Бурята

Слънцето клонеше на залез. Джин пое контрол над плаващия остров с помощта на трийсетина души, няколко тежки картечници и гранатомети и дванайсетина ракети земя-въздух, ако не броим тази, която изстреля срещу самолета на Кърт Остин.

Хидропланът чакаше зареден с гориво в залива, в случай че се наложи да напусне бързо. Тук Джин се чувстваше в безопасност. Нямаше причини да се тревожи за Чоу или останалите членове на консорциума, нито да се страхува от американците. Те все още не знаеха нищо за неговите методи и цели.

Тази мисъл повдигна настроението му. Той застана на наблюдателната площадка пред контролната зала на „Аква Тера“.

Досадните американци и италианецът милиардер стояха близо до ръба, с ръце, завързани за перилото. Зарина и няколко от хората на Джин ги пазеха. Отеро седеше в контролната зала и пръстите му тракаха по клавиатурата.

- Предполагам, че се чудите защо все още сте живи – обърна се Джин към тримата си най-важни пленници.

- Живи сме, защото се нуждаеш от нас да поддържаме заблудата – каза високият мъж, като очевидно говореше от името на останалите. – Да се преструваме, че всичко е гладко като коприна, ако някой ни потърси. Което ще се случи скоро, но ние няма да ти помогнем да го направиш.

Върху лицето на Джин лъсна самодоволна усмивка. Не изглеждаха глупави, но очевидно не бяха наясно с последните събития. Той се приближи към високия мъж.

- Пол, нали?

- Точно така.

Джин се подразни, че този човек, Пол, е доста по-висок от него. Навремето Сабах го учеше, че тронът на краля винаги е най-високият стол в стаята и че шахът на Иран е свиквал съвещания в зала само с един стол – неговия. Всички останали трябвало да стоят прави, а той седял с цяла глава над тях.

Джин замахна с крак и ритна американеца в сгъвката на коленете.

Мъжът простена от болка и изненада. После се строполи и при падането си удари брадичката в перилото. Той прехапа устната си и устата му се напълни с кръв.

- Така е по-добре – каза доволно Джин и погледна отвисоко застаналия на колене мъж. – Няма нужда да ставаш.

- Кучи син! – извика жената.

- А, вярната съпруга – рече ехидно Джин. – Ето защо ще правите каквото ви наредя. Ако единият от вас не се подчини, ще причиня изключително силна болка на другия.

- Не е необходимо да го правиш – замоли Марчети. – Ще ти платя да освободиш нас и екипажа ми. Ще ти дам цяло богатство. Имам много пари, близо сто милиона бързоликвидни активи, до които Метсън и Отеро нямат достъп. Само ни пусни.

- Преди много време чух един човек да отправя подобно предложение – каза Джин. – Всичко, което притежавам, каза той, за живота на едно дете. Сега разбирам защо предложението беше отхвърлено. Твоите пари са капка в корито с вода. За мен те са без значение.

Джин се обърна към контролната зала и погледна Отеро.

- Часът настъпи. Сигнализирай на ордата да излезе на повърхността.

- Сигурен ли си? – попита Зарина.

Джин беше чакал достатъчно.

- Възможността ни да влияем на климата беше ограничена от това, че държахме ордата под повърхността. За да изпълним нашата мисия, както и обещанията, които сме дали, трябва да охладим океана по-бързо.

- Ами американските сателити? Ако ефектът стане видим, ще имаме много по-големи проблеми от тези, които хората от НАМПД могат да ни причинят.

- Отеро е изчислил курса, височината и скоростта на всеки шпионски или метеорологичен сателит, преминаващ през тази част от океана. Управлявайки ордата оттук, можем да им сигнализираме да се издигат и спускат на много по-прецизни интервали, отколкото го правехме от Йемен. Ще се показват, когато никой не гледа и ще се скриват отново преди някой да насочи поглед към тях.

- Звучи сложно – каза тя.

- Не толкова, колкото ти се струва – отговори Джин. – Намираме се в средата на океана. Освен някой случайно преминаващ боен кораб, тук няма нищо интересно. Шпионските сателити са насочени на хиляда и шестстотин километра на север към армиите и нефта на Близкия изток. Те изучават Иран, Сирия и Ирак, броят руските танкове и самолети близо до Каспийско море или американските военни сили в Персийския залив.

Той погледна към Отеро.

- С колко време разполагаме?

Мъжът погледна компютъра.

- Имаме петдесет и три минути преди следващият сателит да се приближи.

- Тогава действай! – заповяда Джин.

Отеро кимна, включи контролния екран и въведе деветцифрената парола на Джин. Сигналът щеше да се разпростре до хоризонта. Оттам роботите щяха да го предадат един на друг като падащи плочки домино.

Той натисна клавиша „ентър”.

- Сигналът се обработва.

Джин се загледа към океана в очакване на зрелището. Първите следи се появиха след около минута и след това повърхността на водата започна бързо да се променя.

През целия ден не беше подухвал дори слаб ветрец и морето около тях беше гладко като стъкло. Но роботите изплуваха и водата придоби зърнист вид, подобно на тази в залив, задръстен от водорасли.

Джин наблюдаваше как гледката се променя във всички посоки. Скоро достигна до границата на зрителното му поле, но той знаеше, че продължава много по-нататък, поне на осемдесет километра във всяка посока.

По-тънки слоеве от неговото творение покриваха още сто и шейсет километра и се протягаха напред като ръкавите на галактика.

- Нареди им да си разперят крилата.

Отеро отново затрака по клавиатурата.

- Заповедта е въведена – каза той. – Изпращам... сега!

Джин извади чифт скъпи слънчеви очила от джоба си.

Знаеше, че след няколко секунди ще има нужда от тъмните лещи. Той ги сложи на очите си и повърхността на водата отново се промени.

По нея премина вълна, наподобяваща трус. Цветът на водата се промени от оловносиво, в матово и накрая изсветля, а морето около тях заблестя като огледало. Следобедното слънце все още беше високо на небето и ефектът беше заслепяващ, дори и през защитния поляризационен слой на слънчевите очила.

Джин видя как пленниците му гледат в захлас и после отвръщат глави заради болезнено яркото отражение.

Той примижа и се загледа за секунда, а гърдите му се издуха от гордост.

Върху повърхността на водата трилиони от неговите миниатюрни машини разгънаха крилата си, скрити до този момент под надкрилия, като тези на гърба на някой бръмбар. Това утрои площта на всеки един от микророботите. Отражателната повърхност на крилата увеличи четирикратно количеството слънчева светлина, която океанът нормално връща обратно към горния слой на атмосферата.

Сякаш някой бе застлал отражателно одеяло върху тринайсет хиляди квадратни километра от Индийския океан.

Гамей първа направи връзката.

- Промяната в температурата – каза тя. – Ето как се получава.

- Да – съгласи се Джин. – А охлаждането ще продължи с ускорени темпове. Тези води вече са с четири градуса по-студени от най-ниската температура, измервана някога тук по това време на годината. Според моите изчисления до вечерта повърхността ще се охлади с още един цял градус. Ефектът ще се засилва с всеки изминал ден. Скоро в центъра на този тропически океан ще има една голяма зона с хладка вода, а през това време, в друга негова част, микророботите ще правят точно обратното, ще поглъщат топлина, за да поддържат водата топла. Температурната разлика ще предизвика ветрове и силни бури. А на някои места на сушата ще убие всяка надежда за избягване на опустошителния глад.

- Ти си луд! Ще убиеш милиони хора!

- Не аз, гладът ще ги убие – поправи я той.

Гамей замлъкна. Всички мълчаха и засенчваха с ръце очите си от заслепяващото отражение.

Джин се къпеше в ярката светлина сякаш се къпеше в слава. Това беше доказателство за почти божествените сили, които контролираше.

- Това няма да ти се размине – каза тихо Пол.

- И кой ще ме спре?

- Първо, моето правителство – продължи Пол. – Индийското също, НАТО, ООН... Никой няма да ти позволи да обречеш половин континент на гладна смърт. Малката ти армия няма шанс срещу ескадрила „Ф-18”.

Джин го погледна.

- Вие имате едно изцяло грешно разбиране за същността на властта – каза той. – Вярно е, че аз и хората ми сме без значение в глобален план. Но силата не е съсредоточена само във вашите нации. След като дъждовете започнат да хранят китайските гърла, техните ръководители няма да позволят на ООН, на вашето правителство и на правителството в Ню Делхи да им отнемат това новооткрито изобилие. Ще наложат вето на всяка резолюция за действие и ще попречат на плановете ви. Към тях ще се присъединят страните от Близкия изток, Пакистан и Русия, които също ще се възползват от дъждовете, ще ми плащат и ще ме защитават заради това, което им осигурявам. Ще бъде много лесно да ги настроя срещу вас. Ако си мислите, че няма да успея, значи сте безкрайно наивни.

- Рискуваш да предизвикаш война – каза Гамей, – която ще засегне целия свят, включително и теб.

- По-скоро ще бъде война за наддаване.

Джин очевидно се наслаждаваше на силата си в момента. За малко повече от двайсет и четири часа той успя да смаже враговете си, да докаже своята гениалност и сега му оставаше само да обере плодовете от усилията си. Парите щяха да потекат като река от Китай, Пакистан и Саудитска Арабия. А когато противници им от Индия и други държави се включат в наддаването, залогът щеше да се вдигне.

- Въпреки това хората ще искат да унищожат и теб, и злото ти творение – каза Пол.

- Но няма да успеят да ме открият – отвърна Джин. – А и ще разберат, че не могат да разрушат това, което съм създал. То е като да се опитат да заличат насекомите или бактериите на земята. Какво като убият милиони от моите микророботи? Останалите трилиони ще продължат да се възпроизвеждат. Те ще използват остатъците от себеподобните си, за да създадат нови. Това им е работата. Марчети ги е проектирал да правят така.

Елууд отмести поглед настрани и поклати глава със съжаление.

- Ако някой ме предизвика, последствията ще са тежки – добави Джин. – Ордата ще се разпространи до най-отдалечените кътчета на света. Скоро седемте морета ще бъдат под мой контрол. Ако някоя държава е достатъчно глупава да ме нападне или просто откаже да плати поисканато, ще пострада. Рибните им запаси ще бъдат унищожени, източниците им на храна – заличени, пристанищата – блокирани, а корабите – нападнати в движение.

- Ще поискат да те убият – ядоса се Пол. – Ти си змията и само трябва да ти отрежат главата.

- Тогава ще ги посъветваме да оставят змията на мира – засмя се с превъзходство Джин. – Вече съм въвел програма за подобни случаи в ордата. Ако умра, или бъда принуден да я задействам поради някаква друга причина, ордата ще се превърне от прецизно насочено оръжие в напаст с невъобразими пропорции. Тя ще нараства и поглъща всичко по пътя си. Зад себе си ще оставя само смърт, също като скакалците в пустинята.

Двамата американци се спогледаха. Изглеждаха победени. Последвалата тишина го потвърди.

Джин потърка веждата си. Беше започнал да се поти заради повишаващата се температура около острова. По палубата задуха лек бриз, първият от няколко дни, но той не беше хладен и освежаващ. Беше горещ вятър, причинен от неравномерното затопляне и предвещаваше началото на бурята.