Бурята

Внезапно появилият се вятър, който буташе напред лодката на Кърт, Лейлани и Ишмиъл, духа почти два часа. На моменти дори заплашваше да вдигне лодката във въздуха. Не след дълго странният отблясък във водата изчезна също тъй внезапно както се появи. Морето и телата им си възвърнаха обечайния вид.

- Мислиш ли, че са си отишли? – попита Лейлани.

- Съмнявам се – отвърна Кърт. – Това, което ги е карало да блестят, е отминало, но предполагам, че все още са върху нас и в морето.

През следващия час вятърът постепенно утихна. Откъдето и да се беше появил, той напълно изчезна малко преди залез слънце. Дясната страна на лодката потъна още повече и на тримата не им остана друго, освен да се хванат за левите въздушни камери, за да не се преобърне лодката. В това положение всяка малка вълна заливаше наклонената палуба.

Кърт нави парашутите и ги прибра. Почти беше приключил, когато го стресна викът на Ишмиъл.

- Земя! – извика мъжът. – Виждам земя!

Остин вдигна поглед. Ниско над хоризонта се забелязваше зеленикаво петно. В спускащият се мрак това можеше да бъде просто облак, отразяващ странна светлина.

Кърт извади бинокъла, почисти лещите и го вдигна пред очите си.

- Моля те, нека бъде земя! – каза Лейлани и допря длани.

- Моля те!

Остин видя зеленина и корони на дървета.

- Наистина е земя – каза той и потупа Ишмиъл по рамото.

- Браво на теб!

Кърт прибра бинокъла и се премести на кърмата на лодката. После превключи горивопровода и запали мотора. Лодката оживя витлото се задвижи и тя се понесе напред в изненадващо студената вода. Не след дълго Кърт вече беше мокър до кости.

След около двайсет минути той видя връх, висок около петнайсет метра и покрит с растителност. От двете му страни имаше равнини. Кърт можеше да види как вълните се разбиват в рифа, обграждащ острова.

- Вулканичен атол – каза той. – Ще трябва да преминем рифа, за да стигнем до сушата. Може да се наложи да поплуваме.

Кърт погледна Ишмиъл и после Лейлани.

- Пистолетът му още ли е в теб?

Тя кимна.

- Да, но...

- Дай ми го.

Лейлани му подаде оръжието, за което и двамата знаеха, че е празно. Той го насочи към Ишмиъл.

- Сега ще те развържем – каза Кърт. – Ако се опиташ да направиш някоя глупост, ще се окажеш с повече дупки, отколкото има в тази лодка.

- Няма, обещавам! – рече Ишмиъл.

Кърт кимна и Лейлани откачи карабинера. После метна котвата зад борда. След това развърза краката на Ишмиъл и изхвърли въжето.

Кърт очакваше да се случи нещо неприятно, но мъжът само си протегна краката и се усмихна облекчено.

Тримата вече приближаваха рифа около острова. Вълните не бяха много големи, но в пролуките между коралите водата беше доста бурна.

- Дали да не потърсим по-спокойно място? – попита Лейлани.

- Резервоарът ни е почти празен – отвърна Кърт.

Той опита първата пролука, която видя. Спадналата лодка се понесе към нея като баржа и образува лека вълна пред себе си. Водата наоколо смени цвета си от тъмносиньо в тюркоазено, а вълните станаха по-големи на местата, където подводните части от рифа влияеха на динамиката им.

Внезапно лодката се изкачи по една шейсетсантиметрова вълна, а след това друга ги удари странично и ги върна назад. Твърдото дъно на лодката простърга в нещо. Витлото се заби в корала.

Две вълни отзад ги избутаха напред и наляво. Лодката простърга отново върху корали, а пяната от третата вълна ги покри.

Кърт завъртя лодката наляво и надясно. Обратното течение през пролуката ги спираше, но лодката отново се впусна напред със следващите няколко вълни. Този път лявата ѝ страна се удари силно и двете камери се разкъсаха.

- Ударихме се! – извика Лейлани.

- Останете в лодката колкото може по-дълго – извика Кърт.

Той завъртя ръчката на газта за последен път. Десетина секунди двигателят работеше на високи обороти, а после започна да кашля. Остин отпусна газта, но вече беше късно. Моторът угасна. Горивото беше свършило. Нова вълна ги удари странично.

- Скачайте! – извика Кърт!

Ишмиъл се прехвърли зад бодра. Лейлани се поколеба, но после се гмурна с главата напред. Още една вълна удари потъващата лодка. Кърт също се метна в прибоя. Той заплува с всички сили, но двайсет и четирите часа без храна и вода, както и изтощението от последните два дни, си казваха своето. Усещаше, че скоро тялото му ще го предаде.

Обратното подводно течение го избутваше назад, но следващата вълна го тласна отново напред. Той се ожули на един корал, опря здраво с единия си крак на твърдата повърхност и се оттласна. Беше му трудно да плува с ботуши, но те бяха безценни при всеки неволен ритник в корала.

Подводното течение отново повлече Кърт, но той се опря на коралите и се задържа на място. Пяната го заслепи, а нещо меко го удари.

Беше Лейлани.

Той я сграбчи и я избута напред със следващата вълна. После двамата се отправиха към по-спокойната вода в лагуната на острова.

Кърт заплува здраво. Лейлани направи същото. Когато краката му докоснаха пясъка, той се изправи и хвана с едната си ръка спасителната ѝ жилетка, за да ѝ помогне да се измъкне от водата. Двамата преминаха през прибоя и се строполиха на белия пясък. Вълните удряха изнемощелите им тела.

Кърт едва си поемаше дъх от умора, но успя да попита:

- Добре ли си?

Лейлани кимна, а дробовете ѝ се бореха да си поемат въздух, също като неговите.

Кърт се огледа. Бяха сами.

- Ишмиъл?

Не видя никого и не чу отговор.

- Ишмиъл!

- Ето там! – извика Лейлани и посочи.

Пленникът им лежеше по очи в пяната, а вълните го изтласкваха на пясъка и отново го дърпаха към морето.

Кърт се изправи и залитайки тръгна към Ишмиъл. Спъна се и падна във водата. Но успя да се добере до мъжа и го издърпа на брега.

Ишмиъл започна да кашля и да плюе вода. Всичко беше наред, щеше да се оправи, помисли си Кърт.

Но преди да успее да се зарадва, дълги сенки надвиснаха над Остин. В сюрреалистичните сенки върху пясъка той разпозна две пушки и фигурите на двама едри мъже.

Кърт се обърна. Няколко човека стояха с гръб към слънцето. Носеха раздърпани униформи и каски, а в ръцете си държаха пушки.

Мъжете се приближиха и той ги огледа по-добре. Бяха тъмнокожи и приличаха на австралийски аборигени, но с полинезийски черти. Пушките им бяха стари карабини „М1” с пълнители от по пет патрона, а униформите и каските им наподобяваха тези на американските морски пехотинци от 1945-та година. Още неколцина мъже стояха до дърветата в горната част на плажа.

Кърт беше твърде изтощен и изненадан, за да направи каквото и да било и се задоволи само да наблюдава как един от мъжете го приближава. Той държеше пушката си небрежно, но на лицето му беше изписана сурова решителност.

- Добре дошли на остров Пикет – каза той на английски със силен акцент. – Обявявам ви за мой затворник в името на Франклин Делано Рузвелт!