Бурята

Кърт и Джо бяха пленници вече от няколко часа. Държаха ги без храна, без вода и светлина и дори без компания. Не ги разпитваха, не ги заплашваха, само ги вкараха в една тъмна малка стаичка и ги завързаха за металните тръби, които следваха по пътя си към тестовия басейн.

- Условията тук не ми допадат особено – чу се в тъмнината подрезгавелият глас на Джо.

Гърлото на Кърт също беше пресъхнало. Той се стараеше да си държи устата затворена и да диша само през носа.

- Не поръчахме ли обслужване по стаите преди повече от час?

- Мисля, че го направихме – отвърна Джо. – Дали забавянето не се дължи на престрелката?

- Струва ми се, че не продължиха след редовното време, но сигурно трябва да разчистят бъркотията и да се разправят и с други. Най-вероятно нямат защо да ни разпитват, тъй като Зарина им докладва всичко.

- Едно не разбирам – рече Джо. – Защо я нападнаха на кея, щом е била на тяхна страна?

Кърт се замисли.

- Има много причини – започна той. – Може да е била под дълбоко прикритие и онези бандитите да не са знаели за нея. Възможно е също така да са я нападнали, за да ни отвлекат вниманието. Едно е сигурно, нападението ни накара да се втурнем да я защитаваме и разсея всяка капка съмнение. Най-добрите измами са дело не на самите мошеници, а на жертвите. Всъщност ние видяхме това, което искахме да видим: приятел в беда. Вече бяхме загубили Кимо и другите и бяхме нащрек. Нямаше да приемем лесно непознат човек. Но след като я спасихме, вродените ни инстинкти да защитим себе си и приятелите си, се задействаха.

- Освен това тя разполагаше с паспорта на Лейлани и нейните имейли. А и знаеше, че сестрата на Кимо се е свързвала с НАМПД, за да получи новини за брат си.

- Предполагам, че са взели всичко това от истинската Лейлани – отбеляза Кърт.

- Вероятно са я отвлекли и са я заменили със Зарина още при пристигането ѝ в Мале.

Джо бе напълно прав. Трябваше колкото се може по-бързо да се измъкнат оттук.

- Трябва да се измъкнем – заяви Кърт. – Опипах внимателно тази тръба и не успях да открия слабо място.

- Тук също няма. Опитах да я разклатя, но е захваната с болтове за скалата. Не помръдва.

В този момент вратата на килията се отвори. Лампите на тавана светнаха и ослепиха за секунда Кърт и Джо.

Влязоха Джин и брадатият мъж Сабах, който сякаш никога не се отделяше от него. Придружаваха ги няколко въоръжени до зъби охранители.

- Не виждам да носят кърпи или бонбони – отбеляза Джо.

- Тишина! – изкрещя Сабах.

Джин вдигна ръка, за да покаже, че няма проблем.

- Този ден беше много интересен – започна той, – повече за вас, отколкото за мен.

Английският му беше добър, с лек акцент, но си личеше, че е учил в чужбина, вероятно във Великобритания.

- Ще стане още по-интересно, когато не се появим на уреченото място – каза Кърт. – Много хора те следят внимателно, Джин. Ако ни убиеш, ще засилиш интереса им още повече.

- Значи сте се примирили със съдбата си?

- Освен ако не си дошъл да ни освободиш – вметна Кърт.

- Не ви ли е страх да умрете?

- Умирането не е в списъка ни със задачи за днес. Но заедно с това не се заблуждаваме за сериозността на ситуацията. Въпросът е, дали ти не се заблуждаваш?

Джин ги изгледа озадачен. Кърт го прие за добър знак. Въпреки че нямаше представа докъде ще стигне с това, всичко, което можеше да разклати нервите на техния домакин, щеше да им бъде от полза.

- Аз не си играя игрички, както казвате вие – отвърна студено Джин.

- Напротив! – рече Кърт. – Създаваш играчки в мазето си и ги взривяваш. Дори не осъзнаваш колко бързо ще свърши тази твоя игра. НАМПД е по петите ти. Това означава, че ЦРУ, Интерпол и Мосад също скоро ще те погнат. Особено ако не се появим живи и здрави. Убий ни и няма да имаш къде да избягаш.

- Какво ви кара да мислите, че ние бягаме, господин Остин?

- Ако не го правите, ви съветвам да започнете да бягате колкото се може по-бързо. Притиснати сте от всички страни. Нападението над катамарана доказа, че сте отчаяни, а престрелката тази вечер и двамата мъже, които убихте, показват, че сте уязвими.

Дълбок, буботещ смях се надигна в Джин.

- Бих казал, че вие сте много по-уязвими от мен.

- А аз бих казал, че можем да ти предложим начин да се измъкнеш.

Джо погледна изумено Кърт.

Кърт се хващаше за сламки и измисляше историята в движение. Това беше единствената карта, която му беше останала. Трябваше да посее поне малко семенце на съмнение в ума на Джин, за да го накара да повярва, колкото и безумно да звучи, че Кърт, Джо и НАМПД могат да помогнат на Джин да избегне надвисналата над него опасност.

Джин се приближи до Кърт.

- Нито искам, нито се нуждаят от това, което се опитвате да ми предложите, господин Остин – рече хладно Джин. – Дойдох само да ви съобщя, че ще умрете.

- Не съм изненадан – отвърна Кърт, без да мигне. – Но нека те попитам нещо: защо мислиш, че правителството изпрати нас, вместо цяла ескадрила безпилотни самолети „Хищник”, или изтребители „Стелт”, въоръжени с противобункерни бомби? Тук може да си в безопасност от своите врагове, но не и от американското правителство. Знаеш го. Вече си в списъка. Също като реактора и фабриката за обогатяване на уран, които иранците строят. И не се различаваш от десетките други заплахи, които правителството обезвреди през последните няколко години. Човек като теб вече няма къде да се скрие. Но притежаваш нещо, което всички Бинладеновци на този свят нямат. Технология...

Джин не помръдна. Очевидно размишляваше върху думите на Кърт, но това звучеше твърде хубаво, за да е истина. Сега Остин трябваше да го притисне. Ако успееше да спечели малко време и известна свобода, двамата с Джо щяха да имат някакъв шанс да се измъкнат.

- Нима очакваш да повярвам на думите ти?

- Нека ти изясня нещо – продължи Кърт. – Ако зависеше от мен, не бих ти помогнал. Ти си убиец и разбойник. Но аз работя за чичо Сам и правя каквото ми наредят. Заповядаха ми да дойда тук, да проникна в комплекса и да докладвам. После да се свържа с теб чрез трети лица, ако е възможно. Те искат това, което притежаваш.

- Да ти приличам на глупак? – попита Джин, видимо ядосан.

- Аз не бих му отговорил – намеси се Джо.

- Вашето правителство не сключва сделки – продължи Джин.

- Много грешиш – заяви Кърт. – Ние сключваме сделки вече двеста години. Да си чувал за Вернер фон Браун? Той е нацист, германски учен, създал ракети, убили хиляди. Ние го взехме под крилото си след войната, защото се нуждаехме от неговите знания. Виктор Беленко беше руски пилот, който ни достави „Миг-25”. Ние привличаме бейзболни играчи, балетисти, компютърни програмисти, всеки, който може да ни предложи нещо. Може да не е честно за бедните фермери и селяни, които искат да емигрират, но за теб е добре. Осигурява ти път за измъкване.

- Достатъчно! – сряза го Джин и се обърна.

- Твоята страна се разпада – не се предаваше Кърт. – Дори твоята власт и пари не ще могат да те предпазят, ако настане анархия. И предполагам, че имаш и други проблеми с външния свят, иначе нямаше да се налага да убиваш гостите си и да се криеш тук долу. Аз ти предлагам път за бягство. Освободи ни и ни позволи да докладваме за видяното. После моето правителство ще се свърже с теб.

Джин дори не се замисли върху предложението, въпреки добре изиграната от Кърт лъжа. Той се обърна и се усмихна.

- Много скоро хора от вашето правителство, както и много други, ще ме молят да се свържа с тях. А вашите избелели кости в пясъка няма да имат никакво значение.

Джин махна на пазачите.

- Дайте им един хубав урок, а после ги отведете до кладенеца. Ще се срещнем там.

Джин излезе, последван от Сабах, а четиримата мъже, които останаха, се приближиха към Кърт и Джо.

Първо ги удариха няколко пъти, за да ги омаломощят, а после извадиха телескопични метални палки. Ударите бяха силни, но Кърт бе преживявал и по-лоши неща и знаеше как да се извърти, за да намали пораженията от ударите.

Джо направи същото. Той приклякваше и се движеше като боксьор.

Едната палка уцели Кърт над окото, разкъса кожата и остави дълбока, кървава рана. Той се престори, че е замаян от удара и увисна на белезниците. Мъжете около него сякаш загубиха ентусиазъм. Някой го ритна вяло по гърба и мъжете се засмяха.

Един от тях каза нещо на арабски. Изправиха Кърт на крака. После му свалиха белезниците и го поведоха. През клепачите си, които умишлено държеше полузатворени, Остин видя, че водят Джо точно до него.

Вече бяха излезли от горещия тиган, но въпросът беше къде ще попаднат?

Първата част от отговора стана ясна щом стигнаха до главния вход на пещерата. Слънчевата светлина проникваше през нея на оранжеви снопове. Беше късен следобед, най-горещата част от деня. Охранителите ги изведоха навън, където ги чакаше джип. Един много зловещ на вид мъж им върза ръцете за задната част на машината с около шейсетсантиметрово въже.

- Това не ми харесва – рече полугласно Джо.

- Мисля, че ще бъдем влачени за наказание – отвърна Кърт.

Зловещият мъж се засмя, качи се в джипа и подаде газ. Кърт се опита да измисли начин да се измъкнат. Хрумна му само да се качи в машината преди да потегли, но външната ѝ част беше гладка и с вързани ръце нямаше как да го направи.

Двигателят изрева отново.

Джо го погледна.

- Нищо не ми хрумва.

- Страхотно!

Джипът се стрелна напред и дръпна Кърт и Джо. Двамата се спънаха и почти паднаха, но успяха да се затичат и да поддържат еднаква скорост с тази на автомобила. За изненада на Кърт, шофьорът не ускори. Той караше на почти минимални обороти и влачеше двамата затворници със скоростта за бърз крос.

Охранителите зад тях се смееха шумно, докато гледаха как Джо и Кърт се опитват да не изостават от машината.

Джипът излезе през входа на пещерата и пое по пясъка.

- Ами сега? – попита Джо. – Хрумна ли ти нещо?

Кърт тичаше, а краката му потъваха в мекия пясък.

- Не – отвърна той.

- Хайде, Кърт! – настоя Джо.

- Защо ти не измислиш нещо?

- Ти си умникът в този отбор, а аз красавецът – отвърна Дзавала.

- Като ти повлачат лицето в пясъка вече няма да си – не му остана длъжен Кърт.

Джо не отговори. Джипът се заизкачва по един лек хълм. Двамата приятели все по-трудно успяваха да не изостават от машината. Задните гуми на джипа хвърляха пясък в лицата им. Достигнаха върха и се спуснаха от другата страна. Кърт с радост видя равен участък.

Пустинното слънце гореше, а температурата на въздуха беше трийсет и седем градуса. След около две-три минути тичане в жегата и двамата плувнаха в пот. Телата им не можеха да си позволят да загубят повече вода. Кърт забеляза купчина камъни в далечината. Бяха поне на километър и половина, но изглежда, че се насочваха право натам.

Джо се спъна в нещо и за малко да падне.

- Дръж се! – извика му Кърт.

Дзавала успя да се задържи на крака, а Остин се опита да помисли.

Ако успеят да стигнат до камъните, може да се опита да вземе един. Беше рисковано да хваща нещо в движение, но двамата с Джо нямаше да издържат да тичат още дълго.

Внезапно джипът зави на юг, приближи се до няколко паркирани автомобила и спря. Джо и Кърт паднаха на земята.

Остин легна в пясъка и се опита да си поеме дъх. Той видя Джин и няколко от хората му да стоят до нещо, което приличаше на стар пресъхнал кладенец.

Джин се приближи. Сигурно беше видял как Кърт оглежда жадно кладенеца.

- Жаден ли си? – попита той.

Кърт не отговори.

Джин се наведе над него.

- Човек не осъзнава какво е истинска жажда, докато не прекоси пустинята в търсене на малък оазис. Гърлото ти се затваря. Имаш чувството, че очите ти се пържат в главата ти. Тялото не може да се поти, защото в него не е останала и капчица вода. Това е животът на бедуина. Той не би се предал след километър или два в пустинята.

- Убеден съм, че той би яздил камила, вместо да тича след джип – простърга Кърт с дрезгав глас.

Джин се обърна към хората си:

- Нашите гости биха искали да се освежат. Отведете ги при кладенеца.

Охранителите развързаха Кърт и Джо и ги вдигнаха. После ги забутаха към кладенеца. Щом стигнаха до него, Кърт разбра, че няма да им дадат да пият. Миризма на смърт се носеше от дупката.

Той се обърна, ритна един от мъжете и му строши коляното. После грабна пистолета му. Джо се задейства почти в същата секунда. Той освободи ръката си и удари мъжа в ляво от себе си.

Внезапността на нападението изненада охранителите. Кърт и Джо цял ден не бяха яли и пили. Бяха бити и влачени из пустинята. Само няколко минути преди това изглеждаха полумъртви.

Четирима от хората на Джин се спуснаха да помогнат на другарите си, но американците се биеха като истински вихрушки. Те от време на време получаваха по някой удар, но отговаряха с юмрук в лицето, ритник в коляното или лакът в корема.

Един от мъжете се опита да събори Кърт, но той отскочи, спъна го и го запрати към друг охранител. Двамата се строполиха на пясъка и Остин скочи на крака. Той видя пистолет на земята и се впусна към него. Но подобно на футболист, който се опитва да отбележи тъчдаун, беше незабавно покрит от трима от хората на Джин, които също искаха да стигнат до оръжието.

Дочу се изстрел и един от охранителите простена от болка. Пръстите на едната му ръка липсваха. Но преди Кърт да успее да стреля отново, получи силен удар в тила и някой му изтръгна пистолета.

Джо също беше обезвреден.

- Вдигнете ги! – нареди Джин. – Хвърлете ги вътре!

Кърт се бореше с всички сили, но хората на Джин го държаха за ръцете и краката. Те го понесоха към кладенеца.

Джо не беше в по-добро положение. Един охранител го държеше през кръста и го буташе напред към ръба на кладенеца.

Кърт успя да освободи единия си крак и ритна един от мъжете в лицето. Човекът залитна, спъна се в ниската кирпичена стена и падна с главата надолу в кладенеца. Викът му прозвуча за секунда и после внезапно спря.

Групата, която държеше Кърт, се заклати като трикрака маса и го понесе към дупката.

Докато го пускаха, Кърт се изви, видя ниската стена и малката желязна рамка, подаваща се от нея. Той протегна ръце, хвана се за нея и се задържа.

Секунда по късно и Джо полетя в кладенеца. Той се хвана за краката на Кърт, вероятно инстинктивно.

Допълнителната тежест дръпна Кърт надолу. Единственото, което ги делеше от смъртта, бяха пръстите на Остин, захванати за палещо горещата тръба.

Една сянка скри залязващото слънце.

Джин държеше палка в ръката си. Той замахна към пръстите на Кърт, но преди да успее да ги улучи, Остин се пусна.

Двамата с Джо полетяха надолу. Падаха около шест метра, удариха се в купчина натрупан пясък и се плъзнаха още три метра до дъното.

Ударът разтърси Кърт, но купчината пясък и няколкото разлагащи се тела омекотиха падането и поеха част от силата му. Той се строполи в странна поза с лице към земята.

Замаян, но в съзнание, Кърт се насили да отвори очи. Джо лежеше на трийсетина сантиметра от него, опрян до стената като парцалена кукла, захвърлена в ъгъла. Не се помръдваше.

Звук, идващ отгоре, прикова вниманието на Кърт. Той не посмя да погледне, но с ъгълчето на окото си забеляза как Джин се надвесва над ръба на кладенеца. Чуха се изстрели и наоколо полетяха парчета скала и пръст. Нещо остро се вряза в крака на Остин, а куршум, или парче скала, мина на сантиметри от лицето му и вдигна облак прах.

Кърт не помръдна. Той не потрепваше, дори не дишаше.

Отгоре се чуваха викове и неясни думи на арабски. Светлина от фенерче освети дъното на кладенеца. Лъчът танцуваше наоколо почти хипнотично. Кърт не помръдна.

Искаше да го приемат за още едно мъртво тяло на дъното на кладенеца.

Дочуха се още думи. Светлината угасна и лицата се скриха.

Минута по-късно в дупката отекна шума от автомобилни двигатели. Кърт продължи да се ослушва докато колите не се отдалечиха и не настана тишина. Явно Джин и хората му бяха решили, че Кърт и Джо са мъртви. Грешаха. Е, поне засега, защото ако не се измъкнеха от кладенеца, беше само е въпрос на време да се окажат прави.