Бурята

Дъждът продължи да се изсипва върху камионите, докато се движеха на запад по магистралата от Марса Алам. Джо трепереше от влагата, естествената хладина на нощната пустиня и вятъра в задната част на ремаркето.

В началото той се зарадва на прохладата след жегата в Йемен и задушаващото пътуване в търбуха на ферибота, но скоро студът стигна до костите му и Джо затвори брезента, за да попречи на влагата и вятъра да проникват в ремаркето.

Пътят от Марса Алам до Асуан отнемаше четири часа с кола, но на третия час конвоят забави. Беше напуснал пустинята и навлизаше в ивицата цивилизация, разположена по брега на Нил.

Камионите прекосиха реката по модерен мост и достигнаха град Едфу на западния ѝ бряг. Джо се огледа и видя високи жилищни блокове, магазини и правителствени сгради. Градът не приличаше на Вашингтон, а по-скоро на прашна версия на Източен Берлин в пустинята, но поне беше някаква цивилизация.

Камионът забави още и Джо се надяваше да спрат на червен светофар, но вместо това конвоят се отклони по един надлез, направи три четвърти кръг и продължи по права линия на север.

- Естествено, че ще има надлез – промърмори Джо.

Той реши, че всеки момент ще се качат на нов главен път и ще стигнат Асуан преди да успее да избяга. Камионът превключи на по-ниска скорост, а Джо прецени, че е дошъл моментът да напусне кораба.

Той се провря под брезента и се хвана за задния капак. После погледна иззад ръба, за да види какво се задава напред. Не забеляза телефонни стълбове и знаци. Край пътя беше чисто и Джо скочи.

Той се удари в мократа настилка, претърколи се и се озова в една голяма локва. Остана легнал за секунда, за да види дали някой от шофьорите не е забелязал каскадата му.

Камионите продължиха в тъмнината, без да променят скоростта и без дори да натиснат спирачките.

Мокър и мръсен, Джо се изправи и се огледа. Отляво се виждаше голяма сграда, осветена от прожектори.

Той се опита да не мисли за болката в рамото и бедрото, както и за старата травма в глезена и закуцука към светлината. Постройката приличаше на нещо средно между строеж и древен храм. Джо се приближи и осъзна, че стои пред храма на Хор, един от най-добре съхранените монументи в Египет.

Предната порта имаше две огромни крила, издигащи се на трийсет метра в нощното небе. В стената бяха изваяни човешки фигури, високи осемнайсет метра. Имаше и пролуки, разположени на равни разстояния нагоре, надолу и настрани. Те пропускаха светлина във вътрешността на храма.

През деня мястото гъмжеше от туристи, но през нощта, в поройния дъжд, тук нямаше никого. С изключение на двама пазачи в една осветена кабинка.

Джо се затича натам и затропа по стъклото. Пазачите за малко да получат сърдечен удар от изненада.

Джо отново потропа по прозореца и накрая по-смелият от двамата отвори.

- Трябва ми помощ! – заяви Дзавала.

Стреснатият пазач изглеждаше озадачен, но бързо се окопити.

- Да... разбира се – каза той. – Влезте! Да, заповядайте! Джо се приближи към вратата. За негов късмет, пазачите говореха английски, тъй като много от туристите бяха американци или европейци.

Дзавала влезе в осветената кабина веднага щом вратата се отвори. Беше подгизнал, а от дрехите му капеше кална вода. Единият от мъжете му подаде кърпа, с която Джо избърса лицето си.

- Благодаря! – каза той.

- Какво правите навън в този дъжд? – попита единият от пазачите.

- Дълга история – отвърна Джо. – Аз съм американец. Бях затворник, но скочих в движение от един камион и сега имам нужда телефон.

- Американец – повтори пазачът. – Турист? Искате ли да се обадим в хотела ви?

- Не – каза Джо. – Не съм турист. Трябва да говоря с полицията. Всъщност, по-скоро с военните. В опасност сме. Всички сме в опасност.

- Каква опасност? – попита мъжът недоверчиво.

Джо го погледна в очите.

- Група терористи ще унищожат бента.