Бурята

Джо се гмурна във водите на язовир Насър с морално остаряла водолазна екипировка. Не беше точно старият костюм „Марк 5” с месингов шлем, който Съединените щати извадиха от употреба малко след края на Втората световна война, но беше близо до него.

Дванайсеткилограмовият шлем от неръждаема стомана обгръщаше главата му и се захващаше за сбруята върху раменете на костюма. На кръста си беше вързал колан, тежащ двайсет и три килограма, а на краката му имаше ботуши с тежести, които го караха да върви като Франкенщайн. На рамената му със скоби бяха захванати стоманен кабел, маркуч за въздух и маркуч за впръскване на веществото „Ултра-сета“. Караха го да се чувства като кукла на конци, но щом влезе във водата, Джо оцени допълнителната тежест и сигурността на стоманеното въже.

Благодарение на тях той запазваше баланс в бурното течение. Кабелът, закачен за една лодка над него, беше единственият начин да се спусне с цялата тази тежест. Ако кабелът се скъсаше, щеше да потъне на дъното като камък и вероятно щяха да го изровят след около хиляда години. Той си представи изражението на бъдещите археолози.

Джо нямаше никакво желание да става част от Долината на смъртта. В момента искаше само да попречи на бента да се разруши.

Ако той и началникът се окажеха прави, основният пробив не беше толкова страшен и въпреки че беше заплаха, особено за живеещите близо до бента, нямаше да предизвика катастрофа. Щеше да се разшири, вероятно до пълната ширина на бента, но глиненото ядро и лекия наклон на стената щяха да спрат пълното срутване.

Не след дълго като вода, изливаща се от препълнена вана, нивото на езерото щеше да спадне до нивото на дупката и постепенно течът щеше да спре.

Но ако микророботите продължаваха да дълбаят глината в тунела, силното налягане на водата щеше да отслаби ядрото и щеше да го разруши. Щеше да се образува по-голяма, по-дълбока и по-неравна дупка и нищо нямаше да може да попречи на бента да се срути.

Краката на Джо докоснаха полегатата повърхност под него и говорителят в шлема му изпука.

- Гмуркачо, чуваш ли ме? – каза началникът.

Той беше високо горе и рискуваше живота си в лодката, заедно с майора и още един техник.

- Много слабо – отвърна Джо.

- Намираме се само на трийсетина метра от дупката – каза мъжът. – Тя продължава да се разширява с по метър всяка минута. Имаш по-малко от трийсет минути да намериш входа на тунела, преди да ни улови течението и да ни отнесе над ръба.

Джо изчисли, че след двайсет минути дупката ще бъде толкова близо, че нито той, нито лодката ще успеят да се преборят с течението.

- Никога не съм искал да се спускам в бъчва от водопад – каза той – и все още не желая да го правя. Хайде да приключваме. Пуснете веществото.

Една помпа, разположена в лодката, започна да работи и създаде налягане във втори маркуч, закрепен за резервоара, пълен с „Ултра-сета“.

От отвора изригна струя оранжеви флуоресциращи частици. Джо включи прожектора, закрепен за шлема му. Частиците заблестяха като светулки, реещи се в мътната вода.

В края на обсега на прожектора Джо ги видя да се забързват и да се насочват към повърхността, където водата преливаше. Това беше мъртвата зона. Щом това убийствено течение стигнеше до него, нямаше да може да избяга.

Джо се придвижи по стената, подскачайки като астронавт, стъпил върху повърхността на Луната. Той изпусна малко багрилно вещество в участъка, в който предполагаше, че се намира тунелът. То се разнесе по неравната повърхност на камъните.

Десет минути и двайсет опита по-късно, все още не беше намерил отвора.

- Трябва да се спусна по-надълбоко – каза Джо. – Отдалечете ме от бента.

- Колкото по-назад отиваме, толкова по-силно ще става течението от отвора в бента – каза началникът.

- Ако не го направим, по-добре да се откажем – не отстъпи Джо.

- Дръж се!

Секунда по-късно Дзавала усети как стоманеният кабел го отделя от склона. Той измина около девет-десет метра и отново се спусна.

Джо стъпи и усети странично дърпане от течение. Той натисна копчето за пускане на багрилото и видя как частичките изчезват вляво. В началото изглеждаше, че този опит не е по-различен от останалите, но сега Джо забеляза особено вихрово движение.

- Три метра вляво – каза той.

- Към пробива?

- Да.

Джо закрачи по склона. Високо горе, лодката се придвижи с него. Той отново натисна спусъка и насочи потока от светещи частици в центъра на вихъра.

Те се извиха и повечето от тях изчезнаха в отвора между две греди от бетон с размера на железопътни релси, точно както ято риби се скриват сред коралите при появата на хищник. Стана толкова бързо, че Джо трябваше да пусне нова струя, за да се увери.

- Открих го! – каза той. – Отворът е между два бетонни пилона в трошляка. Усещам как засмуква вода.

Джо се приближи и усети как течението го дърпа здраво. Пясък и камъни изчезваха около ръбовете на гредите. Кратерът под тях се разширяваше. Дупката беше с диаметър около петдесет сантиметра.

Той опря крак в една от гредите, за да не бъде засмукан. Колкото и да искаше да запуши дупката, нямаше желание да се превръща в тапа.

- Готов съм за калта.

- Калта?

- „Ултра-сета“–поясни Джо, докато се опитваше да запази равновесие.

- Включвам помпите – съобщи началникът.

Като внимаваше да не загуби опората си, Дзавала успя да пъхне маркуча в отвора. Усети как налягането се увеличава и натисна спусъка.

„Ултра-сетът“ потече с огромна сила, като част от него попадна във водата. Материалът се втвърди и заприлича на пурпурна сметана. По-голямата част от него изтече в отвора, засмукан от нежелания тунел.

- Колко се разширява това нещо? – попита Джо.

- Двайсет пъти спрямо първоначалния си обем – отвърна началникът. – А после се втвърдява.

Джо се надяваше да е точно така. Ако в ядрото бяха останали някакви микророботи, опитващи се да разширят дупката, те щяха да бъдат уловени като насекоми в кехлибар.

Течението го дърпаше наляво и той чуваше шума от падащата над ръба вода.

- Има ли резултат? – попита Джо след около трийсет секунди.

- Докладват ни за оранжево багрилно вещество от долния гейзер – съобщи началникът. – Силата на струята си остава непроменена.

- С колко от това нещо разполагаме?

- Резервоарът побира две хиляди литра. Изпомпва осемстотин в минута.

Джо се надяваше това да е достатъчно. Той хвана по-здраво струйника и нагласи краката си, за да се пребори с течението.

По радиото се дочу гласът на майора.

- Господин Дзавала, твърде близо сме до ръба. Моторът работи на пълна мощност, за да не бъдем отнесени. Ако може да побързаш...

Джо погледна през прозорчето от горната част на големия шлем. Видя светлините от лодката и водния вихър, образуван от бясно движещото се витло.

- Ако си мислите, че си почивам, грешите – отвърна той.

Дзавала затвори струйника за момент, стъпи върху склона над дупката и с цялата си тежест избута един голям камък надолу. Той попадна в кратера и остави много по-малък отвор.

Джо отново напъха маркуча и натисна спусъка.

- Включете на пълна мощност – каза той. – Всичко или нищо!

Той продължи да натиска копчето и „Ултра-сета“ изригна от маркуча. Внезапно Дзавала почувства как течението около него се променя. Тегленето от отвора отслабва, но страничното дърпане към ръба на бента се засилва.

- Докладват ни, че силата на гейзера отслабва, а от отвора излиза „Ултра-сета“!

Левият крак на Джо поддаде заради силното странично течение и внезапно той се озова в центъра на облак червена пяна. Тунелът беше пълен и „Ултра-сета“ изригваше от запушената дупка като газирана напитка от разтръскана бутилка.

Джо успя да се задържи, но отново се спъна. Реши да изключи клапана.

- Издърпайте ме! – извика той.

Стоманеното въже го издигна по склона и после пак го спусна, но това не беше вертикално движение, а странично, от което за малко да загуби равновесие. Джо беше объркан. Защо го теглят настрани?

Обаждане отгоре изясни всичко

- Течението ни улови! – извика майорът. – Тегли ни към ръба!