Бурята

Кърт продължи по курс на запад от „Аква Тера“. Той дръпна леко руля към себе си и самолетът се издигна още малко. Остин беше разярен и не мислеше за нищо друго освен за това да избяга и да уведоми властите за действията на Джин. Лютиво парене в очите го върна към реалността.

- Пушек – каза Лейлани.

Кърт се огледа. Дим изпълваше пилотската кабина. Светнаха още няколко контролни лампички. Самолетът се разтресе и стана труден за управление. Кърт се бори за кратко с кормилото, но усети, че хидравличната система отказва.

„Загуба на скорост! Загуба на скорост!”

Компютърният глас се вряза в тишината на пилотската кабина, но този път само предупреждаваше, без да дава съвет.

Кърт изравни самолета и гласът затихна, но проблемите не свършиха.

Той имаше чувството, че всеки уред в пилотската кабина мига или писука. Кърт нямаше представа какво означават предупрежденията, като се изключи очевидното.

- Време е да изчезваме! – каза той.

Той натисна копчето на автопилота и скочи от седалката. Двамата с Лейлани бързо се спуснаха по стълбата и се затичаха през товарния отсек.

- Качвай се вътре! – извика Кърт и посочи към надуваемата лодка с твърдо дъно в края на самолета. Той откри ръчката, с която се отваряше товарната рампа и я дръпна. Въздухът около тях се раздвижи и помещението се изпълни с дим и изпарения от авиационно гориво.

- Завърти се! – извика той на Лейлани. – Краката напред!

Тя се обърна, но в този миг самолетът се разтресе като че ли навлезе в зона на силна турбуленция. Кърт предположи, че хидравликата отказва и автопилотът се опитва да компенсира.

Той освободи коланите, с които лодката беше прикрепена за пода и скочи в нея. Падна върху Лейлани и върху пазача, когото беше нокаутирал преди около час.

- Дръж се! – извика той, уви ръце около Лейлани и сключи пръстите си толкова силно, че кокалчетата му побеляха. После се пресегна и освободи парашута.

Първият „водещ” парашут бе засмукан пръв. Той измъкна другите от техните пликове. Лодката се изстреля назад и спря на няколко сантиметра от ръба на рампата.

Кърт погледна нагоре. Трети колан, който не беше видял, беше вързан за носа на лодката и за метално ухо в центъра на товарния отсек. Изглеждаше опънат като каишка на разярен питбул и не даваше никаква надежда, че може да се скъса.

Самолетът на Джин кацна във водата. Джин влезе в товарния отсек, сложи един ракетомет на рамото си, прицели се в малката точка високо в небето и включи мерника. Системата долови топлината, идваща от изплъзващия се летателен апарат. Една зелена лампичка и висок писклив звук потвърдиха, че целта е прихваната.

- Не! – предупреди пилотът.

Джин натисна спусъка. Ракетата изскочи от ствола и полетя над водата. Горивото ѝ се възпламени и зад нея се появи ивица оранжев пламък. Джин гледаше как блестящия пламък се приближава към самолета на Остин и броеше секундите.

Хидропланът на Кърт гореше и се разпадаше. Упоритият колан обаче продължаваше да ги задържа. Очакваше ги тристаметрово падане, но парашутите, които трябваше да ги свалят безопасно, само след секунди щяха да станат на парцали, ако не предприемеха нещо.

Кърт се надигна, извади пистолета от колана си и пъхна крака си под вързания за лодката разбойник. После се хвана с лявата ръка за една от дръжките, а с дясната стреля.

Куршумът прониза найлона. Коланът се скъса и лодката излетя назад, сякаш някаква огромна ръка я дръпна от самолета.

След секунда вече бяха навън, обгърнати от пушека, идващ от хидроплана. Последва силна експлозия и мощна взривна вълна. Образува се растяща гъба от горящ керосин, а въздухът се изпълни с гъст черен пушек.

За щастие лодката все още беше закачена за парашутите. Тя премина през дима и полетя напред и надолу като стрела.

Джин видя как ракетата удря самолета на Остин. Още две експлозии последваха първоначалния взрив. Във всички посоки се понесоха облаци от черен дим. Горящи отломки преминаха през тях и се насочиха към водата като падащи комети.

Експлозията беше поне на осем километра от Джин. Той съжаляваше само, че не успя да види отблизо как Остин гори, а кожата му почернява докато пламъците го обгръщат. Въпреки това гледката беше удовлетворяваща. Джин беше сигурен, че този път Кърт няма как да се е измъкнал.

Но Кърт беше жив. Той усети експлозията от взрива на самолета, макар и да не предполагаше, че Джин е изстрелял ракета. Нито пък го интересуваше. Единственото му притеснение беше да се държи здраво, докато двамата с Лейлани и техният затворник падаха към водата с надуваемата лодка.

След като излетя от товарния отсек, лодката се понесе почти хоризонтално като стрела за дартс, метната към мишената. Парашутите, закачени за задната ѝ част, бяха предназначени да забавят падане от няколко метра, а не да я спускат безопасно от голяма височина. Скоростта и инерцията на лодката намаляха и носът ѝ се наклони.

Малко преди да навлезе в облака дим, тя вече летеше надолу под ъгъл от петнайсет градуса, а парашутите се носеха над нея като пера на стреличка. Падането нямаше нищо общо с нормалното скачане с парашут. Повече напомняше за спускане с шейна по стръмна писта.

Лодката се разтресе и се наклони още повече. Единият от парашутите беше пробит от отломките от самолета и се вееше като огромен парцал. Напред се виждаше само пушек и тъмнина.

Внезапно под тях проблесна повърхността на океана. Носът на лодката се заби във водата, потопи се изцяло за секунда и после изскочи. Кърт полетя във въздуха, но се хвана за дръжката като ездач на бик в родео и успя да се приземи в нея.

Лодката продължи да се движи около десет метра напред и после спря. Парашутите паднаха във водата зад тях.

Тримата се озоваха в средата на поле от отломки от разбития самолет. Около тях се носеха вълма дим. По водата танцуваха пламъчета от горящ керосин, а от небето се сипеха като конфети малки парченца от изолацията на самолета.

В продължение на няколко секунди Кърт и Лейлани останаха безмълвни. Просто седяха в лодката и се държаха за ръкохватките. Затворникът, който нямаше как да знае какво се е случило току-що, ги гледаше с очи като палачинки.

Най-накрая Кърт се пусна и се огледа.

- Не мога да повярвам, че сме живи...–промълви Лейлани.

Кърт беше също толкова изненадан. Късметът май отново беше застанал на тяхна страна.

- Не само сме живи – каза накрая той, – но и се намираме в лодка с мотор.

Кърт се примъкна до кърмата, за да провери с колко гориво разполагат. За момент се замисли дали да не отреже парашутите, но осъзна, че лодката не предлага никаква сянка и може да им свършат работа. Кърт хвана въжетата и ги издърпа.

- Предлагам да ги запазим – каза той на Лейлани. – Може да ни потрябват по-късно. Виж дали можеш да намериш нещо, с което да изгребем тази вода.

Във вътрешността на лодката се плискаха поне осемдесет литра.

Лейлани уви найлоновите парашути и ги напъха в тясното пространство в предната част на лодката, а Кърт опита да запали двигателя. Успя на третия път.

Той натисна ръчката на газта и насочи носа на лодката на запад през огньовете и пушека.

Излязоха от другата страна на димната завеса и с наслада вдишаха чистия въздух.

- Къде отиваме? – попита Лейлани.

- Далеч от тях – отвърна Кърт.

Надяваше се димът и горящите отломки да ги скрият от преследвачите им.

- Няма да успеем да стигнем до Сейшелите с това – каза тихо Лейлани.

- Не, но ще стигнем до коридорите на търговските кораби и ще потърсим помощ.

Кърт провери с колко гориво разполагат. Резервоарът беше наполовина пълен. Изглежда останалото гориво се беше изляло при падането. Никой не знаеше докъде ще успеят да стигнат, но след като се отдалечаха достатъчно от „Аква Тера“, Кърт щеше да намали оборотите, за да спести гориво. Засега обаче, натискаше ръчката докрай и лодката летеше като вятър по равната морска повърхност.

В продължение на четирийсет минути всичко беше наред, но изведнъж Кърт забеляза, че Лейлани притиска стената на надуваемата лодка, сякаш държи диня в супермаркет.

- Какво има?

Тя не отдели поглед от надуваемата камера.

- Изглежда имаме пробойна – отвърна тя.

- Пробойна?

Лейлани кимна.

- Лодката не пропуска вода, а изпуска въздух.