Бурята

На няколко хиляди километра от Мале, в провинция Шанхай, господин Чоу от Китай и Мустафа от Пакистан се возеха в частен вагон във влак-стрела, пътуващ за Пекин. Чоу беше облечен в костюм, а Мустафа в кафтан от племето паштун. Още няколко души пътуваха във вагона с тях и лесно се познаваше с кой от двамата са.

Бързината и удобството на пътуването бяха впечатляващи, както и вътрешността на влака. Скрито осветление обливаше вагона в мека хармония от бяло и лилаво. Удобните кожени седалки поддържаха гърбовете на пътниците, а ароматизатори и климатици се грижеха въздухът да е свеж, а температурата да е на приятните двайсет и три градуса.

Двама готвачи стояха до подноси, отрупани с китайски и пакистански деликатеси. От уважение към религията на Мустафа, не се предлагаше алкохол. Пътниците утоляваха жаждата си с билков чай.

Въпреки целия разкош, това беше работна среща.

Чоу заговори твърдо:

- Трябва да разбереш положението, в което се намираме! - заяви той.

- В което се намираш ти – поправи го Мустафа.

- Не – настоя Чоу, – всички ние! Допуснахме огромна грешка. Но чак сега започваме да разбираме истинския мащаб на проблема. Технологията, която Джин контролира, ще бъде една от най-мощните, разработвани някога. Тя ще промени този свят, но нашето участие е ограничено. Инвестирали сме в резултата, без да притежаваме оборудването, което ще го превърне реалност. Ние сме обикновени крайни потребители на това, което Джин продава. Като тези, които купуват електроенергия от доставчика, вместо да си построят собствена електроцентрала.

Мустафа поклати глава.

- Технологията на Джин не ни е необходима – каза той.

- Никой в моята страна не знае как да я използва. Единственото, на което държим, е Джин да изпълни обещанията си, като отклони мусоните от Индия към Пакистан. Да промени климата в наша полза. Той може да създаде една империя и да я унищожи. Моят народ се надява да направи и двете.

Чоу погледна снизходително събеседника си. Знаеше, че Мустафа е хитър, но простичък човек, който иска само да отмъсти на врага си. Мислите му не се простираха отвъд краткосрочната печалба.

- Да – каза той, – но трябва да разбереш, че промяната на климата няма да трае вечно. Тя е временна. В тази си форма, това е подарък, който Джин може да ни отнеме, когато пожелае. Щом дъждовете започнат да падат върху нашите земи, ще станем зависими от тях, също като хората в Индия, които в момента се взират в небето с надежда. Нищо не може да спре Джин да промени решението си и да им върне дъждовете.

Чоу направи пауза, за да даде възможност на Мустафа да помисли върху думите му и после добави:

- Ако пожелае, Джин ще се превърне в човека, който докарва дъжда и всяка година ще го продава на този, който предложи най-висока цена.

Мустафа вдигна чашата си, но не отпи. Замисли се и я постави обратно върху чинийката.

- Индия е по-богата от моята родина – каза той.

Чоу кимна.

- Вие няма да можете да предложите повече от тях.

Мустафа остана безмълвен за няколко минути, а после каза:

- Джин е арабин и мюсюлманин. Не би избрал сикхите и индусите в Индия пред нас.

- Сигурен ли си? – попита Чоу. – Ти ми каза, че хората от семейството на Джин отдавна са наричани пустинни лисици. Как иначе може да се обясни тяхното богатство? Той ще избере това, което е изгодно за клана му.

Все още обмисляйки гледната точка на Чоу, Мустафа погледна храната и се извърна отвратен. Изглежда, че апетитът му беше изчезнал.

- Страхувам се, че си прав – каза той. – И нещо повече, вече подозирам, че Джин е замислил това много преди ние да се досетим. Защо иначе ще настоява фабриките да се намират в неговата нищожна държава?

- Значи сме на едно мнение – заяви Чоу. – Ако разчитаме само на неговите обещания, без да имаме начин да гарантираме спазването им, ще изпаднем в несигурна ситуация.

- Най-вече аз – каза Мустафа. – Знаеш, че не живея в лукс като теб. В моята страна нямаме влакове-стрели, нито градове с лъскави сгради и хубави пътища. Нищо не може да ни спаси, ако изпаднем в криза.

- Но имате нещо, което ние нямаме – каза Чоу. – Хора с дълга памет и опит в общуването с Джин. По-вероятно е да се довери на вас, отколкото на някой мой пратеник.

- Той няма да ни допусне до своята технология – каза Мустафа.

Чоу се усмихна лукаво.

- Тя не ни е необходима в този момент.

- Не разбирам – каза Мустафа. – Мислех, че...

- Трябва само да елиминираме възможността Джин да я контролира. Или най-добре да елиминираме него и да я контролираме сами. Ако той няма възможност да изпълнява нови поръчки, ордата ще прави това, което той вече е обещал. Дъждовете ще идват само при нас.

Мустакът на Мустафа се надигна бавно, а по лицето му се появи злорада усмивка. Явно най-накрая беше разбрал какво намеква Чоу.

- Какви са условията ти? – попита той. – Не мога да ти обещая, че ще успеем, но ще опитаме.

Чоу кимна. Никой не можеше да гарантира това, което той искаше.

- Двайсет милиона долара при потвърждаване на смъртта на Джин и още осемдесет, ако ни доставиш кодовете за командване.

На Мустафа за малко да му потекат лиги, но изведнъж го изпълни хладина, която беше достатъчно силна, за да потуши пожара на алчността му.

- Джин не е човек, с когото можеш да се закачаш – каза той. – Пустинята е пълна с костите на тези, които са се изправяли срещу него.

Чоу се облегна назад. Мустафа му беше в кърпа вързан и го знаеше. Едно леко четкане на честта щеше да затвърди сделката.

- Няма печалба без риск, Мустафа. Трябва да го проумееш, ако не искаш да си останеш марионетката на Джин.

Мустафа пое дълбоко дъх и прие съдбата си.

- Ще действаме – каза твърдо той, – след като получим десет милиона предварително.

Чоу кимна и махна на един от своите хора, който остави на пода малко куфарче. Мустафа посегна към него, но щом докосна дръжката, Чоу каза:

- Запомни, Мустафа, в тази страна също има места, които са покрити с кости. Ако ме предадеш, на никой няма да му пука дали към купчината ще се добавят няколко пакистански трупа.