Бурята

Кърт Остин се скри в тоалетната на самолета в предната част на товарния отсек, след като успя да се промъкне на борда на машината с най-много техника и най-малко хора на Джин. Изпи десетина шепи вода от малката мивка и стъпи на тоалетната чиния, за да не се виждат краката му.

След това зачака и се заслуша. Работниците натовариха на борда на самолета сандъци с най-различно оборудване. Нещо тежко падна и някой изруга. После пилотите се качиха по малка стълба и стъпиха на товарната палуба.

Не след дълго се дочуха по-строги гласове, които нареждаха нещо на някого. В отговор прозвуча женски глас, който каза на английски:

- Добре, добре! Не ме бутайте!

Кърт реши, че това е сестрата на Кимо. Поне беше избрал правилния самолет.

Няколко минути по-късно машината сякаш оживя. Кърт се хвана здраво, за да не падне. Руският летателен апарат се придвижи до началото на пистата. Двигателите му заработиха с пълна мощност и самолетът ускори по изненадващо неравното езерно дъно. На Остин му се стори, че излитането трае цяла вечност и се зарадва, когато най-после се озоваха във въздуха.

От бавното издигане и продължителното изравняване той предположи, че машината е натоварена и заредена догоре с гориво. Това означаваше дълго пътуване.

В известен смисъл това беше добре за него. Рано или късно някой щеше да отиде до тоалетната. Ако беше Лейлани, щеше да има възможност да поговори с нея. А ако беше някой от пилотите, можеше да насочи пистолета към главата му и да поеме контрола над самолета. Ако пък се появеше един от охранителите на младата жена, посещението на тоалетната щеше да е последното нещо в живота му.

Оказа се, че именно един от хората на Джин пръв почувства нужда да се облекчи.

Два часа след началото на полета Кърт дочу откъм опашката на самолета да се приближава тракане от ботуши на мъж. Той остави настрана пистолета, извади ножа и се долепи до стената на малкото затворено пространство.

Охранителят хвана дръжката на сгъваемата врата, дръпна я настрани, но не влезе.

Кърт беше подготвил ножа, но мъжът гледаше по пътеката на самолета, разказваше на висок глас някаква шега на своя другар и се смееше на собствените си думи.

Най-накрая се обърна и влезе. Кърт го сграбчи, запуши устата му с ръка и заби ножа си малко под основата на врата му.

Мъжът се отпусна. Остин го задържа и го обърна като не спираше да държи ръката си върху устата му, докато не усети, че жертвата му вече не диша. Той остави трупа внимателно върху тоалетната чиния и се загледа в очите му. Бяха празни.

Кърт извади ножа.

Мразеше да убива, но сега нямаше как да прояви милост. Ако не убиеше всички хора на Джин, той и Лейлани нямаше да слязат живи от самолета.

Остин погледна лицето на охранителя. Това беше мъжът, който ги влачи с джипа из пустинята. Стана му някак по-леко. Следващата фаза от плана обаче беше по-сложна. Навсякъде из тоалетната имаше кръв, а и мъжът продължаваше да кърви. Кърт притисна раната му със собствената му куфия и го подпря на задната стена на тоалетната.

Прецени, че човекът е висок горе-долу колкото него и със същото телосложение, а и бяха с еднакви униформи. Имаше обаче една основна разлика – косата на мъжа беше рядка и черна, а на Кърт – гъста и прошарена.

На Остин не му оставаха много варианти и избра да намокри косата си и да я прилепи за темето си. В самолета беше тъмно, студено и невероятно шумно.

„Кой би заподозрял, че има някакъв проблем на девет хиляди метра височина?“

Кърт реши, че другият мъж е видял как приятелят му отива до тоалетната и след няколко минути ще дойде да провери защо не се връща.

Остин дръпна вратата и се подготви да изиграе своя гамбит. За всеки случай държеше ножа скрит в ръката си.

Излезе от тоалетната и тръгна уверено към Лейлани и втория охранител. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Помещението беше пълно с оборудване. В него бяха разположени поне две от надуваемите лодки, които видя, както и сандъци с оръжия, приличащи на ракети земя-въздух.

Всичко това оставяше малко пространство за пътниците. Лейлани и охранителят седяха един срещу друг в сгъваеми седалки, закрепени за стените на самолета.

Мъжът удостои Кърт с бегъл поглед. После облегна глава назад и затвори очи.

Дори Лейлани сякаш спеше.

Все пак беше късно през нощта и въпреки компресията в самолета, въздухът в товарния отсек беше разреден и сух, което предизвикваше сънливост, дори на човек да не му беше до сън.

Кърт седна до охранителя точно срещу Лейлани. Прибра ножа, извади пистолета и протегна крак, за да я побутне.

Тя отвори очи и го видя да държи пръст пред устните си.

Кърт си спомни, че Кимо му е разказвал как сестра му работи с глухонеми деца. Той владееше американския език на глухонемите. Или поне навремето.

С огромни усилия успя да каже: „Аз... съм... приятел”. Надяваше се да не е сбъркал последната дума и да е казал „неприятел”.

Тя го погледна озадачено, но очите ѝ грейнаха. В случай, че беше объркал цялото изречение, реши да каже нещо, което нямаше как да не разбере: „Н...А...М...П...Д...”

Очите ѝ се разшириха и той отново постави пръст пред устните си.

Кърт кимна към охранителя, извади пистолета от джоба си и дръпна предпазителя. От звука очите на мъжа се отвориха.

- Не мърдай! – нареди Кърт и взе оръжието му.

Остин посочи към задната част на самолета. Щом мъжът погледна натам, Кърт го удари по главата с пистолета си. Охранителят се строполи като торба с брашно, но не загуби съзнание. Втори удар довърши започнатото.

Докато се събуди, вече щеше да бъде завързан за една от лодките в задната част на самолета и с кърпа на устата.

Кърт тъкмо приключваше, когато Лейлани го попита:

- Кой сте вие?

Кърт се усмихна.

- Не мога да ти опиша колко се радвам, че не знаеш.

Разбира се, тя нямаше представа за какво говори той, но Кърт си обеща на ум да внимава с всеки, който знае кой е, преди да му се е представил.

- Името ми е Кърт Остин – каза той. – Познавах брат ти.

Работя в НАМПД. Опитваме се да разберем какво му се е случило.

- Открихте ли го?

Кърт поклати глава.

- Не – каза той. – Съжалявам!

Тя преглътна и пое бавно и дълбоко дъх.

- Не мисля, че някой ще успее – рече тихичко. – Усещам, че вече не е жив.

- Но търсенето ни отведе до Джин и съвсем случайно до теб – каза той.

Тя погледна нервно към вратата на пилотската кабина.

- Не се безпокой – каза Кърт, – едва ли скоро ще дойдат тук. А дори и да го направят, ще видят само теб и един от охранителите ти.

Думите му я успокоиха малко.

- Кога те отвлякоха? – попита той.

- Веднага щом се регистрирах в хотела в Мале – отвърна тя.

Тя леко потрепна при спомена за случката, но бързо се съвзе.

- Ритнах единия в зъбите – каза тя гордо. – Няколко седмици ще яде само супа. Но другите ми се нахвърлиха.

Явно беше борбена, но по съвсем различен начин от този, който я описа Зарина. Не беше толкова материална, колкото една двайсет и пет годишна девойка би трябвало да бъде. Кърт съжали, че не я е срещнал по-рано.

- Събудих се в пустинята – продължи тя. – Не можех да избягам. Дори не знаех къде се намирам. Те ме разпитваха и аз им казах всичко – пароли, телефони, номера на банкови сметки. Взеха ми паспорта и шофьорската книжка.

Всичко това обясняваше защо самозванката знаеше толкова много и защо от Американското посолство потвърдиха, че Лейлани Тенър е в Мале.

- Недей да изпитваш угризения – каза той. – Ти не си агент, от който се очаква да устои на разпит. Освен това, явно си направила нещо както трябва, щом си жива.

Тя го погледна разтревожено.

- Мисля, че онзи Джин гледа на мен като на някакъв див кон, който трябва да опитоми – рече тя. – Непрекъснато ме докосва и ми говори как ще ми хареса да бъда с него.

- Той никога няма да може да разбере колко е грешал – каза Кърт. – Ще те измъкна от тук.

- От самолета?

- Не точно – отвърна Кърт и смени темата. – Имаш ли представа къде отиваме?

- Мислех, че ти знаеш – каза тя. – Аз съм затворник, забрави ли?

- А аз съм пътник без билет. Чудесна двойка сме.

Кърт се доближи до един от малките овални прозорци. Отвън все още беше тъмно, но той успя да забележи гладка сива повърхност с лек проблясък.

- Летим над вода – каза Остин. – И луната изгря.

Той погледна към китката си, за да види часа. Никога вече нямаше да остави часовника си като залог. Бъбрек може би, нотариалният акт за къщата си също, но не и часовника. Поне не преди да си намери друг.

- Случайно да знаеш колко е часът?

Тя поклати глава.

Двамата с Джо бяха стигнали до площадката около осем вечерта. Кърт пресметна, че товаренето на камионите и след това на самолета бе отнело около три часа. След това престояха на земята още два часа, значи са излетели около един през нощта. Той се приближи до десния прозорец, за да види дали ще може да зърне нещо от тази страна. Изгледът беше същият – само вода.

Имаше нищожна вероятност да са над Средиземно море. Два часа полет биха били достатъчни да се прелети над Саудитска Арабия, но Кърт предположи, че са се насочили на юг, към Индийския океан, натоварени с микророботи в резервоарите под краката му. Два и половина часа от Йемен в реактивен самолет означаваха, че се намират точно в средата на океана.

Кърт се зачуди накъде отиват. Вероятно Джин имаше тайна база на някой от необитаемите острови в района. Той отново се загледа през прозореца, но докъдето му стигаше погледът се виждаха само вълни.

Лейлани го гледаше как крачи нервно напред-назад.

- Какво ще правим сега? – попита тя. – Да потърсим парашути. Чух ги как казват, че има.

Кърт вече беше забелязал парашутите, за които тя говореше.

- Те не са за хора – каза той. – Закачени са за лодките. Целта е да могат да прелетят ниско над водата и да ги спуснат, без да се налага да кацат. Наричат го НВССП, нисковисочинна система за спускане с парашут.

Лейлани изглеждаше объркана.

- Виждала ли си състезание за най-бързо набиране на скорост?

Тя кимна.

Кърт посочи към двата найлонови чувала, които се намираха до всяка от лодките.

- Това са спирачни парашути – каза той. – Изскачат отзад като тези, които забавят състезателните коли или космическите совалки при кацането. Не са направени за скачане.

- Добре – каза тя. – Имаш ли други идеи?

Той се усмихна.

- Звучиш ми като един мой познат. Всъщност, един мой много добър приятел.

- И той ли е на борда? – попита тя с надежда.

- Не – отвърна Кърт. – Вероятно вече седи в някой първокласен хотелски салон в Доха, преглежда менюто на „Цитронел” и с всяка изминала минута огладнява все повече.

Лейлани наклони глава настрани като дете или кокер шпаньол.

- Може проблемът да е в мен – каза тя, – но нямам представа за какво говориш.

- Ще се постарая да бъда по-ясен – обеща той. – Няма да скочим от този самолет, а ще го превземем. Ще стигнем до пилотската кабина, ще наредим на пилотите да ни откарат на някое безопасно летище и веднага щом кацнем ще направим резервация за вечеря на името на Дзавала в едно място, наречено „Цитронел”.

- Умееш ли да пилотираш?

- Не точно.

- Значи ще ги принудим да управляват самолета по наше желание – каза тя с усмивка. – Сякаш ние сме похитителите.

- Точно така!

Тя погледна към предната част на самолета.

- Не видях да има бронирана врата – каза тя. – Само стълба. Няма да е трудно да влезем.

- Проблемът е какво ще открием от другата страна – каза Кърт. – Намираме се на голяма височина. Самолетът е херметизиран, а в кабината има много прозорци. При евентуална стрелба може да пострада някой от тях и това ще доведе до бърза декомпресия.

- Какво е това?

- Контролирана експлозия, насочена навън – поясни Кърт.

- Нещо като силен звук от засмукване, който ще ни накара да прелетим през разтрошения прозорец и да падаме приблизително десет минути свободно към океана. Но това звучи приятно в сравнение с внезапния удар в повърхността.

- Не бих искала да преживявам нито едното, нито другото

- каза тя.

- Аз също – отвърна Кърт. – Ако ще поемем контрол над самолета без борба, трябва да намерим по-добри оръжия.

Той тръгна към палетата с надежда да намери нещо по-добро от пистолета в джоба му. Лейлани го последва.

Остин започна да рови в първите сандъци, но в този момент високочестотното виене на двигателите падна с една-две октави. Последва странно и леко безтегловно усещане от накланянето на носа, напомнящо, че спускането започва. Беше много по-осезаемо, отколкото в обикновен пътнически самолет.

- Спускаме се – каза Лейлани.

- Явно приближаваме целта – предположи Кърт. – По-добре да побързаме.