Бурята

Пол Траут чу алармата и се затича по коридора. Скоро стигна до импровизираната лаборатория. Марчети говореше разпалено по интеркома с главния инженер. Гамей стоеше до него с притеснено изражение на лицето.

- Пожар – каза тя.

- Досетих се – отвърна Пол.

Той надуши пушек и характерната миризма на подпалено дизелово гориво.

- В машинното ли е?

Тя кимна.

Марчети попита по микрофона:

- Можете ли отново да включите роботите?

- Не отговарят.

- Ами аварийната противопожарна система?

- Също не отговаря.

Марчети изглеждаше притеснен.

- Продължавай да опитваш – нареди той и отново натисна копчето на интеркома. – Ще трябва да го гасим сами. Кажи на Костис и Кристатос да ме чакат там, а другите да са в готовност.

Марчети погледна Пол и Гамей.

- Някой от вас да има опит в гасенето на пожари?

- Аз да – отвърна Пол. – Ще дойда с вас.

Сега беше ред на Гамей да се притесни.

- Пол, моля те! – рече тя.

- Всичко ще е наред – успокои я той. – Имам опит в такива ситуации. Ти иди на безопасно място.

- В контролната зала – каза ѝ Марчети. – Главният инженер е там.

Гамей кимна.

- Внимавай! – рече тя на мъжа си.

Пол се втурна през вратата заедно с Марчети и двамата слязоха по стълбите към главната палуба. Оттам, второ стълбище ги отведе до корпуса, откъдето поеха по коридора към машинното отделение. Димът в задната част на острова стана по-гъст.

- Това е противопожарният отсек – обясни Марчети и се насочи към помещение с няколко високи врати.

Намираха се на петнайсетина метра от машинното. От миризмата на гориво им прилоша, а топлината от пожара ставаше все по-силна.

Марчети отвори един панел с надпис „пожар”. Вътре бяха закачени яркожълти костюми, изработени от „Номекс”, и украсени с оранжеви отражателни ленти. На рафт над всеки от костюмите стояха кислородни бутилки и маски. Всеки ВДА, или въздушен дихателен апарат, включваше устойчива на огън и топлина маска, както и регулатор, комуникационна система и малък дисплей. Имаше и специален колан, на който висяха фенерче и други инструменти, заедно с цилиндри с въздух и който се закачваше на гърбовете на мъжете.

Марчети грабна един от костюмите. Пол го последва. Докато ги обличаха, пристигнаха Костис и Кристатос.

Двамата мъже също се приготвиха.

След като си нагласи маската, Пол отвори клапана на регулатора. После вдигна палец във въздуха. Кислородът течеше.

Марчети се пресегна и натисна едно копче в страничната част на маската на Пол. Той дочу статичен шум и след малко гласът на Марчети прозвуча през вградените слушалки.

- Чуваш ли ме?

- Силно и ясно – отвърна Пол.

- Чудесно! Респираторите са оборудвани с радиостанции.

Пол беше готов. И двамата мъже от екипажа също приключваха с обличането на костюмите. Марчети се приближи до маркуча, закачен за стената и го разви.

Пол му помогна и двамата тръгнаха напред.

Щом наближиха отворената херметическа врата към машинното отделение, Пол попита:

- Какъв е планът?

- Докато главният инженер се опитва да задейства роботите, ние ще направим всичко по силите си, за да спрем пожара.

- Защо просто не го запечатаме?

- Един от хората ми е вътре – отвърна Марчети.

Пол огледа горящото помещение. Не можеше да си представи, че някой ще оцелее в тези пламъци, но ако имаше дори и минимален шанс, бяха длъжни да опитат да го намерят.

- Къде би могъл да се скрие от пожара?

- Има малък кабинет в задната част на машинното. Нещо като контролна зала. Ако е бил там, когато се е разразил пожарът, може и да е жив.

Вече бяха развили два маркуча. Единият държаха Пол и Марчети, а другият Костис и Кристатос.

- Пуснете водата! – нареди Марчети.

Един от хората му завъртя крана и маркучите оживяха от напора на водата. Марчети отвори накрайника и струята излетя напред. Въпреки че той държеше здраво, Пол усети, че се бори с маркуча.

Той затегна хватката и стегна коленете си, за да се избута напред. Двамата с Марчети влязоха в машинното отделение.

Щом преминаваха през херметическата врата, на Пол му се стори, че прекрачват прага на ада. Обгърна го черен дим, толкова гъст и задушлив, че на моменти виждаше само лампичката на своя респиратор. Горещи вълни сякаш го опичаха през костюма, а очите му сълзяха от дима, прокрадващ се под маската. От време на време оранжеви огнени кълба осветяваха помещението. Те изригваха отгоре, отдолу и около мъжете, като дори преминаваха над главите им подобно на танцуващи демони. Няколко слаби експлозии разтресоха задната част на помещението.

Марчети пръскаше с водата наляво и надясно и нагласяше струйника, за да разшири струята. Неговите хора работеха уверено с втория маркуч. С помощта на двете мощни водни струи, мъжете успяха да овладеят пламъците, но добавиха вълни от свръх нагрята пара към и без това врящото помещение.

- Виждаш ли източника? – попита Марчети.

- Не – отвърна Пол, като се опитваше да види нещо през дима.

- В такъв случай ще трябва да продължим напред.

До този момент Пол възприемаше Марчети като слаб човек, който говори прекалено много, но сега се възхити от куража, с който се опитваше да спаси острова си и се бореше за живота на един от хората си.

- Насам! – извика мъжът, който насочваше струята на другия маркуч.

Пол се обърна и видя как се борят с пламъците и разчистват път за него и Марчети.

Пол събра кураж и продължи да следва Марчети. Двамата преминаха през сърцето на пожара.

Той имаше чувството, че стои върху разтопена лава.

Отляво изригна ново огнено кълбо и вълната събори Марчети на пода.

Пол му помогна да се изправи.

- Това не ми харесва! – провикна се той. – Трябва да се върнем!

- Казах ти, че един от хората ми е там долу!

Още една слаба експлозия ги разтърси и се надигна ново огнено кълбо, но двамата го отблъснаха с водата от маркуча.

Машинното отделение беше с височината на три етажа, четири пъти по-дълго и пълно с тръби, маркучи и висящи пътеки. На места пламъците достигаха тавана и всичко беше изпълнено с дим. Ако не губеха битката, то поне постигнаха равновесие.

- Трябва да наводним помещението – каза Пол. – Това е единственият начин.

- Опитахме се – отвърна Марчети. – Противопожарната система не реагира. Трябваше да се включи при седемдесет и девет градуса, но не го направи. Пробвахме да я задействаме от мостика, но отново нищо.

- Трябва да има друг начин – каза Пол. – Вероятно тук долу е поставен ръчен превключвател.

Марчети се огледа наоколо.

- Има четири – каза той. – Най-близкият би трябвало да е натам. До генератора.

- Трябва да го задействаме.

Елууд се поколеба.

- Щом го направим, вратите ще се затворят автоматично – обясни той. – Който и да го задейства, ще бъде хванат в капан.

- За колко време?

- Докато пожарът угасне и температурата спадне.

- Тогава да не губим време.

Марчети погледна надолу към огънатата пътека, която водеше до може би незасегнатия от пожара кабинет. Тя беше усукана, сякаш беше попаднала в центъра на експлозия. Отвсякъде ги заобикаляха пламъци, пушек и вряща вода, капеща от тавана – нямаше начин да преминат през всичко това.

- Добре! – съгласи се Марчети и се обърна към задната стена на помещението. – Натам!