбрани за задачата. Цял час след като вратите на помещението се отвориха, корабът продължи да маневрира напред-назад, докато най-накрая се удариха в кея.

Джо остана свит в задната част на ремаркето. Шофьорите и помощниците се качиха в камионите много преди корабът да спре и сега палеха двигателите на големите машини. В продължение на няколко минути камионите работеха на празни обороти и въпреки отворените врати, Джо беше сигурен, че ще припадне от дизеловите изпарения.

Главата му вече пулсираше от главоболие, когато най-накрая камионите потеглиха. Една по една големите машини се измъкнаха от товарния отсек и стъпиха на кея. Джо не рискува да погледне, докато не прецени, че са далеч от водата. Той остана изненадан колко бързо започнаха да се движат камионите само няколко минути след като напуснаха ферибота.

Джо се провря между бидоните до задния край на камиона.

Тъй като неговият беше първият, който влезе в кораба, сега излезе последен. Намираха се в края на конвоя и той можеше да погледне, без да се страхува, че някой ще го забележи.

Джо повдигна брезента и видя сива чакълена настилка. Камионите летяха по нея със скорост, която не бяха развивали в Йемен.

- Ние не напуснахме ли същото това място? – промърмори той.

Разбира се, имаше някои различия. Първо, павираният път. Тук се виждаше повече растителност и от време на време по някой пътен знак. В пустинята в Йемен нямаше нито един. Докато знаците прелитаха, Джо се опита да ги разчете, но успяваше да види само задната част на тези от неговата страна на пътя. Другите, предназначени за шофьорите, каращи в обратната посока, се осветяваха само от стоповете на ремаркето. Слабият червен отблясък не беше достатъчен, за да види нещо, преди знакът да се отдалечи.

Успя да различи арабски завъртулки и английски букви. Самият факт, че имаше табели, включително и на английски, означаваше, че е много по-близо до цивилизацията, отколкото беше през последните няколко дни.

Докато Джо се опитваше да разчете някой от крайпътните знаци, нощта се спусна и пейзажът стана монотонен. Единственото, което се промени, беше миризмата. Дзавала подуши прах, влага и мокра от дъжд пустиня. Това му напомни за края на сухия сезон в Санта Фе, където беше отраснал. Той погледна нагоре и с почуда отбеляза, че на небето не се вижда нито една звезда. Сякаш беше покрито с черна пелена.

Няколко минути по-късно върху камиона и по пътя наоколо забарабаниха едри капки дъжд. Джо чу гръмотевици в далечината. Камионите продължиха напред, а въздухът наоколо стана хладен и влажен. За негова изненада не беше облак, а сериозен порой, който продължи да се излива. Не след дълго брезентът над него подгизна и прокапа.

- Дъжд в пустинята...–прошепна Джо. – Чудя се дали това е добра новина, или не.

Скоро минаха край още няколко знака. За късмет една кола пътуваше в същия момент в обратна посока. Дългите светлини от фаровете ѝ прорязаха пелената от капки и осветиха знака в противоположната част на пътя достатъчно дълго, за да може Джо да го прочете.

Олющената синя табела беше избеляла и огъната, но думите бяха достатъчно ясни.

- Марса Алам – прочете Джо на глас. – Петдесет километра.

Името му се струваше познато. Марса Алам беше египетско пристанище на Червено море. То се намираше зад тях. Вероятно там бе акостирал фериботът. Това означаваше, че се намират на три четвърти от пътя между Кайро и границата със Судан и само на два часа от Луксор.

- В Египет съм! – прошепна Джо и бързо осъзна какво означава това. – Тези хора са се отправили към бента Асуан.