Бурята

Високо горе на хеликоптерната площадка зловещият вездесъщ звук от микророботите продължи да се усилва. Той идваше от всички страни, сякаш милиарди полудели електромагнитни цикади се приближаваха с всяка секунда.

Звукът дразнеше Кърт Остин, но изглежда влияеше по-силно на Зарина и Джин.

Тя погледна над ръба и към стените на сградите, между които се намираше площадката. Петната от приближаващите се орди бяха на три-четвърти от височината на пирамидите. Белите постройки вече имаха тъмносив до черен оттенък.

- Кажи му кода! – помоли тя.

- Никога! – отвърна Джин.

- Послушай я, Джин – каза Кърт. – Тя не е добър човек, но не е глупава.

- Имаме хора, пари, адвокати – напомни му тя. – Не е нужно да умираме.

- Замълчи! – извика Джин.

Тя го сграбчи.

- Моля те, Джин!

Той дръпна ръката ѝ, хвана я за яката на ризата и я погледна с ярост.

- Ти ме правиш слаб, жено!

Преди Зарина да успее да му отговори, той я бутна и тя полетя от ръба.

Викът ѝ отекна сред жуженето на микророботите. Тя се сгромоляса върху петнайсетсантиметров слой от микророботи десет етажа по-надолу и ги разпрати във всички посоки като облак прах. Остана да лежи така няколко секунди, но ордата я покри и започна да се храни с нея.

Джин я загледа за секунда. Личеше си, че изпитва гняв, а не жал, но Кърт долови и мъничко страх. Скоростта, с която микророботите поглъщаха всичко, беше стряскаща. Джин го знаеше по-добре от всеки друг.

- Погледни внимателно, Джин. И ти ще умреш така – каза Кърт. – Готов ли си да напуснеш този свят?

Около тях продължи да притъмнява. Роботите бяха само един етаж по-долу и спираха всяка светлина. Светеха единствено няколко халогенни лампи, монтирани до хангарите, и червените предупредителни светлини около площадката.

Джин се огледа и решителността му намаля.

- И ти ще умреш с мен – напомни той на Кърт.

- Да, но ще го направя за моите приятели, за моята родина, за хората по целия свят, които биха страдали, ако спечелиш. Готов съм да приема съдбата си. Ти за какво ще умреш?

Джин го погледна, а лицето му беше червено от гняв. Устните му се свиха, а клепачите се притвориха. Той знаеше, че блъфът му е изобличен. Ако умре, няма да постигне нищо. Никакво богатство, никаква власт. Няма да остави нищо след себе си. Целият му свят се въртеше около собствената му особа, високомерие и величие. С края на неговото съществувание, дори действията на микророботите нямаше да му донесат удовлетворение.

В този момент той мразеше Кърт с всяка клетка на тялото си. Мразеше го толкова, че загуби всякакво чувство за реалност.

Той се впусна към Остин като борец, готов да довърши противника си.

Вместо да го застреля, Кърт обърна пушката настрани, хвана я като бухалка и използва инерцията на Джин срещу него. Остин падна назад, ритна го в слънчевия сплит и го преметна. Джин полетя във въздуха и се строполи на площадката.

Кърт скочи на крака и видя как Джин се просва по гръб, а после става, повече зашеметен, отколкото наранен.

- Май не си свикнал да се биеш – подразни го Кърт.

Джин грабна някаква тръба, изхвърлена от един от въздушните кораби, размаха я и се насочи към Остин.

Кърт все още държеше пушката с две ръце, парира удара и заби приклада на оръжието в лицето на Джин. Отвори се дълбока кървяща рана.

Джин залитна назад, изпусна тръбата и хвана окървавеното си лице с две ръце. Кърт се приближи и ритна парчето желязо от платформата.

То полетя в тъмнината и остави след себе си странен свистящ звук.

Приближаващото се петно на ордата беше достигнало ръба на площадката. Първите ѝ опипващи пръсти полазиха гладката повърхност и запълзяха към средата от всички краища.

Времето на Кърт изтичаше.

Джин извика през кървавата си маска:

- Ако не държеше пушка, щях да те убия с голи ръце!

Кърт му поднесе оръжието и после го метна надалеч.

- Не можеш да ме победиш, Джин! – провикна се той. – По-добър съм от теб. Боря се за нещо, което има значение, а ти само си играеш. Знам, че не искаш да умреш. Страх те е. Виждам го в очите ти.

Джин се спусна към него с разкривени от ярост черти. Този път Кърт стъпи здраво на краката си, издаде рамо напред и го заби в корема на противника си. После обви с ръце тялото му, вдигна го и го просна по гръб на площадката.

Незнайно откъде Джин извади нож и поряза ръката на Кърт, преди да успее да му хване китката. Шурна кръв и Остин усети силна болка, но силата и решителността му надделяха. Той удари ръката на Джин три пъти в пода и ножът отхвръкна.

Кърт ритна оръжието настрани към приближаващата се вълна от микророботи.

Сега или никога! Джин се опита да се изправи, но Остин го удари с лакът в лицето и после блъсна главата му в площадката. След това го хвана за косата, изви лицето му настрани и го принуди да се вгледа в настъпващата орда.

- Погледни ги! – извика Кърт и продължи да придържа бузата на Джин към пода. – Погледни ги!

Джин вече се беше отказал да се бие и се взираше в приближаващите се роботи. Те идваха все по-близо, а кръгът около двамата мъже се стесняваше.

Миниатюрните машини достигнаха до следата от кръв и я покриха като мравки. Те блестяха под слабата луминесцентна светлина, а звукът от движенията им беше ужасяващ. Наподобяваше нещо средно между чудовищен рояк пчели и дращене с нокти по черна дъска.

- Кажи ми паролата! – заповяда Кърт.

Лаптопът се намираше на няколко метра от тях и ордата почти го беше стигнала. Той буквално беше заобиколен от море от микророботи.

- За какво ще ти послужи сега?

- Просто ми я кажи!

Кърт го притисна, а Джин се оттласна, за да предпази лицето си от приближаващите се роботи. Те достигнаха раната на бузата му и устните му потрепериха. Той ги изплю от устата си, но някои му влязоха в окото и започнаха да щипят като киселина.

- Хайде, Джин! Преди да е станало късно!

- 221-798-615! – извика Джин.

Кърт го вдигна на крака.

- Чу ли това, Марчети?

От джоба на Кърт се дочу слаб глас:

- Изпращам, сега!

Стържещият звук продължи. Кърт дръпна Джин назад, но кръгът около тях се стесни до големината на кухненска маса, а после до размера на корабен люк.

- Марчети?!

Внезапно ордата спря. Звукът от дъвченето, пълзенето и дращенето заглъхна на вълни, носеща се във всички посоки, подобно на безкрайно море от падащи плочки домино.

Микророботите се отделяха от стените на сградите на дебели слоеве и телата им се струпваха на сиво-черни дюни. Облак от тях се понесе като прах по нулевата палуба.

Ужасният шум отстъпи място на нормални звуци като скърцането на огромния метален остров и перките на кръжащите наблизо въздушни кораби.

- Браво, Марчети! – викна Кърт. – Сега се върнете обратно и ми помогнете да изчистя този боклук.