Бурята

Гамей Траут се взираше в Кърт Остин на тъмната, студена хеликоптерна площадка. Нищо не можеше да я накара да изтръпне повече от думите, които той изрече току-що.

- Няма да останеш тук! – заяви тя.

- Тези машини са претоварени. С още деветдесет килограма и една от тях ще падне във водата.

Далеч под тях светлините угасваха една по една. Ордата от метален пясък ги поглъщаше. Цялата нулева палуба беше потъмняла, а в централния парк не беше виждаше нито една тревичка.

От всички посоки идваше странен звук, сякаш някой влачеше бетонен блок по метална повърхност. Трилиони микророботи се плъзгаха един върху друг, изпълваха всички пукнатини и ниши на острова и се катереха нагоре.

- Но ти ще умреш! – проплака Лейлани.

- Не, няма да умра – отвърна спокойно Кърт.

Гамей забеляза, че той не сваля очи от Джин.

- Той ще ни каже кода и ще изключи тези неща, преди да ни изядат живи.

- Не разчитай на това.

Вляво от тях първият въздушен кораб потегли, набра скорост и прехвърли ръба на платформата. После започва да пада... да пада... да пада към тъмната палуба. Постепенно спускането се забави и накрая, на около девет метра височина, корабът отново започна да се издига.

- Качете се на корабите и изчезвайте от тук! – нареди Кърт.

Лейлани го погледна с отворена уста. Гамей го разбираше по-добре. Кърт играеше на нерви с Джин.

- Ела с мен! – каза тя на Лейлани.

Двете жени заобиколиха по ръба на платформата, докато вторият апарат излиташе. Марчети и последният въздушен кораб ги чакаха.

- Какво прави? – попита Лейлани.

- Мисли, че ще успее да пречупи Джин и да го принуди да отмени командата.

- Но това е лудост!

- Може би – отвърна Гамей, – но ако това, което Джин ни каза вчера е вярно, тези роботи ще отнемат много животи и ще причинят огромна световна криза. Ако той загине, никой няма да може да спре микророботите, но не можем и да го вземем с нас, защото двама или трима от нашите хора ще трябва да останат тук и да умрат. Кърт никога не би се съгласил на това и не го виня. Единственият начин да му помогнем е като напуснем острова. Така поне няма да се притеснява за нас.

Марчети ги подкани да се качат в машината и перките ѝ се завъртяха с пълна мощност.

- Готови сме – каза тя.

Зад борда полетяха няколко ботуши и пушки, дори и две-три тежки якета. Всичко, което можеше да намали товара с още няколко килограма.

Пол хвана Гамей за ръката. Машината се заиздига.

Гамей притаи дъх докато прехвърляха ръба. Имаше чувството, че са стигнали до билото на някое влакче на ужасите. Коленете ѝ омаляха, а стомахът ѝ сякаш изпадна в безтегловност за няколко секунди. Носът се насочи надолу, корабът се спусна и ускори.

Пред тях се появи централният парк, гъмжащ от милиарди микророботи. Изглеждаше, че спускането не се забавя достатъчно бързо.

- Марчети?!

- Дръжте се! – викна той.

Все още падаха прекалено бързо. Елууд дърпаше трескаво ръчките за управление, а ужасният звук от безброй хранещи се метални машини отекна в ушите на Гамей. Спускането се забави, машината се изравни и се плъзна над парка като за малко да уцели едно дърво, покрито с микророботи.

Най-после започнаха да се издигат бавно и постепенно се озоваха над океана.

- Поеми управлението – заповяда Марчети на своя помощник. – Поддържай скоростта. Дръж ни достатъчно близо, за да можем да улавяме уай-фай сигнала.

- Какво ще правиш? – попита Гамей.

- Трябва да наглася компютъра – отвърна той.

- Компютърът?

Елууд кимна.

- В случай, че приятелят ви знае какво прави.