Бурята

Още щом чу смеха на Джин, Кърт разбра, че са в опасност. Той се втурна обратно в контролната зала и опря дулото на карабината в лицето му, точно между очите.

- Спри ги!

- Пуснете ни – каза Джин, – и ще направя каквото кажете.

- Спри ги, или ще изцапам стената с мозъка ти!

- И какво ще постигнете с това, господин Остин?

Кърт отстъпи назад.

- Марчети, намери компютър! Ще трябва отново да разбиеш един код.

Елууд седна бързо пред един лаптоп.

- Никога няма да успее – засмя се Джин.

Марчети вдигна глава.

- Прав е. Успях да се справя с последния номер на Отеро, защото виждах файловете, но тук нямаме достъп до нищо.

- Можеш ли да го хакнеш?

- Паролата е деветцифрена и защитена с най-добрия шифър. Дори на суперкомпютър ще му трябва цял месец да го направи.

- Сигурно има някакъв начин.

- Не мога дори да вляза в системата.

Сега Кърт разбра защо Джин бе прострелял Отеро и лаптопа. Кодът беше на програмиста. Той лежеше мъртъв на пода и нямаше как да го каже, а Марчети не можеше да провери лаптопа за някаква поредица от натиснати клавиши или временни файлове.

Лейлани се приближи до Кърт.

- Какво става?

- Онези неща, които ни накараха да блестим, са наобиколили острова и са много повече, отколкото когато ги видяхме. Джин ги е включил на режим хранене. Ще се качат на борда като ято гладни скакалци и ще изядат всичко по пътя си, включително и нас.

- Какво ще правим? – попита Лейлани.

- Има ли някакъв начин да ги спрем? – обърна се Кърт към Марчети.

Елууд поклати глава.

- Твърде много са. Простират се на осемдесет километра във всички посоки.

- Тогава ще трябва да напуснем острова. Къде са твоите въздушни кораби?

- В хангара до хеликоптерната площадка.

- Вземи лаптопа и кажи на всички да ни чакат там – нареди Кърт. После погледна Таутог. – Уведоми хората си да се качат горе. Ще излетим оттук.

- Ами лодките? – попита Таутог.

- Те няма да ни помогнат.

Таутог излезе на откритата палуба и започна да вика на хората си и да им маха да се качат при тях. Марчети грабна микрофона и гласът му зазвуча по целия остров през многото високоговорители.

Кърт забеляза две малки радиостанции върху контролната конзола. Взе ги и забута Джин към вратите на асансьора.

- Тръгвай!

Няколко минути по-късно Кърт и бляскавият му антураж стояха на осветената хеликоптерна площадка между двете пирамидални сгради. От тази висока позиция морето около „Аква Тера“ приличаше по-скоро на твърда почва, покрита с милиони бръмбари. Те отразяваха светлините от прожекторите. Виждаше се как колони от тях започват да се прокрадват по острова като дълги, опипващи пръсти.

- Толкова много са, че може да се върви върху тях – каза Пол.

- Аз не бих опитал – отвърна Кърт.

Вратата на хангара в стената на дясната пирамида се отвори и хората на Марчети извадиха единия от въздушните кораби. Вътре имаше още два.

- Колко души може да побере всеки от тях? – попита Кърт.

- Осем. Най-много девет – отговори Марчети.

- Изхвърлете всичко ненужно – каза Остин. – Опитайте да намалите теглото.

Марчети отиде да помага на хората си. Пол и Гамей тръгнаха с него, а Лейлани се приближи до Зарина, която стоеше до ръба на площадката с Джин.

- Значи ти се представяше за мен? – погледна я изпитателно тя.

- Не се приближавай прекалено – предупреди я Кърт.

- Ти си една слабовата малка женица – отвърна предизвикателно Зарина. – Това беше най-трудното в ролята ми.

Лейлани понечи да я зашлеви, но Кърт я спря и я дръпна на безопасно разстояние.

- Тя те предизвиква нарочно – каза той. – Иди да помогнеш на останалите.

Лейлани се намуси, но изпълни нареждането.

- Жалко, че не ме удари – каза Зарина. – Можеше да ти хареса.

- Не се ласкай – отговори ѝ Кърт.

Джин стоеше до нея и гледаше гневно.

Таутог посрещна хората си и ги поведе към хангара.

- Ами затворниците? – попита единият.

Кърт погледна към садистичния лидер.

- Какво решаваш, Джин? Ще оставиш ли хората си да бъдат изядени живи?

- За мен е без значение дали ще живеят, или ще умрат – отвърна той. – Но щом ви е толкова грижа за тях, по-добре ги вземете със себе си.

- Не – отвърна Кърт. – Няма да изпратя мой човек да ги доведе.

- Значи си толкова жесток, колкото и аз.

Остин погледна Джин. Отвращаваше го, но не би рискувал живота на някой добър човек заради онези долу.

- Ето какво ще направим – каза Кърт. – Ще се качим на тези въздушни кораби и ще отлетим, а ти ще останеш тук, за да умреш по начина, който заслужаваш. Игричките ти на надмощие ще доведат само до смъртта на хората ти и ще принудят вас двамата да извършите бавно самоубийство.

Той взе лаптопа, сложи го на грубата повърхност на хеликоптерната площадка и го бутна към Джин.

Той го погледна, но не направи нищо.

Зарина изглеждаше притеснена. Тя прехапа устни, поколеба се и заговори:

- Въведи кода, Джин...

Зад тях първите два въздушни кораба вече бяха готови за излитане. Пашкулите им се изпълниха до максимум, а перките бавно се въртяха. Третият стоеше зад тях.

- Какво е положението? – попита Кърт, без да се обърне.

- Ако спуснем въздушните котви и наберем скорост, преди да се отделим от ръба, ще можем да качим единайсет души – отвърна Марчети. – Така мисля.

- Качи дванайсет на всеки.

- Но не съм убеден, че...

Кърт го прекъсна с острия си поглед.

- Нуждая се от помощта ти – каза той и му подаде една от радиостанциите. – Е, какво ще кажеш?

- Дванайсет – отвърна Марчети. – Ще успеем да излетим с дванайсет... Надявам се...

- Това прави трийсет и шест – изчисли бързо Гамей. – Ние сме трийсет и седем.

Джин се захили.

- Предполагам, че някой ще остане да ни прави компания.

Кърт отговори, без да мигне.

- Аз!