Бурята

Пол седеше до Марчети и се опитваше да събере силите си. Борбата с огъня го беше изтощила. Лютивият дим, противната миризма на гориво и ужасната жега, останали след пламъците, замъгляваха сетивата му. Но дори и с всичко това, основното му притеснение беше свързано с мигащите светлини и пищящи аларми на апаратите им за дишане.

- Колко време ни остава?

- Десет минути – отвърна Марчети. – Плюс-минус...

Един сладък глас прозвуча в слушалките.

- Пол, чуваш ли ме?

- Да, Гамей – отвърна той.

- Какво става?

- Пожарът е потушен – съобщи Пол. – Халонът си свърши работата. Но кислородът ни свършва. Кога ще можете да отворите вратите?

- Почакай – каза тя.

Последваха няколко секунди мълчание и после гласът ѝ прозвуча отново:

- Главният инженер казва, че сте изсипали достатъчно вода и температурите са сравнително ниски. След около седем минути ще бъдем под опасната температура на запалване.

- Това е добра новина – каза Пол и помогна на Марчети да се изправи. – Да потърсим твоя човек.

- Натам – отвърна Елууд и тръгна сковано към задната част на огромното помещение.

Двамата се запромъкваха през отломките. Половината от машинното отделение беше унищожена от експлозиите. Пол и Марчети се провряха покрай няколко разрушени машини и продължиха напред по металната палуба. От нея се издигаше призрачна пелена от пара, образувана от водата, която използваха при потушаването на пожара. Миризмата на гориво беше навсякъде.

- Насам – каза Марчети и се приближи до една затворена врата.

Не беше херметическа, но обгорената ѝ стоманена повърхност изглеждаше здрава. В сърцето на Пол се прокрадна надежда.

- Проектирана е като убежище – обясни Марчети, – но не бях сигурен, че ще издържи на нещо такова.

Той хвана заключващия механизъм и веднага го пусна.

- Горещ ли е? – попита Пол.

Марчети кимна, събра кураж и опита отново. Простена и дръпна дръжката надолу. Тя не помръдна. Елууд я пусна отново.

- Сигурно вратата се е раздула от топлината – предположи той.

- Ще ти помогна – каза Пол.

Той се приближи, двамата хванаха дръжката и натиснаха с цялата си тежест. Механизмът прещрака. Пол блъсна вратата с рамо и тя се отвори. Той незабавно пусна дръжката. Имаше чувството, че кожата на ръцете му гори през предпазните ръкавици.

Въздухът от помещението излетя навън и се смеси с парата и дима от машинното отделение. В контролната зала беше тъмно като в рог. Единствената светлина идваше от фенерите на техните маски и мигащите лампички на дихателните им апарати.

Пол и Марчети се разделиха. Близо до задната стена Пол забеляза да лежи мъж в работен гащеризон.

- Насам! – извика той.

През това време в командния център всички очи бяха вперени в главния екран и мигащото червено число, показващо температурата в машинното отделение. То бавно намаляваше и накрая просветна от червено в жълто.

- Още малко – каза главният инженер. – Ще включа вратите.

На Гамей идеята ѝ хареса. Тя погледна часовника си. Бяха минали шест минути, откакто се включиха предупредителните аларми за кислорода на Пол и Марчети. Гамей си помисли, че за пръв път имат достатъчно време, но тя нямаше да се успокои докато съпругът ѝ не излезе от машинното отделение и не я прегърне.

Инженерът натисна няколко копчета и провери таблото. Това, което видя, го притесни. Той опита отново да задейства системата.

- Какво става?

- Вратите не отговарят – каза той. – Изпратих им команда да се подготвят за отваряне, но те остават в заключен режим.

- Възможно ли е да са се повредили от пожара?

- Съмнявам се – отвърна мъжът.

Той още няколко пъти натисна копчетата и после провери нещо друго.

- От компютъра е... Блокира командата.

- Защо?

Гамей видя как Лейлани се изправя.

- Аз знам защо – каза младата жена. – Отеро е виновен.

- Той се намира в брига – отвърна мъжът.

- Марчети ми каза, че той е компютърен гений – каза тя. – Може да го е планирал предварително, в случай, че бъде заловен и иска да създаде неприятности на Марчети. Точно както направи с роботите.

Главният инженер продължи да се опитва да реши проблема.

- Определено е от компютъра – каза той. – Всичко друго работи нормално.

Гамей почувства, че ѝ става лошо. Тя не знаеше как онзи мъж успява да ги измъчва от разстояние.

- Трябва да слезем долу и да го принудим да изключи това, което е задействал – каза Лейлани. – Ако се наложи, ще опрем пистолет в главата му.

Умът на Гамей препускаше. Уравновесеността и омразата ѝ към насилието бързо изчезнаха при мисълта, че съпругът ѝ е затворен в изпълнено с отровни изпарения машинно отделение и кислородът му свършва.

- Гамей – каза Лейлани, – вече загубих близък човек заради тези хора. Не е нужно да се случва и с теб.

Показанията на температурата върху монитора блеснаха в зелено и часовникът отбеляза седмата минута. На Пол му оставаше кислород за три минути.

- Добре – отвърна Гамей. – Но никакви оръжия.

Главният инженер се обърна към един от хората си:

- Роко, замести ме! Отивам с тях!

Лейлани хвана дръжката на вратата и я отвори. Гамей я последва. Нямаше представа какво ще прави щом стигне до брига.

През това време в машинното отделение Пол стигна до изчезналия член на екипажа. Клекна до мъжа и го обърна. Човекът лежеше безжизнен. Пол свали ръкавиците и потърси пулса му. Марчети се приближи.

- Е?

Пол задържа ръката си на китката на мъжа, с надежда да улови нещо.

- Съжалявам!

- Проклятие! – изруга Марчети. – Всичко е било напразно!

Пол се чувстваше по същия начин. Но тогава, под мигащата светлина на алармата, забеляза нещо на врата на мъжа. Обърна го настрани и отмести един кафяв кичур.

- Не е било съвсем напразно – каза Пол и насочи светлината към едно синьо петно в задната част на главата на човека. Опипа гръбначния стълб, но не усети да е скован.

- Какво има?

Пол се пресегна и изключи радиостанцията на Марчети. После направи същото и със своята. Елууд изглеждаше объркан.

Вече никой не ги слушаше и Пол можеше да говори свободно. Той рядко прекрачваше границата и предпочиташе да бъде спокоен и рационален, докато останалите развиваха конспиративни теории и настояваха, че небето пада, но сега не виждаше друга причина за случващото се.

Пол погледна Марчети в очите и заговори достатъчно високо, за да може да го чуе през маските.

- Този мъж не е умрял от отровните изпарения или от топлината. Вратът му е счупен.

- Счупен?

Пол кимна.

- Бил е убит, Марчети! На борда има саботьор.

Елууд изглеждаше объркан.

- Това е единственото обяснение за пожара и срива в системите и тъй като си тук, с мен, предполагам, че не си ти. Но може да е всеки друг. Някой от екипажа или човек, пътуващ тайно. Той вероятно има скрити връзки с Отеро или Метсън. Предлагам да си остане между нас, докато не разберем кой може да е.

Марчети погледна към мъртвия човек и пак към Пол. После кимна.

Пол включи радиото и вдигна мъртвеца. Марчети също включи своето.

- Тръгваме към главната врата – съобщи той в командната зала.

На долната палуба Гамей, Лейлани и главният инженер стигнаха до брига. Мъжът отвори вратата на килията и Гамей влезе вътре. Отеро я погледна. Навъсените му очи бяха тъмни.

- Знаем, че си объркал компютърната система – каза тя. – Съпругът ми е затворен в машинното отделение, в което бушуваше пожар. Искаме да отвориш вратите, за да може да излезе.

- Защо да го правя?

- Защото, ако загине, това ще бъде убийство, което е много по-лошо от всичко, направено от теб досега.

Отеро заклати леко глава, сякаш се опитваше да претегли плюсовете и минусите на молбата ѝ.

- Проклет да си! – изкрещя Гамей, пристъпи напред и му зашлеви шамар. – Има хора, които биха те убили заради това, което стори. Казах им, че не е необходимо, че не е редно!

Тя грабна от ръцете на главния инженер един лаптоп с включен Wi-Fi и му го подаде.

Отеро го погледна, но не направи нищо.

- Казах ти, че няма смисъл – ядоса се Лейлани.

Инженерът мина пред Лейлани и застана до Гамей.

- Вие опитахте по вашия начин, сега аз ще опитам по моя.

Той се надвеси заплашително над Отеро.

- Ако не отвориш проклетите врати, ще те бия докато си забравиш името!

Отеро се дръпна леко назад, но на Гамей ѝ се стори, че е по-малко уплашен, отколкото би трябвало да бъде. Главният инженер беше доста едър. Отне ѝ секунда да разбере защо.

Зад гърбовете им се чу звук от зареждане на пистолет и сърцето на Гамей се скова.

- Днес никой няма да бъде бит! – заяви Лейлани.

Гамей се обърна бавно. Лейлани държеше пистолет, съвсем различен от този, който Кърт ѝ беше взел.

- Благодаря ти, че мина пред мен – каза тя. – Чудех се как ще обезвредя и двамата ви едновременно.

Пол и Марчети чакаха при главната врата на машинното отделение. Времето изтичаше.

- Трийсет секунди – каза Елууд. – Плюс-минус...

Пол се опита да контролира дишането си. Без съмнение беше изхабил доста кислород, докато се бореше с огъня, но се надяваше със спокойствие да спечели поне малко време.

- Всеки момент – каза високо Марчети.

Пол се притесни, че от няколко минути не бяха чули нищо от мостика. Последните му вдишвания бяха много трудни. Инстинктите му го подтикваха да свали маската, сякаш го задушаваше. Но той знаеше, че отровните изпарения от пожара бяха по-вредни от застоялия в бутилките въздух. Оставаха им броени секунди.

- Момчета, там ли сте? – извика Марчети и започна да удря по вратата.

- Пести си кислорода! – предупреди го Пол.

- Нещо не е наред – заяви Марчети.

Той продължи да блъска по вратата с юмрук докато предупредителната лампичка върху страничното табло не светна в жълто. Около тях се дочу шум от въртене на вентилатори и зазвучаха удари от клапани на отдушници, които се отварят.

- Или може би не – каза Марчети с доволно изражение.

Димът, парата и изпаренията започнаха да се издигат нагоре. Системата ги засмукваше и скоро индикаторът до вратата светна в зелено.

Секунда по-късно дръжката на вратата се завъртя и люкът се отвори със съскане. Нагорещеният въздух от помещението се опитваше да излезе навън.

Моментната радост беше заменена от чувство на поражение. От другата страна на вратата стояха Гамей и няколко души от екипажа, включително главния инженер. Те бяха на колене и с ръце на тила. Зад тях стояха други двама мъже, Отеро, Метсън и Лейлани Тенър. Всички държаха пушки и автомати с къса цев, които приличаха на „узита“.

- Вече знаем кой е саботьорът – каза Пол. – Ти не си сестрата на Кимо, нали?

- Името ми е Зарина – отвърна тя. – Изпълнявайте каквото ви кажа и няма да се налага да ви убивам.