Бурята

Кърт Остин стоеше в мрака на ръба на хеликоптерната площадка и очакваше въздушните кораби да кацнат. Той наблюдаваше как първият се приближава и бавно се снишава. Перките му бяха завъртени надолу, за да се забави спускането, подобно на старите ракети на лунните модули. Навсякъде се разлетяха микророботи като вулканична пепел.

Облакът от метален прах се понесе във въздуха и падна към нулевата палуба.

На няколко метра встрани, застанал на колене, Джин наблюдаваше ставащото, без да помръдне. Той беше един съкрушен мъж. Кърт реши, че изглежда различно.

- Ще ме пратиш в затвора, нали? – пророни той.

- Вероятно ще получиш десет доживотни присъди – отвърна Кърт.

- Мислиш ли, че човек като мен ще оцелее зад решетките? – попита Джин.

- Само докато си загубиш разсъдъка.

Джин погледна към ръба. Тъмнината го зовеше.

- Пусни ме...

Кърт разбра какво си беше наумил.

- Защо да го правя?

- Като знак на добра воля към един победен враг – отговори тихо Джин.

Кърт се взря в Джин дълго и изпитателно. После, без да пророни нито дума, отстъпи назад.

Джин се изправи и го погледна.

- Благодаря ти! – каза той и се обърна.

След това направи три крачки и изчезна.