Бурята

Над водите на Индийския океан Марчети издигна въздушния кораб до височина от трийсет метра и после намали значително скоростта му. За да може дизайнът да бъде толкова изящен, трябваше да бъдат направени някои компромиси, един от които беше, че апаратът не може да лети без известно движение напред, което да осигурява подем.

Двигателят изключи, машината се понесе свободно, а пътниците се притесниха.

- Все още падаме – каза Гамей.

На двайсет метра под тях морето беше спокойно и тъмно. Ако тя наистина беше права и тъмният цвят се дължеше на микророботи, плуващи с милиони под повърхността на водата, нямаше никакво желание да се озове сред тях.

- Един момент – каза Марчети.

Той дръпна една ръчка и от двете страни на въздушния кораб се разкриха отделения. Марчети сякаш беше отворил едновременно предния капак и багажника на кола. Дочу се съскане от газ под налягане и два допълнителни балона се показаха от отворите. Те се издигнаха нагоре, бързо се напълниха с хелий и опънаха въжетата, които ги държаха. Докато се издуваха, падането се забави и после спря.

- Наричам ги въздушни котви – каза с гордост Марчети. – Ще ги приберем щом започнем да се движим отново. Но дотогава, те ще ни помогнат да не паднем в питието.

Гамей прие новината с облекчение. Лейлани и Пол изпитаха същото.

- Мисля, че трябва да вземем проба – каза Пол.

На дванайсет метра над водата въздушният кораб спря. Марчети освободи малко количество хелий и го спусна до метър и половина. После настрои уредите да задържат машината на тази височина.

- Достатъчно близо ли сме? – попита той.

Пол кимна и се качи на задната платформа с телескопичен уред за събиране на проби в ръка.

- Внимавай! – добави Гамей. – Нужни ми бяха години да те обуча. Не бих искала да започвам отначало с нов съпруг.

Пол се засмя.

- Мисля, че няма да намериш толкова красив и привлекателен като мен.

Гамей се усмихна. Беше сигурно, че няма да срещне друг, когото да обича повече.

Пол застана на ръба, а Гамей се приближи зад него. Тя знаеше какво може да има отдолу и искаше да го върже като страж на върха на наблюдателен пост, но нямаше как да го направи, а и не беше необходимо.

Те се намираха близо до центъра на големия кръг от течения в средата на Индийския океан. При нормални обстоятелства зоната беше тиха, без никакви вълни или ветрове.

Водата под тях изглеждаше мазна и гладка, а слънцето блестеше зад гърбовете им. Всичко беше невероятно спокойно. Усещаше се само лек бриз, който нямаше как да им създаде неприятности, докато се носят на метър и нещо над водата.

Пол разгъна пръта, потопи стъкленицата във водата и взе проба. После я извади и я задържа във въздуха, за да може да изтече излишната вода, преди да я прибере.

Гамей си сложи дебели пластмасови ръкавици и взе пробата със специална кърпа от микровлакна. Марчети ги беше уверил, че тя ще привлече и задържи всички микророботи, които може да има по стъкленицата.

Гамей не видя някакви следи, но малките разбойници бяха микроскопични. Стотина от тях можеха да се поберат на върха на игла.

Тя погледна водата в стъкленицата.

- Изглежда чиста – каза тя.

Госпожа Траут затвори съда с капачка и го постави в кутия от неръждаема стомана с гумен отвор, който запечата здраво. После сложи кърпата във втора кутия.

Гамей и Пол се загледаха във водата под тях, сякаш надничаха над ръба на някой кей. На няколко метра напред морето изглеждаше нормално. Но откакто делфините се бяха разпръснали, въздушният кораб беше прелетял над три километра обезцветен океан. Стори им се много странно.

- Те не са на повърхността – каза Гамей, осъзнавайки истината. – Можем да ги забележим, като погледнем право надолу, но под какъвто и да било ъгъл ще виждаме само чиста вода.

Марчети се съгласи.

- Те плуват под повърхността. Трябва да вземете проба от по-дълбоко. Ако искате, мога да ни спусна до...

- Хайде да не го правим – каза Лейлани. – Моля ви! Ами ако докоснем водата или нещо се обърка?

Тя стоеше в основната част от кабината и гледаше надолу, защитена от една стена. Лицето ѝ имаше зеленикав оттенък.

- Убеден съм, че мога да ги стигна оттук – каза Пол с обичайния си спокоен тон.

Той легна по корем на платформата, а главата и рамената му се подаваха от ръба. Пол протегна дългите си ръце, за да достигне по-надалеч и спусна втора стъкленица колкото се може по-дълбоко.

Марчети се приближи, Гамей направи същото.

Пол извади пробата. Тя също беше прозрачна. Той я изхвърли и опита да се протегне още по-надалеч.

Лейлани започна да протестира:

- Нещо не ми харесва – мърмореше тя с уплашен глас. – Наистина ли искате да качите тези неща на борда?

Кърт беше предупредил, че тя е нестабилна. Сега Гамей разбра защо. Лейлани настояваше да дойде с тях, а внезапно я обзе страх.

- Все някой трябва да го направи – обясни спокойно Гамей.

- По-добре да повикаме флота или бреговата охрана.

- Дръж ми краката – помоли Пол. – Трябва да взема по-дълбока проба.

Гамей клекна, сложи ръце на краката на Пол и ги притисна с всички сили. Тя чу Лейлани да промърморва нещо и да се отдалечава, сякаш роботите щяха да изскочат от водата като крокодили и да захапят Пол.

Той разгъна пръта и се протегна колкото може повече. Успя да го потопи на около два и половина метра. Докато го издигаше над водата, Гамей усети как тялото му се напряга. Пробата изглеждаше тъмна.

- Мисля, че хвана малко.

Пол започна да прибира пръта, а Лейлани потрепери. Тя направи още една крачка назад.

- Всичко е наред – каза Марчети в опит да я успокои.

В този момент мощен удар разтресе кораба. Той се наклони настрани и задницата се спусна подобно на покрита каруца, на която се е откачило едното колело.

Пол се плъзна, удари се в перилото на платформата и за малко да падне зад борда. Гамей се плъзна с него, сграбчи колана му и се хвана за една тръба, която се подаваше от пода.

Лейлани изпищя и падна, но се задържа за вратата на кабината. Марчети се хвана за кормилната конзола.

- Дръж се! – извика Гамей.

- Ти се дръж! – отвърна Пол. – Аз няма за какво да се хвана.

Още един удар и дирижабълът се изравни с хоризонта, но задницата се спусна още повече, подобно на камион за боклук, който изсипва товара си.

Гамей стискаше с всички сили тръбата. Тя беше сравнително силна, но Пол беше висок два метра, тежеше сто и осем килограма и Гамей едва го ударжаше да не падне от платформата във водата. Тя почувства как коланът му се впива в пръстите ѝ.

Лейлани и Марчети стояха зад нея и се опитваха да помогнат.

- Балонът! – извика Лейлани и посочи към небето.

Гамей погледна нагоре. Задната въздушна котва се беше откъснала и се носеше към небесата като балон на дете, изпуснат на панаир. В резултат на това, дирижабълът падаше към водата с опашката напред.

- Измъкни ни от тук! – извика Гамей.

- Веднага! – отвърна Марчети и се затича към кабината.

- Лейлани, помогни ми!

Докато Марчети се занимаваше с лостовете, Лейлани клекна до Гамей и сграбчи краката на Пол. Въздушните винтове отпред се завъртяха, а корабът се понесе бавно напред. Сега стана още по-трудно да задържат Пол.

Гамей имаше чувството, че всеки момент ще падне зад борда. Тя видя как Лейлани се опитва да се хване по-добре.

Въздушният кораб набра скорост, но все още падаше.

Опашката беше само на около трийсет сантиметра от водата. Пол изви тялото си назад, за да предпази лицето си.

С увеличаването на скоростта, дирижабълът спря да пада.

- Сега! – извика Гамей.

Тя задърпа с всички сили и с помощта на Лейлани, успяха да придърпат Пол на платформата, като само главата и раменете му се подаваха от ръба. Гамей осъзна, че той все още държи пръта.

- Пусни това нещо! – изкрещя тя.

- След всички тези усилия? – възкликна Пол. – Забрави!

Летателният апарат вече набираше скорост и тягата беше достатъчна, за да може Марчети да го изравни напълно.

Гамей дръпна Пол и го прегърна силно.

- Пол Траут, ако още веднъж ми погодиш такъв номер, ще умра! – каза тя.

- Аз също – отговори той. След това погледна Марчети и попита:–Какво стана?

- Нямам представа. Котвата се освободи сама. Сигурно е станала някаква повреда.

Гамей погледна Пол, изпълнена с благодарност, че е при нея, вместо във водата с онези неща. Изглежда, че ги беше споходил лош късмет. Или пък не?

Тя се замисли за екипажа на Марчети. Отеро и Метсън бяха подкупени. Какво пречеше на някой от другите да се продаде? Тя запази тези мисли за себе си, погледна тъмната проба, която взеха и си напомни, че освен на Пол, не може да вярва на никого другиго от хората на изкуствения остров.