Бурята

Малко след полунощ Кърт Остин седеше в полутъмната работилница на долното ниво на своята къща върху водата.

Широкоплещест и впечатляващ, Кърт изглеждаше по-скоро суров, отколкото красив. Косата му беше посивяла, макар това да не бе съвсем типично за човек около трийсет и пет години, но приятелите му смятаха, че му отива. Долната му челюст беше квадратна, зъбите сравнително прави, но не и съвършени, а лицето му беше бронзово от слънцето и покрито с бръчки от годините, прекарани в морето.

Можеше да бъде описан с две думи – твърд и енергичен. Върху грубоватото му лице искряха две пронизващи очи. Прямотата на погледа му и чистотата на кораловосините му очи често караха хората да замълчат смутено.

В момента тези очи гледаха с наслада плода на собствения му труд.

Кърт строеше малка състезателна лодка. Целта му беше да я направи възможно най-бърза. Беше взел предвид коефициентите на съпротивление, механичната сила от употребата на греблата и тягата, която може да бъде генерирана от един човек.

Помещението беше изпълнено с миризма на лак, а подът наоколо беше покрит със стърготини, парченца дърво и други отпадъци, които обикновено съпътстват изработването на лодка.

След няколко месеца, в които спираше и отново подновяваше работата си, Кърт най-накрая имаше чувството, че е сътворил нещо почти съвършено. Лодката беше дълга шест метра, тясна и гладка. Меднозлатистият цвят на дървото блестеше изпод деветте слоя покривен лак и сякаш осветяваше цялото помещение.

- Много добра лодка! – каза Кърт, наслаждавайки се на творбата си.

Лъскавият прозрачен лак правеше цвета ѝ дълбок и наситен. Лека промяна във фокуса и цялата стая бе уловена в отражението върху корпуса.

От едната страна се виждаше нов комплект инструменти в яркочервена кутия. А от другата страна, закачени с педантична точност за дъската над работния плот, висяха няколко стари чука, триони и пили. Дървените им дръжки бяха напукани и избелели от употреба.

Новите инструменти Кърт си купи сам, а старите бяха останали от дядо му – едновременно подарък и завет. Точно в средата, подобно на човек, попаднал между два свята, Кърт видя собственото си отражение.

Стори му се, че тук е съвсем на мястото си. Прекарваше по-голяма част от времето си в работа със съвременни технологии, но обичаше старите вещи – оръжия, викториански и предвоенни къщи и дори исторически писма и документи. Всички те пленяваха въображението му с еднаква сила. Но лодките, които притежаваше, включително тази, която току-що бе завършил, предизвикваха в него най-чисто усещане за наслада.

Засега елегантният плавателен съд стоеше на подпорите си, но утре щеше да го вдигне, да закачи греблата и да го отнесе до водата за първото му плаване. Там, задвижвана от силните му крака, ръце и гръб, лодката щеше да пори спокойната повърхност на река Потомак с изненадваща скорост.

Кърт реши, че е по-добре да спре да се любува на творбата си, иначе на сутринта ще бъде прекалено уморен, за да гребе.

Той затвори вратата на дока и посегна към ключа на осветлението.

Но преди да успее да го изключи лампите, се стресна от досадно бръмчене. Мобилният телефон вибрираше върху работния плот. Остин грабна апарата, веднага разпозна името върху екрана и натисна „отговори“.

Беше Дърк Пит, директор на НАМПД, шеф на Кърт и негов добър приятел. Преди да приеме поста директор на агенцията, Пит прекара няколко десетилетия, рискувайки живота си в специални проекти за организацията. И все още го правеше от време на време.

- Съжалявам, че те безпокоя посред нощ – започна Пит. – Надявам се, че нямаш компания.

- Всъщност – отвърна Кърт и погледна към лодката си, – тук при мен има една прекрасна блондинка. Тя е грациозна и гладка като коприна. Мисля, че ще прекарам доста време с нея насаме.

- Боя се, че ще трябва да отложиш това и да ѝ пожелаеш лека нощ – каза Пит.

Кърт долови ясно сериозността в гласа му.

- Какво се е случило?

- Познаваш ли Кимо Акона? – попита Пит.

- Работили сме заедно по един хавайски екологичен проект – отговори Кърт и през ума му мина като светкавица, че Пит не би започнал разговора по този начин, освен ако не се е случило нещо лошо. – Той е много добър професионалист. Защо питаш?

- Кимо работеше по една задача в Индийския океан – започна Пит. – Пери Халверсън и Талия Куиварос го придружаваха. Преди два дни загубихме връзка с тях.

Новината никак не хареса на Кърт, макар да се бе случвало да се повредят радиостанции, понякога и цели електрически системи, а хората да се появят живи и здрави след време.

- Какво е станало?

- Не знаем, но катамаранът им е бил забелязан да плава без посока на осемдесет километра от мястото, на което трябваше да бъдат. Днес следобед самолет от Малдивите е прелетял ниско над него и е направил снимки, на които ясно се виждат значителни поражения от пожар по корпуса. От екипажа няма и следа.

- Върху какво са работели?

- Анализираха температурата и солеността на водата, както и нивото на кислород в нея – каза Пит. – Нищо опасно. Запазвам по-трудните задачи за теб и Джо.

Кърт не виждаше причина подобно изследване да бъде опасно.

- Значи смяташ, че са били нападнати?

- Нямаме представа дали са били нападнати – отвърна сухо Дърк, – но нещо не е както трябва. От въздуха се виждат кутиите на спасителните салове. Обгорени са, но не са били отваряни. Халверсън беше ветеран с десетгодишен опит, а преди това е работил осем години като моряк на търговски кораб. Кимо и Талия бяха по-млади, но добре обучени. Не знаем каква е причината на палубата на катамарана да избухне пожар. А дори и да успеем да разплетем загадката, никой не може да ми каже защо трима опитни моряци не са могли да разгънат спасителния сал или да изпратят сигнал за бедствие при подобни условия.

Кърт замълча. Той също не можеше да се сети за друга причина, освен да са били възпрепятствани.

- По-лошото е, че нямаме никава вест от тях – каза Дърк. – Може и да ги открием. Но двамата с теб вършим подобни неща от доста дълго време, за да знаем, че шансът не е голям.

Кърт знаеше много добре. Трима членове на НАМПД бяха изчезнали и най-вероятно бяха мъртви. Това бе нещо, което Дърк Пит и Кърт Остин приемаха много лично.

- Какво искаш да направя?

- От Малдивите ще отплава спасителен екип – каза Пит. – Искам двамата с Джо да отидете там възможно най-бързо. Това означава, че след четири часа трябва да си на самолета.

- Няма проблем – отвърна Кърт. – Някой търси ли ги в момента?

- Един самолет на бреговата охрана на Малдивите, два самолета „Пи-3“ на флота и една ескадрила с далечен обсег от Индия кръстосват района откакто е бил забелязан катамарана. До момента не са открили нищо.

- Значи това не е спасителна мисия?

- Иска ми се да беше – отвърна тихо Пит. – Но освен ако не получим добри новини, в което се съмнявам, вашата задача е да разберете какво се е случило и защо.

Пит не можеше да го види, но Кърт кимна в знак, че е разбрал.

- Ще те оставя да събудиш господин Дзавала – каза Пит. – Дръжте ме в течение.

Кърт прие нареждането и Дърк Пит затвори.

Остин остави телефона и се замисли за предстоящата мисия. Надяваше се тримата членове на НАМПД да бъдат открити, плаващи във водата със своите спасителни жилетки, преди той и Джо да прекосят Атлантика, но като се имаше предвид състоянието на катамарана и от колко време липсваха, шансът това да се случи не беше голям.

Кърт пъхна телефона в джоба си и огледа блестящия корпус на лодката пред себе си.

Без нито секунда колебание, Кърт се пресегна към ключа на осветлението, натисна го и излезе.

Срещата му щеше да почака.