Бурята

Кърт Остин прекара няколко минути в тършуване из товарния отсек на самолета. За изненада на Лейлани Тенър, той подмина оръжията, амунициите и ракетите.

- Какво правиш? – попита тя.

- „Умният генерал използва това, което неволно му предоставя врага“–отвърна Кърт.

- Ще повторя – каза тя, – трудно ми е да те разбера.

- Сун Дзъ – обясни Кърт.–„Изкуството на войната”.

- О! – каза тя. – Чувала съм за него.

Той извади снопче свински опашки от един сандък. Те обикновено се използваха за връзването на ръцете на затворници.

Лейлани гледаше дебелите пластмасови примки.

- Тези са ми познати.

- Приятелчетата ни планират да вземат още заложници – каза Кърт. Той все още не можеше да отгатне накъде летят.

Бързо пъхна няколко от свинските опашки в джоба си и продължи да рови в сандъците.

- Какво друго търсиш?

- В пилотската кабина сигурно има трима души. Двама пилоти и инженер, ако въобще има такъв. Може би дори и четвърти в спалното отделение.

- Но ние не можем да ги застреляме – каза тя. – Как ще ги надвием?

- Никак – отвърна Кърт.

Тя вдигна вежди.

- Ето за това говоря. Не спираш да ме объркваш. За момент ти следвах мисълта и изведнъж... пуф.

Кърт не успя да сдържи усмивката си. Той вдигна пръст, както правеше учителя в старите епизоди на предаването „Кунг Фу”.

- Да се биеш и победиш не означава, че си съвършеният воин – каза той. – Но ако прекършиш съпротивата на врага без бой, ще демонстрираш върховно превъзходство.

- Пак ли Сун Дзъ?

Той кимна.

- Можеш ли да ми го преведеш?

- Ще ги накараме да се страхуват да направят каквото и да било движение и те няма да смеят да предприемат нищо рисковано – каза той. – Но за да го постигнем, ще ни трябва нещо по-смъртоносно от нож и пистолет. Нещо, което толкова ще уплаши пилотите, че ще изпълнят всяко наше нареждане, без и да помислят да се съпротивляват.

Той отвори капака на един сандък и се усмихна. По лицето на Лейлани се изписа страх.

- Не съм убедена, че трябва – каза тя.

- Довери ми се! – каза той. – Точно от това имаме нужда.

Двамата чуха как задкрилките се изтеглят и турбулентният въздух разклаща самолета.

- Подготвяме се за кацане – каза Лейлани.

Кърт погледна през прозореца. Хоризонтът вече просветляваше и небето смени цвета си. Не се виждаше никаква суша.

- Зависи какво е твоето определение за „кацане”.

- Какво имаш предвид?

- Това е хидроплан – каза той, – или по-точно „летяща лодка”. Може да каца върху вода.

Кърт беше раздвоен. Една част от него нямаше търпение да действа, преди да се приближат прекалено до мястото, към което летяха, но и го гризеше любопитството да разбере къде отиват.

Той си спомни как Джин казва, че трябва да се преместят на по-сигурно място. Щеше да е направо прекрасно, ако Кърт успее да докладва и да предаде координатите.

Но после се замисли за водните резервоари в търбуха на самолета и тоновете микророботи, с които подозираше, че са пълни. Реши, че е по-добре да действа колкото се може по-скоро.

Той извади ножа и започна да работи върху предмета, който беше извадил от сандъка.

- Дори няма да те питам – каза Лейлани и погледна на другата страна.

Когато Кърт приключи, пъхна ножа обратно в ботуша си и го покри с крачола на панталона. После взе единия от деветмилиметровите „Лугери” и извади пълнителя. Бързо го изпразни и пъхна обратно празния пълнител.

Остин подаде пистолета на Лейлани с дръпнат предпазител.

- Не обичам оръжията – каза тя.

- Представи си, че не е такова.

- Но то е! – настоя Лейлани.

Той беше готов да се придвижат към предната част на самолета.

- Без патрони не е никакво оръжие, а просто един голям блъф. Трябва да го държиш като Мръсният Хари. – Той видя празния поглед на младата жена и смени сравнението:–Като Анджелина Джоли. Важно е да ти повярват, че ще ги застреляш.

- Но аз няма да го направя – повтори тя.

Кърт се приближи до стълбата към пилотския отсек. Той се надяваше неговият блъф да е достатъчен, защото не мислеше, че Лейлани е схванала идеята.

- Просто стой зад мен и леко вдясно и дръж пистолета, насочен към тях – нареди ѝ той.

- Нещо друго?

- Да. Опитай се да изглеждаш лоша.

Кърт се изкачи по стълбата, монтирана странично на летателния отсек.

Пилотите чуха тропането, обърнаха глави и видяха Кърт. Капитанът извика. Вторият пилот се пресегна да разкопчае колана си. Тогава Остин им показа какво носи.

Те замръзнаха на място и се загледаха в ръчната граната в ръката му. Той извади щифта подчертано бавно и задържа ръчката за безопасност, или така наречената лъжица. Лейлани се качи след него и насочи празния пистолет.

- Никой да не мърда! – изръмжа тя.

Пилотите вече бяха замръзнали, но Кърт оцени усилието ѝ.

- Точно така – каза той. – Нека си представим, че надписът „Закопчайте своите колани” свети и не можете да се движите свободно из кабината.

Капитанът се обърна отново към таблото, а вторият пилот не помръдна.

- За какво говорите?

- Ръцете на руля! – нареди Кърт. – Погледът напред! Мъжът изпълни заповедта, но и промърмори нещо на арабски на колегата си.

- Да не се опитвате да я вземете? – попита капитанът. – Да я спасите? Само един глупак може да рискува живота си за тази кльощава жена.

- Млъквай, глупако! – извика Лейлани. – Още една дума и ще те напълня с олово!

Тя погледна Кърт и се усмихна гордо.

- Как беше?

- Трябва да поработим малко върху диалога, но иначе не е зле.

Кърт погледна през прозореца. Хоризонтът на изток бе започнал да изсветлява, но небето все още имаше мастиленолилав цвят и беше трудно да се разбере къде свършва морето.

Пред тях се виждаха навигационните светлини на дугите два самолета. Най-близкият беше на около километър и половина и на около триста метра по-ниско. Първият летеше на пет километра пред тях и на триста метра под втория. Цялата ескадрила се спускаше. Кърт не чу да говорят по радиостанциите и предположи, че искат да останат незабелязани.

- Къде ни карате? – попита той.

- Не казвайте нищо! – нареди капитанът.

Кърт прецени, че така едва ли ще постигне нещо и няма как да заплаши, че ще взриви самолета, ако не му отговорят. Той погледна висотомера и видя, че се спускат на две хиляди и четиристотин метра. Още десет минути и щяха да са върху водата. Кърт присви очи, но не можа да види никаква суша.

Реши, че са чакали прекалено дълго.

- Чуйте ме внимателно – каза той, – ако искате да живеете, ще правите каквото ви кажа.

- В противен случай? – изломоти вторият пилот.

- Ще взривя самолета – отвърна спокойно Кърт.

- Блъфира! – каза мъжът. – Той е един слабохарактерен американец. Никога няма да посмее да...

Преди да успее да довърши изречението, Кърт го удари с опакото на дланта си по слепоочието. Главата му се килна настрани и той се опря с ръка на фюзелажа, за да не падне.

- Нали не мислите, че искам да попадна отново в ръцете на Джин? – попита Кърт.

Вторият пилот се хвана за лицето и го погледна като нахокано животно. Пилотите си размениха погледи. Кърт разчиташе на това, че и двамата мъже знаят що за психопат е Джин. Той предположи, че телата на дъното на кладенеца не са на единствените негови служители, от които се е отървавал.

Двамата мъже започнаха да спорят на арабски.

Кърт отново фрасна втория пилот.

- На английски!

Мъжът го изгледа и бавно започна да се пресяга към закопчалката на своя колан.

- Прав сте – каза той. – Ако ви залови, Джин ще ви накара да му се молите да ви убие, но ако ви пуснем, нас ни чака нещо по-лошо.

Коланът изтрака и се откопча, а мъжът се обърна в седалката и се изправи заплашително в малката кабина.

- Добре, взривете ни – каза той. – Пратете ни в рая.

Кърт се взря в мъжа и се опита да го уплаши с поглед.

Вторият пилот не мигна и въпреки, че Кърт също не потрепна, от тази ситуация никой не можеше да излезе победител.

- Така да бъде – каза Кърт.

Той пусна предпазителя и метна гранатата към мъжа. Тя го удари право по изненаданото лице. Пилотът се опита да я хване като човек под душа, който се мъчи да улови мокър сапун и без да иска я бутна към капитана.

Очите му се разшириха като палачинки и той се метна след нея, но беше посрещнат от мощния десен прав на Кърт.

Остин вложи всичката си сила в удара. Завъртя се от бедрото и рамото и изстреля ръката си напред с помощта на всяко малко мускулно влакно в тялото си.

Мъжът падна назад върху капитана и кормилото. Самолетът започна да пикира.

Кърт изпадна в безтегловност и се удари в тавана. След това падна на пода и се впусна напред, грабна колана на втория пилот и го дръпна назад. Капитанът отново беше свободен и самолетът леко изправи нос, но в ръката му се появи пистолет.

Кърт замахна с лявата ръка, удари китката на капитана и пистолетът гръмна. Куршумът прониза втория пилот. Следващият куршум уцели седалката.

Остин се опита да задържи ръката на мъжа настрани, но не успя. Капитанът се изплъзна от хватката му и насочи оръжието към Кърт.

Кърт натисна руля с дланта си. Самолетът се завъртя и капитанът стреля отново. Не успя да го улучи, но куршумът попадна в таблото над главите им. То експлодира сред дъжд от искри. Светнаха няколко предупредителни лампички и се дочуха аларми.

Самолетът се наклони надолу и започна да пада към морето. Беше им трудно да направят каквото и да било, освен да се държат. Кърт успя да удари капитана още веднъж, преди да падне по гръб заради центробежните сили на падащия летателен апарат.

Кърт се пресегна към ботуша си, но в този момент дулото на пистолета се завъртя към него. Капитанът беше готов да довърши започнатото.

Остин замахна с ръка и мъжът замръзна. Ножът се беше забил в сърцето му. Лицето му стана безизразно, малкият пистолет падна и клепачите покриха очите му.

Самолетът отново се наклони. Кърт грабна кормилото в опит да противодейства. Крилата бавно се изравниха, но предупреждението за опасно ниска височина се задейства и компютърът изчурулика: „Издигнете се! Издигнете се! Издигнете се!”

Кърт се опитваше да го направи. Най-после носът се издигна бавно и Остин видя отново хоризонта. Секунда-две по-късно носът на самолета вече сочеше над него.

Скоростта намаля и започнаха да се издигат. Някои от предупредителните лампички и аларми се изключиха. След като минаха границата от триста метра, компютърът спря да казва на Кърт какво да прави.

Самолетът вече беше стабилен и изравнен. Кърт се огледа. Делеше седалката с мъртвия капитан. Вторият пилот лежеше на пода между двете седалки и също изглеждаше мъртъв. Някой обаче липсваше.

- Лейлани? – извика Кърт.

- Тук съм – каза тя и подаде глава от отвора в пода.

- Какво стана с теб?

- Паднах от стълбата – отвърна тя и се приближи замаяна. После се наведе и вдигна нещо от пода. Беше гранатата.

- Защо не се взривихме?

- Извадих запалката – отвърна Кърт. – Вътре все още има взривно вещество, но то не може да избухне без нея.

Лейлани сложи внимателно гранатата в една поставка за чаши.

- Искаш ли да ги вържа?

- Малко е късно за това – каза той. – Да махнем този от седалката ми.

Кърт се изправи, а Лейлани разкопча колана на мъртвия капитан и го освободи. През това време Остин внимаваше да не изпусне кормилото.

- Ти управляваш самолета? – каза тя сякаш току-що е забелязала.

- Нещо такова.

- Нали каза, че не умееш?

- Трябваше да бъда по-конкретен – отвърна той. – Мога да го накарам да завие, да се издигне или да се спусне, дори да го насоча в правилната посока. По-трудно ще е да го приземя, без да оставя димящ кратер, или да го направя на малки парчета при сблъсъка с водата.

- О! – каза тя и пребледня.

- Но уча бързо – успокои я той в опит да ѝ вдъхне увереност. – А и с тези двамата покойници нямам друг избор.

Кърт беше управлявал малки самолети. Вярно е, че нямаше разрешително, но все пак имаше някакви познания. Повече разчиташе на инстинкта си. Като изключим военните изтребители, самолетите се управляват почти сами. Проектирани са да бъдат стабилни и да прощават грешките, въпреки че тази руска летяща лодка имаше тежък нос, подобно на кораб с проблем с баласта.

- Ами онова НВССП? – попита тя. – Не можем ли да скочим отзад?

- Можем и да опитаме, когато разберем къде отиваме – отвърна Кърт.

Той разгледа пулта за управление и запомни къде се намират копчетата за отваряне на задната врата и опашната рампа.

Самолетът достигна височина от хиляда и петстотин метра и пое по първоначалния курс. На няколко километра пред тях Кърт видя силуетите на другите два самолета на фона на изгрева. Те все още се спускаха. Пикирането и завъртането на самолета бяха оставили Остин и Лейлани под тяхната височина.

- Те не са видели нищо – каза Лейлани.

- Изглежда не са – съгласи се Кърт. – Те запазват пълна радио-тишина, нямат огледала за обратно виждане и заден радар. Това означава, че не са могли да забележат нищо. Нещо повече, няма да ни видят как обръщаме и поемаме курс към Сейшелите.

- Там ли отиваме?

Кърт беше видял една навигационна карта на малък компютърен екран. Намираха се точно в средата на Индийския океан. Сейшелите бяха на шестстотин километра на югозапад и щеше да им отнеме около час да стигнат до там.

Кърт се усмихна.

- Това е най-близката точка на цивилизация наоколо – каза той. – А под цивилизация имам предвид място с телефон, машина за кока-кола и без хора, желаещи да ни убият.

Лейлани грейна.

- Идеята ми допада!

Остин много хареса усмивката ѝ. Беше мила и проста. В момента се нуждаеше именно от това – от простота.

Той насочи руския самолет на запад. Беше преценил, че ще са се отдалечили поне на сто и петдесет километра от другите два самолета, преди някой да си направи труда да провери къде са. Но преди да се отклони твърде много от курса, погледът му се спря на нещо. Малка черна точка в сребристото море.

Очевидно Лейлани също я беше видяла.

- Мислиш ли, че отиват към този остров?

- Намираме се много далеч от най-близкия остров според картата, така че...–промърмори Кърт.

- Но това нещо е твърде голямо, за да е кораб – настоя тя.

Кърт се загледа внимателно през стъклото. Лъчите на изгряващото слънце проблеснаха върху няколко високи триъгълни постройки, разположени по периметъра на плаващото чудовище. Изведнъж той проумя истината.

- Защото това не е кораб – възкликна той, – а плаващо парче метал, наречено „Аква Тера”.

Кърт усети внезапен прилив на адреналин в изтощеното си тяло. Три хидроплана, пълни с оръжия, надуваеми лодки и разбойниците на Джин на път към „Аква Тера“. Всичко това не оставяше и капка съмнение. Те не отиваха да разгледат острова. Бяха решили да го нападнат и да го превземат на изгрев слънце.

- Сложи си колана! – нареди той на Лейлани.

- Защо? – попита тя. – Какво ще правим?

Кърт се пресегна към командното табло.

- Ще им кажем „Здрасти“.