Бурята

Гамей Траут изпитваше невероятна радост, докато се носеше с двайсет възела на нищожните девет метра над вълните в един малък летателен апарат, конструиран от Елууд Марчети.

Да го наречеш дирижабъл би било обида за изящния кораб. Кабината на екипажа се намираше между и малко под това, което Марчети наричаше въздушни пашкули. Пълни с хелий, те наподобяваха понтони, но бяха много по-големи и дълги. Дъното им беше плоско, а горната част – извита, за да осигуряват подем, докато апаратът се движи напред. Няколко тръби под ъгъл четирийсет и пет градуса ги свързваха с пътническия отсек. Втори комплект тръби минаваха между пашкулите и ги държаха раздалечени. Дизайнът позволяваше да се гледа нагоре към небето, което не предлагаше нито един друг въздушен кораб.

Пътническият отсек беше оформен като луксозна яхта, наклонена леко назад. Той беше отделен от въздушните пашкули. Платформа в задната му част позволяваше на пътниците да излизат на открито, да се пекат, а също и да излизат и влизат във въздушния кораб. Два въздушни винта, поставени в предната част на кабината, дърпаха машината напред, също както двойка впрегатни кучета дърпа шейна. Чифт къси крила играеха ролята на стабилизатори, а двойка вертикални опашки, по една на всеки пашкул, служеха за кормила.

- Това е невероятно! – възкликна Гамей и се наведе над перилата, за да види по-добре трите делфина, които откриха преди малко и сега следваха.

Марчети управляваше апарата, а Пол, Гамей и Лейлани можеха спокойно да се наслаждават на преживяването. Те се възползваха от възможността, радваха се на бриза и гледаха делфините, които пореха прозрачната вода под тях.

Бозайниците бяха от вида афала и лесно поддържаха еднаква скорост с кораба, като се носеха с мощни удари на опашките си. От време на време, някой от тях се стрелваше нагоре, показваше се над водата и после отново се гмуркаше.

- Сякаш се опитват да ни достигнат – засмя се Лейлани.

- Може би си мислят, че сме корабът майка – отвърна Пол.

Гамей се засмя. Можеше само да си представи какво мислят делфините за техния дирижабъл. Очевидно не се страхуваха.

- Марчети, мисля, че това ще свърши работа.

Лейлани кимна. Очевидно вече беше в по-добро настроение. Пол се усмихна.

- Приличаш на котка, изяла канарче – каза Гамей.

- Мислех си какъв съм късметлия, че съм тук горе с две прекрасни жени – отвърна Пол весело, – вместо да крача през пустинята с Кърт и Джо.

Гамей се засмя.

- Не е само компанията – добави той. – За пръв път ние сме тези, които разполагаме с играчки, струващи милиони долари. Вероятно в момента Кърт и Джо се борят с няколко миризливи камили.

- Не мога да не се съглася – каза Гамей и се обърна към Марчети:–Още колко можем да летим?

- Ако се наложи, не е проблем да останем във въздуха с дни – отвърна той. – Но аз предлагам след час да се върнем на острова. Моят екип ще приготви другите два въздушни кораба, за да са готови за утре. Така ще можем да вземем и трите и да покрием по-голяма територия от океана.

- Разполагаш ли с пилоти? – попита Пол.

- Пилоти? – учуди се Марчети. – Не ни трябват някакви глупави пилоти.

- Тогава кой ще ги пилотира?

- Който и да е от вас – каза Марчети. – Това нещо се управлява по същия начин както кола или лодка.

Гамей реши, че Марчети е много добро допълнение към екипа. Досега той удържаше на думата си и подкрепяше експедицията с каквото може. Вече беше насочил плаващия остров „Аква Тера“ на северозапад с главозамайващата скорост от четири и половина възела и предаде всички чертежи на микророботите на НАМПД. Дори беше довел още дванайсетина члена на своя екипаж, които да заместят изключените роботи.

- Дай ни няколко урока преди да ни пуснеш да летим – помоли Пол.

- Няма проблем.

Гамей отново насочи вниманието си към морето. Делфините продължаваха да се състезават с тях, като плуваха малко пред сянката на въздушния кораб. Още един афал изглеждаше сякаш се подготвя да скочи, но внезапно стадото се разпръсна във всички посоки и за миг изчезна.

- Видяхте ли това? – попита тя.

- Бързи са – каза Пол.

- Сигурно им е писнало от нас – предположи Лейлани.

Гамей продължи да се взира във водата.Нещо се е променило. Морето беше станало по-тъмно. Мътна сива пелена постепенно измести прозрачния тъмносин цвят.

Тя предположи, че делфините са усетили промяната, възприели са я като опасност и са изчезнали в противоположна посока.

Внезапно я изпълни напрежение.

- Забави кораба – обърна се тя към Марчети. – Мисля, че ги открихме.