Бурята

В контролната зала цареше истински хаос. Двама от хората на Марчети работеха припряно на компютрите и се опитваха да включат роботите или противопожарната система.

Главният инженер, нисък, но як грък, следеше пожара. Гамей успя да долови разговора по радиостанциите между двата пожарни екипа. Не ѝ се стори много оптимистичен.

- Много ли е лошо положението? – попита тя.

Долу не ѝ се струваше пожарът да е толкова заплашителен.

- Бързо се разрасна – отвърна инженерът. – Цялото машинно отделение гори. Най-вероятно има изтичане на гориво.

- Разпространил ли се е? – попита Гамей. Страхуваше се Пол да не попадне в капан.

- Още не – отвърна мъжът.

Гамей се опита да не мисли върху думите му. В този момент влезе Лейлани. Тя изглеждаше уплашена и объркана.

- Какво става?

- Машинното отделение гори – обясни ѝ Гамей. – Един член на екипажа е хванат в капан. А автоматичните системи не работят.

Лейлани седна. Цялата трепереше. Изглеждаше сякаш ще се разплаче, но в момента на Гамей не ѝ беше до това.

- Ами ако пожарът се разпространи? – обърна се тя към инжЕнера. – Съпругът ми, Марчети и останалите няма да могат да избягат.

- Не и ако успеят да го потушат – отвърна той.

- Трябва да изпратите още хора долу – намеси се внезапно Лейлани.

Гамей и мъжът я погледнаха.

- Ако роботите не работят, трябва да изпратите още хора – повтори тя.

- Тя е права – съгласи се Гамей, изненадана от внезапната ѝ твърдост.

- Опитваме се да включим роботите – настоя мъжът.

- Забравете проклетите роботи! – викна Гамей. – Четирима мъже не могат да потушат този пожар.

- Екипажът ни се състои само от двайсет души – отвърна главният инженер.

На Гамей винаги и се е струвало, че това е грешка и сега разбра защо.

- Предлагам да изпратим всички, които са обучени да се борят с пожари – каза тя, – иначе Пол и другите ще трябва да се върнат обратно.

Мъжът погледна към двамата мъже, работещи на компютрите.

- Е?

Те поклатиха глави.

- Кодът е затворен. Всеки път щом се опитаме да пробием през външната част на програмата, тя се занулява и трябва да започнем отначало.

Гамей не разбра какво означава това, но ѝ стана ясно, че няма много смисъл да продължават.

Главният инженер въздъхна.

- Роботите са неизползваеми – рече той, признавайки очевидното. После се обърна към мъжете:–Вървете! Ще наредя на другите да ви чакат в машинното.

Двамата станаха от компютрите и се насочиха към вратата.

- Благодаря ви – каза Гамей. Зарадва се, че Пол ще получи помощ.

По радиото прозвуча гласа на Марчети:

- Някакъв успех, началник?

- Не – отвърна главният инженер по микрофона. – Нямаме достъп. Изпращам ви подкрепление.

- Разбрано! – отвърна Марчети. – Ще заобиколим системата.

- Какво означава това? – попита Гамей.

- Ще напълнят машинното отделение с халон – обясни мъжът. – Той ще потуши огъня.

- Какви са неговите недостатъци?

- Халонът е токсичен. И за да има ефект, помещението трябва да е затворено. След като го задействат, вратите ще се затворят автоматично. Всички в машинното ще бъдат в капан, докато датчиците не решат, че огънят е потушен и температурата в помещението е спаднала под точката на възпламеняване.

На Гамей и прилоша. Тя разбра какво означава това.

- Не мисля, че ще има проблем – каза мъжът. – След като отделението бъде изпълнено, огънят би трябвало да загасне за трийсет секунди. В момента, температурата там е 123 градуса. По мои изчисления времето, необходимо за охлаждане, е около десет минути... Стига всичко да мине по план.

Десет минути, в които Пол трябва да стои зад заключена врата в истинска пещ. Гамей едва понасяше тази мисъл. Но нещо друго ѝ се стори по-лошо.

- Ако всичко мине по план – повтори тя. – Като гледам как се развиват нещата, това е ужасно смело предположение.

Ами ако вратите не се затворят? Или по-лошо, ако не се отворят?

Мъжът не каза нищо, но от начина, по който се размърда в стола си, тя разбра, че вече си го бе помислил.

През това време в машинното отделение Пол и Марчети бяха стигнали почти до задната стена. Стори им се, че им отне цяла вечност да прекосят огромното помещение. В един от участъците пътят им беше препречен от отломки и горящо гориво. В друг ги спря гореща пара от разкъсан водопровод.

Хората на Елууд се бореха с пламъците зад гърбовете им, за да не може пътят им назад да бъде отрязан. Пол и Марчети напредваха метър по метър и отблъскваха огъня в движение. Накрая видяха възможност да преминат.

- Задръж фронта! – обърна се Марчети към Пол. – Отблъсквай пламъците докато премина. Щом стигна от другата страна, ще ти дам сигнал.

Пол мина отпред и грабна струйника.

- Добре, върви!

Марчети пусна маркуча и Пол напрегна мускули, за да задържи струята върху целта. Той пръскаше пламъците отляво и после отдясно, като нарочно мокреше и Марчети.

Той гледаше как Елууд премина през първите пламъци и продължава напред, но внезапно беше скрит от страничен взрив от огън и дим. Пол насочи маркуча към мястото и потуши пламъците, но все още не можеше да види нищо.

- Марчети?

Отговор не последва.

- Марчети?!

Димът беше толкова гъст, че Пол не различаваше почти нищо. Той се потеше в противопожарния костюм, а очите му щипеха от изпаренията и солта от собствената му пот. Пол продължи да пръска пътеката напред и назад със струята вода, докато не видя слаба светлина в мрака. Беше ниско долу, близо до пода. Лампата на Елууд.

- Марчети е в беда! – извика Пол. – Отивам да му помогна. Той затвори струйника, хвърли маркуча и се затича напред.

Двамата мъже заеха мястото му и започнаха да го поливат докато бяга.

Пол премина през огнената пещ и достигна Марчети. Качулката му беше почерняла, а маската наполовина свалена. Изглежда се беше ударил в една стърчаща греда. Пол нагласи маската върху лицето на Елууд, който се закашля и се съвзе.

- Помогни ми да се изправя – каза Марчети.

Експлозия разтресе машинното отделение и върху двамата мъже заваляха отломки. Марчети се изправи на крака с помощта на Пол, но веднага се свлече на колена и протегна ръка.

- Не мога да пазя равновесие – изрече с мъка той.

Пол му помогна да се изправи и го задържа. Двамата се заклатушкаха напред като в състезание за бягане на три крака. Скоро стигнаха стената, където беше таблото на ръчното управление.

- Успяхме! – извика Пол в микрофона. – Изчезвайте! Ние ще пуснем халона.

Той дръпна предпазителя и хвана дръжката. Стори му се, че мина цяла вечност преди да чуе доклада на един от мъжете:

- Излязохме през вратата!

- Сега! – каза Марчети.

Пол дръпна ръчката надолу.

От осемдесет точки в помещението с невероятна скорост започна да се излива халон 1301. Той съскаше от дюзите и течеше във всички посоки. Химикалът бързо изпълни машинното и потуши пожара. На отделни места подскачаха и премигваха пламъци, в отчаян опит да оцелеят. Но изведнъж, сякаш с магия, всички угаснаха едновременно.

Последва поразителна тишина.

На Пол тя му се стори нереална. Бушуващите пламъци и експлозиите бяха изчезнали. Остана да витае само гъстият дим, придружен от съскането на халоновите дюзи, звукът от капеща вода и скърцането на свръхнагорещен метал.

Отсъствието на пламъци изглеждаше твърде хубаво, за да е истина и нито Пол, нито Марчети посмяха да помръднат от страх да не развалят магията. Накрая Елууд се обърна към Пол. По лицето му се появи усмивка, въпреки че едвам се виждаше през зацапаната и покрита със сажди маска.

- Много добра работа, господин Траут! Много добра!

Пол също се усмихна. Изпитваше гордост и облекчение. Изведнъж се дочу остро електронно писукане, придружено от светлина в задната част на дихателния апарат на Марчети. След няколко секунди започна да мига и писука и този на Пол. Двете аларми се сляха в досадна какафония.

- Какво става? – попита Пол.

- Спасителни маяци – отвърна Марчети.

- Защо се включват сега?

Елууд изглеждаше отчаян.

- Защото – каза той, – кислородът ни свършва.