Чуждо тяло

Пролог

15 октомври 2007 г.

Понеделник, 19:00 часа

Делхи, Индия

Само дългогодишни жители на Делхи, развили неимоверна чувствителност към промени в градския трафик, биха могли да кажат, че часът пик е достигнал връхната си точка и сега клони надолу. За измъченото, нетренирано ухо какофонията от клаксони, сирени и скърцане продължаваше да е все тъй непоносима дори и по това време на деня. Блъсканицата не изглеждаше да намалява. Имаше ярко боядисани камиони; автобуси с толкова много висящи извън вратите и по покрива пътници, колкото и вътре; всевъзможни коли — от стари неповратливи мерцедеси до миниатюрни марути; навалица от бяло-жълти таксита; авторикши; различни мотоциклети и мотопеди, много от тях превозващи цели семейства; и цели рояци черни стари велосипеди. Хиляди пешеходци се движеха се на зигзаг из едва пъплещия трафик, докато ордите от мръсни деца, облечени в дрипи, протягаха ръце в отворените прозорци с надеждата да получат по някоя монета. Крави, кучета и глутници от диви маймуни бродеха по улиците. А над всичко се стелеше задушаваща пелена от прах, смог и всеобхватна омара.

За Басант Чандра това бе поредното разочароващо вечерно пътуване в града, в който бе живял през всичките си четиридесет и седем години. С повече от четиринадесет милиона население, човек трябваше да се помири с подобен трафик и Басант, като всички останали, се бе научил да се справя. Точно тази вечер бе дори много по-толерантен, отколкото обикновено, тъй като бе отпочинал и доволен от посещението при любимото си момиче на повикване, Каумуди.

Като цяло Басант беше мързелив, вечно сърдит и сприхав човек, който се чувстваше измамен в този живот. Израснал в Кшатриа, семейство от висшата каста, той смяташе, че родителите му са го оженили неизгодно за жена от Вайшия, макар баща му да стана шеф във фармацевтичната фирма на сват си като част от споразумението, докато той самият се превърна в мениджър по продажбите, изоставяйки предишната си служба на продавач на камиони „Тата“. Последният удар по самочувствието на Басант дойде с раждането на децата му, пет момичета, в момента на възраст двайсет и две, шестнайсет, дванайсет, девет и шест. Имаше и едно момче, но жена му го пометна в петия месец, за което той открито я обвиняваше. Според него тя го бе сторила целенасочено, работейки без отдих като лекарка по вътрешни болести в една обществена болница. Той си спомняше деня, сякаш беше вчера. Имаше чувството, че може да я убие.

Обзет от подобни мисли, той удари отчаяно по волана, докато влизаше в запазеното място на паркинга срещу къщата на родителите си, където той и семейството му живееха. Беше мръсна триетажна бетонна сграда, боядисана в неизвестен момент в миналото. Покривът беше плосък, а рамките на прозорците — метални. На първия етаж се намираше малък кабинет, където жена му, Мийта, от време на време преглеждаше няколкото си частни пациента. Останалата част от първия етаж заемаха възрастните му родители. Басант и семейството му живееха на втория етаж, а по-малкият му брат, Тапасбрати, и семейството му бяха на третия.

Докато критично оглеждаше къщата, която далеч не беше онази, в която бе очаквал да живее на този етап от живота си, той видя, че зад него спря някаква кола, блокирайки изхода му. Басант хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане и присви очи на светлината на фаровете. Единственото, което успя да различи на мътния блясък, беше емблемата на мерцедес.

— Какво е това, по дяволите? — ядоса се той. По принцип никой нямаше право да паркира зад него.

Той отвори вратата и се измъкна от купето с намерението да отиде до шофьора на мерцедеса и да му каже какво мисли по въпроса. Но не се наложи. Шофьорът и двамата му пътници вече бяха слезли и се приближаваха заплашително.

— Басант Чандра? — попита онзи, който вървеше най-отпред. Не беше едър, но излъчваше безспорна аура на властна злост с тъмното си лице, щръкнала коса и рокерското кожено яке, опънато над тясната му бяла тениска, разкриваща силно, атлетично тяло. Шофьорът изглеждаше не по-малко заплашителен. Беше огромен.

Басант отстъпи инстинктивно назад, когато в главата му прозвънна един алармен звънец. Очевидно не ставаше въпрос за случайна среща.

— Това е частна собственост. — Басант се опита да звучи уверено, макар да не се чувстваше така.

— Не това е въпросът — каза мъжът с рокерското яке. — Въпросът е: ти ли си онова лайно, което се казва Басант Чандра?

Басант преглътна мъчително. Предупредителният сигнал в главата му се замени от сигнал за тревога. Може би не трябваше да удря проститутката толкова силно. Той отмести очи от шофьора сикх към втория мъж, който бе извадил пистолет от джоба на якето си.

— Аз съм Басант Чандра — успя да произнесе Басант. Гласът му изскърца и прозвуча странно дори за самия него. — Какъв е проблемът?

— Ти си проблемът — отвърна мъжът с коженото яке. Той посочи с дулото зад раменете си. — Влизай в колата. Наети сме да ти налеем малко ум в главата. Ще се повозим.

— Аз… Аз… Не мога да ходя никъде. Семейството ми ме чака.

— Ама, разбира се! — каза очевидният лидер на групата с къс, циничен смях. — Точно за това трябва да поговорим. Влизай в колата, преди Субрата да загуби търпение и да те гръмне — нещо, което знам със сигурност, че гори от нетърпение да направи.

Басант вече видимо се разтрепери. Той отчаяно отмести поглед от едното заплашително лице към другото, а после към пистолета в ръката на Субрата.

— Да го застрелям ли, Сахин? — попита Субрата и вдигна снабдения със заглушител пистолет.

— Разбираш ли сега какво имам предвид? — попита Сахин, като разпери ръце с дланите нагоре. — Влизаш ли в колата, или…?

Изпитвайки непреодолимо желание да хукне и да се скрие в тъмнината, но и вцепенен от ужас да не би да получи куршум в гърба, Басант се насили да тръгне напред, като се питаше дали не трябва да изтича към средата на оживената улица. Неспособен да мисли с почти парализирания си мозък, той се оказа до черния мерцедес, където Субрата му отвори задната врата със свободната си ръка. После натисна главата му надолу и набута торса му, преди да заобиколи и да се качи от другата страна. Той още държеше пистолета и правеше всичко възможно Басант да го вижда.

Без повече приказки Сахин и шофьорът се качиха отпред. Колата излезе на улицата и се вля в трафика.

— Към бунището ли? — попита шофьорът.

— Към бунището, Суреш — кимна Сахин.

В първия момент Басант бе прекалено ужасен, за да каже нещо, но след десетина минути повече се ужасяваше да мълчи. Гласът му потрепери, но после придоби известна увереност.

— Защо е всичко това? — попита той. — Къде ме водите?

— Водим те на бунището. — Сахин се обърна назад. — Мястото, на което смятаме, че принадлежиш.

— Не разбирам — избъбри Басант. — Ами че аз не ви познавам бе, хора!

— Това ще се промени, като започнем от тази вечер.

Басант усети прилив на надежда. Не че беше щастлив от перспективата, но Сахин намекваше за дългосрочни отношения, което означаваше, че не се канят да го застрелят. Като мениджър по продажба на лекарства му мина през ума, че тези хора може би се интересуват от някаква дрога. Проблемът беше, че Басант имаше достъп само до лекарства, които фирмата на тъста му правеше — това бяха предимно антибиотици, а тормоз като сегашния заради едни антибиотици изглеждаше прекален.

— Има ли нещо, с което да ви помогна? — попита той с надежда.

— О, да! Със сигурност! — отвърна Сахин, без да уточнява.

Известно време пътуваха в мълчание. Най-накрая Басант отново не издържа:

— Само ми кажете, ще се радвам да помогна с каквото мога.

Сахин се обърна назад и го погледна за миг, но не заговори. Породилата се лека надежда у Басант бързо се изпари. Треперенето му се завърна отмъстително. Интуицията му подсказваше, че тази работа няма да свърши добре. Когато шофьорът натисна спирачка, за да даде път на една биволска каруца, Басант си помисли за миг дали да не отвори вратата, да скочи и да избяга в прашната тъмнина. Един поглед към скута на Субрата, където си почиваше пистолетът му, предизвика мигновен отговор.

— Дори не си го и помисляй — каза Субрата, сякаш прочел мислите му.

След петнайсет минути напуснаха главния път и се насочиха към сметището. През прозорците можеха да се видят малките огньове, чиито пламъчета облизваха купищата боклуци, изпращайки спирали от дим към небето. Мърляви деца подскачаха по остатъците в търсене на храна или нещо със съмнителна стойност. Плъхове с размерите на зайци застиваха за миг, хванати в светлината на фаровете, докато притичваха през шосето.

Като се плъзна между няколко големи купчини с боклук с височина на цял етаж, шофьорът направи обратен завой и обърна колата с лице към пътя, от който бяха дошли. Остави двигателя да работи. Тримата главорези излязоха. Шофьорът отвори вратата за Басант. Когато той не реагира, шофьорът се пресегна, хвана куртата1 му и го измъкна навън. Басант усети, че се задушава от дима и вонята. Като не му позволи да се освободи, шофьорът продължи да го дърпа към светлината на фаровете, където го пусна рязко. Басант направи всичко възможно, за да остане на крака.

Сахин, който държеше един бокс в дясната си ръка, се приближи, и преди Басант да успее да реагира, го удари силно в лицето. Той залитна назад, изгуби равновесие и падна в смърдящия боклук. С пищящи уши и рукнала от носа кръв, Басант се претърколи по корем и се опита да се изправи, но ръцете му потънаха в размекнатите боклуци. В същото време усети, че в лявата му ръка се е забило парче стъкло. Хванаха го за глезена и го измъкнаха върху твърдата пътна настилка. Моментално някой го изрита в корема и му изкара въздуха.

Той успя да си поеме дъх чак след няколко минути. Когато най-после се съвзе, Сахин се пресегна надолу, хвана предницата на куртата му и го издърпа да седне. Басант вдигна ръце нагоре в опит да предпази лицето си от следващ удар, но такъв не последва. Тогава предпазливо отвори очи и погледна към жестокото лице на нападателя си.

— А сега, след като привлякох вниманието ти, искам да ме слушаш внимателно — изръмжа Сахин. — Ще ти кажа няколко неща. Знаем що за боклук си. Знаем какво си причинявал на най-голямата си дъщеря, Вийна, откак е навършила шест години. Знаем, че я принуждаваш да мълчи, като заплашваш, че ако се разприказва, ще постъпиш по същия начин с останалите четири момичета. Освен това сме наясно какво причиняваш на майка им.

— Никога не съм… — започна Басант, но бе прекъснат от злобен удар по лицето.

— Дори не се опитвай да отричаш, мръсник такъв, иначе направо ще те смеля и ще те оставя тук да те изядат плъховете и дивите кучета.

Сахин погледна към треперещия Басант, преди да продължи.

— Това не е някакъв опит за сплашване. И ние, и ти знаем много добре, че това, което говоря, е истина, мазен мръсник такъв! Ето какво ще ти кажа: това е предупреждение! Само да докоснеш някоя от дъщерите си или пък жена си в яда си, ще те убием. Съвсем просто е. Наели са ни да го направим и да знаеш, че няма да ми мигне окото да го изпълня. Чакам само да ми дадеш повода. Това е посланието. Някакви въпроси? Искам да съм напълно сигурен, че си ме разбрал.

Басант кимна. Проблясък на надежда прекоси ужасеното му съзнание. Настоящият кошмар беше само предупреждение.

Сахин неочаквано го удари още веднъж, събаряйки го по гръб, от което ушите му писнаха и носът му за пореден път се разкървави.

Без да каже друго, Сахин взе бокса си, погледна за миг надолу към Басант, махна на придружителите си да го последват и се върна в черния мерцедес.

Осъзнал, че са го оставили на мира, Басант седна с чувство на върховно облекчение, след което се опита да се изправи. Миг по-късно хлътна отново в рехавия боклук, но все пак успя да излезе на пътя, когато големият седан се насочи към него, пропускайки го на сантиметри. Басант гледа след колата, докато червените стопове се изгубиха в пушека и омарата. Едва тогава си даде сметка за мрака и зловонието, които го заобикаляха и за факта, че носът и ръката му кървят, че около него се е събрала малка групичка безпризорни хлапаци и че плъховете се приближават. Обхванат от нов страх и погнуса, той се опита отново да се изправи, измъквайки се от меката хлъзгава маса отпадъци и накрая успя да се задържи прав, като правеше гримаси от болка. Въпреки че трудно се виждаше заради безлунната нощ, той закуцука напред с разперени ръце като слепец. Наложи му се да върви дълго, преди да достигне улица с движение. Не беше приятно и определено бе плашещо, но нали все пак бе жив.

По същото време в един квартал на Ню Делхи

На оживена търговска улица, вклинена между типични триетажни подсилени с бетон търговски сгради, чиито фасади бяха почти напълно покрити с надписи на хинди и на английски, се издигаше открояващата се модерна пететажна сграда на болница „Кралица Виктория“. В рязък контраст с околните постройки, тя бе построена от огледално кехлибарено стъкло и зелен мрамор. Наречена на обичаната британска кралица от 18-ти век, за да се нрави на съвременните медицински туристи, а също и на рязко нарастващата индийска горна средна класа, болницата беше като маяк на модерността, пронизващ центъра на индийското безвремие. Също в контраст с пълноводието от малки фирмички, повечето от които бяха още отворени, оживени, и хвърляха остра синьо-бяла флуоресцентна светлина върху улицата, болницата изглеждаше приспана за нощта с малкото светнати вътре лампи, пронизващи затъмнените стъкла.

Като се изключат двамата високи, облечени в традиционни костюми портиери сикхи, стоящи от двете страни на входа, нищо не подсказваше, че болницата работи. Вътре денят несъмнено бе приключил. Като трета по големина болница без звено за неотложна помощ, в „Кралица Виктория“ се извършваха само планови операции. Мръсните чинии от вечерята вече бяха събрани, измити и сложени в съответните шкафове, и повечето посетители си бяха тръгнали. Медицинските сестри, раздали вечерните лекарства, се занимаваха със сваляне и поставяне на нови превръзки, или седяха, осветени от ярките конусни лампи, в сестринския пункт, довършвайки вкарването на данни в електронните картони на пациентите.

След един трескав ден с трийсет и седем важни операции, беше отморяващо и спокойно време за всички, включително и за сто и седемнайсетте пациенти: за всички наистина, с изключение на Вийна Чандра. По времето, когато баща й излизаше от смрадливото гнусно сметище, Вийна стоеше в полуосветената стая за анестезии в празното операционно отделение, където единствената светлина се процеждаше от мъждивия коридор. Тя се опитваше с треперещи пръсти да пъхне иглата на десеткубиковата спринцовка в гумения връх на шишенце със суксаметониум, лекарство с мигновен парализиращ ефект, свързано с курарето. Обикновено се справяше с лекота с подобни дейности. Вийна беше медицинска сестра; беше се дипломирала в известния „Обединен индийски институт за здравни науки“ почти преди три месеца. След завършването си бе назначена от една американска фирма, „Международни медицински сестри“, която на свой ред я бе прехвърлила в болница „Кралица Виктория“, след като й осигури кратка специализация.

Като внимаваше да не се убоде с иглата — нещо, което можеше да се окаже смъртоносно — Вийна отпусна ръце за момент и се опита да се отпусне. Беше кълбо от нерви. Нямаше представа дали ще е в състояние да изпълни задачата, която й бе възложена. Изглеждаше невероятно, че изобщо се бе съгласила да го направи. Трябваше да напълни спринцовката, да я занесе до стаята на Мария Ернандес, където се предполагаше, че жената е излязла от упойката след операцията за смяна на тазобедрената става, да я инжектира в системата й и без никой да я види, бързо да се върне. Вийна знаеше, че е почти невъзможно да не се натъкне на някого, затова не бе съблякла бялата сестринска униформа, с която бе прекарала целия ден. Надяваше се, че ако някой я види, няма да му се стори странно, че е в болницата, макар тя да работеше дневна, а не нощна смяна.

За да се успокои, Вийна затвори очи и в следващия момент се пренесе четири месеца назад, когато баща й за последен път й се беше заканвал. Бяха вкъщи, неговите родители седяха в дневната, майка й бе на работа, а сестрите й бяха излезли да се порадват на неделния следобед с приятелки. Напълно неочаквано баща й я бе притиснал в ъгъла на банята. Докато телевизорът гърмеше в съседната стая, той започна да я блъска, а след това да я ругае. Беше много хитър по отношение на това къде и как я удря — никога не оставяше и следа по лицето й. Яростта му бе вулканична и единственото, което Вийна можеше да направи, бе да не вика. Тъй като подобно нещо не се бе случвало повече от година, тя си мислеше, че е преодоляно. Но сега вече знаеше, че никога няма да престане. Единственият начин да се измъкне от ръцете на баща си бе да напусне Индия. Но се страхуваше за сестрите си. Знаеше, че баща й е неспособен да контролира импулсите си. Ако тя се махнеше, той несъмнено щеше да избере някоя от сестрите й, която да подложи на безчинствата, които сега търпеше тя самата. Не можеше да го понесе.

Внезапен трясък от удар на метал в пода я върна рязко в настоящето и сърцето й пропусна един такт. Тя трескаво пъхна шишенцето и спринцовката в едно чекмедже, натъпкано с игли за системи. Изведнъж в операционната нахлу ярка светлина от главния коридор. С разтуптяно сърце Вийна се приближи до малкото армирано прозорче и погледна навън. В тъмната стая за анестезии можеше да бъде сигурна, че никой не я забелязва. Отдясно тя видя, че главните врати към външния коридор моментално се отвориха. Секунда по-късно се появиха двама чистачи, облечени с болнични униформи. Мъжете носеха мопове. Те вдигнаха празните кофи, които бяха оставили минути преди това, и тръгнаха по коридора, минавайки на крачка от Вийна.

Изпита облекчение. Върна се отново в стаята и извади шишенцето и спринцовката. Сега беше още по-нервна от преди. Неочакваното идване на чистачите й напомни колко лесно е да я хванат в операционната, и ако я хванат — колко трудно би могла да обясни присъствието си там. Като трепереше все по-силно, тя продължи да се опитва, докато накрая вкара иглата в шишенцето. Напълни спринцовката до нивото, което бе определила преди това. Искаше дозата да е силна, но все пак не прекалено голяма.

Краткият й, свързан с неприятни спомени унес, й бе припомнил с болезнена яснота защо е принудена да направи това, което й бе възложено. Беше се съгласила да приспи завинаги една възрастна американка с отдавнашни сърдечни проблеми в замяна на гаранция от работодателя си, че майка й и сестрите й ще бъдат защитени за в бъдеще от баща им, който ги малтретираше. Изборът беше труден за Вийна, направен импулсивно с идеята, че това е единствената възможност за получаването на някаква свобода не само за себе си, но и за единадесетте си приятелки, с които беше постъпила едновременно в „Международни медицински сестри“.

Вийна остави шишенцето, хвърли опаковката от спринцовката и тръгна към вратата. Ако искаше да доведе докрай плана, трябваше да се концентрира и да е внимателна. Преди всичко трябваше да се опита да действа така, че никой да не я види, особено около стаята на жертвата. Ако се случеше да се натъкне на някого в друга част на болницата, щеше да каже, че се е върнала тази вечер, за да проучи състоянието на Мария Ернандес чрез картотеката.

Вийна открехна вратата и я отвори бавно, подаде глава навън, за да огледа коридора в двете посоки. В момента няколко от чистачите продължаваха да бършат пода и да бърборят. Бяха обърнати с гръб към нея. Тя излезе в коридора и леко затвори вратата, преди безшумно да напусне района на операционното. Точно преди да затвори вратите към главния вход, се обърна назад към чистачите. Изпита облекчение. Не бяха разбрали за присъствието й.

Отказвайки се от асансьора не толкова, за да не налети на някого, но и да не бъде принудена да завърже разговор, Вийна използва стълбището до четвъртия етаж. Там тя отново предпазливо огледа коридора в двете посоки. Не се виждаше никой, дори на сестринския пункт, облян в ярка светлина в центъра на етажа. Явно сестрите бяха по стаите, за да изпълняват задълженията си. Вийна се надяваше да няма никой в стаята на Мария Ернандес, намираща се в противоположната посока — на три врати разстояние от стълбището, на което стоеше в момента. Чуваха се само заглушените звуци на многобройните телевизори и далечното пиукане на близките монитори.

За да събере смелост, тя плъзна вратата, затвори очи и облегна глава на бетонното стълбище. Преговори мислено онова, което й предстоеше да извърши — стъпка по стъпка, избягвайки възможните грешки. И си спомни как бе стигнала до тази невъобразима точка в живота си. Всичко се бе решило този следобед, когато се прибра след работа в жилището си. От нея и останалите единадесет сестри, наети от „Международни медицински сестри“, се изискваше да живеят в тази вила, която може би някой американец би нарекъл бунгало, но всъщност представляваше огромно имение от ерата на британското господство. Момичетата живееха там в лукс, заедно с четиримата администратори на организацията. Още щом влезе през входната врата, Вийна почувства, че пулсът й забързва и мускулите й се напрягат, както това се случваше винаги. Налагаше й се да е постоянно нащрек.

Като типична индийка, тя съзнаваше, че проявява склонност да отстъпва пред мъжкия авторитет. Когато се присъедини към „Международни медицински сестри“, главно заради обещанието да й помогнат да емигрира в Америка, тя естествено очакваше Кал Морган, шефът на организацията, да я третира така, както я третираше баща й. За съжаление, този естествен отклик не мина без проблеми. Трийсет и две годишният американец Кал интерпретира вниманието и респекта й към него като флирт, което на свой ред създаде безброй недоразумения. Ситуацията бе трудна и за двамата, и остана неразрешена поради липсата на комуникация. Вийна се страхуваше да не опропасти шансовете, които „Международни медицински сестри“ й даваше да емигрира, а Кал се страхуваше да не я изгуби, защото бе една от най-добрите и се открояваше като лидер сред останалите.

Както всеки работен следобед така и този, щом влезе в къщата и въпреки напрежението между двамата, Вийна потърси Кал в облицованата с ламперия библиотека, която той бе превърнал в свой офис. В края на всяка смяна се изискваше от сестрите да се отчитат на един от четиримата ръководители на фирмата — президента Кал Морган, вицепрезидента Петра Дендроф, началник компютърното звено Даръл Уилямс или на психолога Сантана Рамос, в зависимост от това кой от тях бе наел въпросната сестра. Вийна трябваше да се отчита на Кал, тъй като бе назначена от него два месеца по-рано, при създаването на компанията. Всеки ден на сестрите в допълнение към обичайните им сестрински задължения се възлагаше тайно да прехвърлят купища информация за пациенти от централните компютри на шестте частни болници, в които бяха работили, и да докладват на определения администратор. По време на специализацията им в Съединените щати те бяха специално инструктирани за тази дейност. Обясниха им, че една от първостепенните функции на „Международни медицински сестри“ е да получава данни, свързани с изхода на хирургически интервенции. Защо компанията се интересуваше от тези данни не бе обяснено и никой всъщност не го беше грижа. Нелегалното усилие вече бе компенсирано с изплащането на американска сестринска заплата, която бе десет пъти по-висока от тази на индийските им колежки, и — което бе още по-важно — те бяха получили обещание да бъдат преместени в Америка след шест месеца.

Напрегната както винаги, Вийна отиде в офиса на Кал този следобед, а той увеличи притеснението й още повече, като й каза да затвори вратата след себе си и да седне на дивана. Уплашена да не последва поредна сцена на съблазняване, тя се подчини, но той я шокира напълно с нещо съвсем различно. Каза й, че е научил същия ден цялата история за баща й и как я шантажира. Смаяна и унизена, Вийна се ядоса на най-добрата си приятелка, Самира Пател, тъй като й стана ясно, че тъкмо тя е разкрила най-тъмната й тайна. Самира също бе медицинска сестра, която бе специализирала с Вийна и се бе присъединила към „Международни медицински сестри“ заедно с нея. Тя също искаше да емигрира в Съединените щати, но по различна причина. Запозната със свободата на Запад от снимките в Интернет, тя презираше ограничения според нея живот в Индия, който й се натрапваше. Обичаше да нарича себе си „свободен дух“.

След като Кал й съобщи, че знае тайната й, Вийна се изправи с намерението да избяга, без дори да мисли къде ще отиде, но Кал я хвана за ръката и я накара да седне обратно. За нейна изненада, вместо да я обвинява и порицава, както очакваше, той прояви съчувствие и й каза, че тя не е виновна с нищо за поведението на баща си. И че може да й помогне, ако тя му помогне. Гарантирал й, че баща й никога повече нямало да я докосне с ръка — нито нея, нито сестрите, нито майка й. А ако се опитал, щял да изчезне.

След като се убеди, че е напълно сериозен, Вийна го попита какво може да направи за него. Кал започна да й обяснява, че данните от хирургията, които те събирали, не отговаряли на очакванията. Данните били твърде позитивни и те започнали да осъзнават, че трябва да се погрижат за влошаване на показателите; възнамерявали да го направят с помощта на суксаметониум. Първоначално Вийна бе шокирана от плана, най-вече защото нямаше представа защо са им тези „лоши данни“, но колкото повече Кал я убеждаваше, че се налага да го направи само веднъж и ще е свободна, толкова повече тя осъзнаваше, че никога повече няма да получи подобно предложение; това я накара да вземе импулсивното решение да съдейства. И не само се съгласи да съдейства, а искаше да го направи веднага, в същия момент, за да не би да размисли по-нататък и да се откаже.

С подновена решимост да приключи час по-скоро и с ясна идея за последователността на манипулациите, Вийна си пое дълбоко дъх. След това се оттласна от бетонната колона на стълбището, отвори очи и за пореден път огледа коридора, за да се увери, че е празен. С напрегнато пулсиране в слепоочията тя тръгна енергично към болничната стая на Ернандес. Беше направила едва няколко крачки, когато една от вечерните сестри излезе от отсрещната стая, карайки я да се закове на място. За щастие, изобщо не забеляза Вийна. Беше съсредоточила вниманието си върху подноса в ръката си и продължи нататък по коридора, отдалечавайки се от сестринския пункт. Пак така внезапно, както се бе появила, жената изчезна в друга стая.

Вийна изпусна лека въздишка на облекчение и се огледа. Всичко беше спокойно. Тя закрачи бързо и стигна до стаята на Мария Ернандес за броени секунди. Отвори я, пристъпи вътре и я върна до предишното й, почти затворено състояние. Макар телевизорът да беше включен, звукът бе намален. Лампите на тавана бяха слаби и ъглите на стаята се губеха в полумрак. Това не й попречи да види веднага госпожа Ернандес. Жената бе почти заспала, горната част на леглото бе повдигната на около четиридесет и пет градуса. Излъчваната от екрана на телевизора светлина, подобна на флуоресцентна, освети чертите на лицето й, но орбитите на очите оставаха в сянка, което й придаваше призрачен вид, сякаш вече бе мъртва.

Благодарна, че жената спи, и като искаше да се освободи колкото е възможно по-скоро от тази задача, която я притесняваше, Вийна се втурна към леглото и извади спринцовката от джоба си. Внимаваше да не бутне металните рамки на леглото, докато се протягаше към стойката на интравенозната система. Стараеше се да не привлече вниманието на пациентката и да я събуди. Като държеше входа на системата с една ръка, тя разкъса със зъби опаковката на иглата. След това, сдържайки дъх, мушна иглата. Върхът й се заби меко в маркучето на системата и тя се приготви да натисне буталото. Вместо това едва не подскочи. По необяснима причина Мария Ернандес завъртя главата си към нея и я погледна. Слаба усмивка затрептя по устните й.

— Благодаря ти, скъпа — произнесе жената.

Вийна усети, че кръвта й изстива. Знаейки, че трябва да действа мигновено или никога няма да го направи, тя натисна силно буталото на спринцовката, вкарвайки цялото количество суксаметониум в кръвния поток на пациентката. Това, което я разтърси, бе внезапният гняв от факта, че жената не само се бе събудила, но дори й бе благодарила, явно мислейки, че Вийна й дава лекарство, за да й помогне.

Макар да не се бе замисляла за това на какво ще бъде принудена да стане свидетел, след като инжектира парализиращото лекарство, тя бе ужасена от онова, което видя. Противно на мирната кончина от кинофилмите, каквато предполагаше, че ще последва, и за каквато бе намекнал Кал, това тук бе нещо съвсем различно. Само за секунди тялото на госпожа Ернандес реагира на огромната доза суксаметониум с рязко набъбване на мускулите. Започна се с лицевите, които изкривиха лицето гротескно. Очите се замъглиха от ужас. Тя се пресегна в напразен опит да достигне Вийна, с надеждата да получи помощ. Ръката й започна да се гърчи в неконтролируеми конвулсии. А после дойде внезапната пурпурна сянка, която се разпростря по лицето й, както тъмнината върху луната по време на лунно затъмнение. Неспособна да диша, вече изгубила съзнание, госпожа Ернандес бързо се задуши и разви цианоза.

Ужасена от стореното, обзета от желание единствено да избяга, Вийна беше принудена от чувството си за вина да остане като закована на мястото си и да изгледа мъчителната смърт на пациентката си. За късмет и на двете всичко свърши бързо и очите на госпожа Ернандес се вторачиха сляпо към вечността.

— Какво направих? — прошепна Вийна. — Защо й трябваше да се събужда?

Най-накрая, освободила се от психологически предизвиканата парализа, Вийна се обърна и излетя от стаята. Без дори да помисли за последствията, тя се затича през коридора, отчитайки мимоходом, че сестринският пункт все още е празен. През деня там винаги оставаше поне един дежурен, но не и през нощта.

В асансьора Вийна смътно осъзна, че е сама. Продължаваше да вижда ужасеното, сгърчено лице на госпожа Ернандес. Във фоайето на болницата имаше хора, дори няколко пациенти с близките си, но никой не спря поглед върху нея. Тя знаеше какво трябва да направи — да избяга по-далеч от болницата, колкото се може по-бързо.

Портиерите отвън отвориха стъклената врата, когато я видяха да се приближава. Поздравиха я, докато бързо излизаше, но не получиха отговор. Първоначално беше планирала да излезе през служебния вход, но сега й се стори, че няма никакво значение. Изобщо не я интересуваше дали някой ще я види, или не.

На улицата направи знак на една от жълто-зелените авторикши, които не бяха нищо повече от покрити детски велосипеди с три колела и седалка отзад. Даде адреса на къщата в помпозния квартал Чанакиапури и се качи. Шофьорът потегли внезапно, сякаш са на състезание, надувайки клаксона накъсано, въпреки че нямаше никаква нужда. Тъй като трафикът беше значително намалял, те набраха добра скорост, особено когато достигнаха района на Чанакиапури. По време на пътуването Вийна гледаше право напред и се опитваше да не мисли, но въпреки това не можеше да изхвърли от ума си сгърченото лице на госпожа Ернандес.

Когато стигнаха до къщата, Вийна не можа да убеди шофьора да влезе в алеята, за да я откара до навеса пред главния вход. Не вярвал тя да живее там и не искал да си има неприятности с полицията. Тъй като подобни епизоди с авторикши се бяха случвали два пъти за близо месец, откакто живееше тук, Вийна не се опита да спори. Плати на човека и се забърза към ограденото имение. Когато достигна предната врата, тя не тръгна към стаята, която деляха със Самира, а се отби в библиотеката, с надеждата да завари Кал. Но понеже не го намери, реши да го потърси в официалната всекидневна, където „Международни медицински сестри“ бяха сложили голям телевизор с плосък екран. Там завари Кал и Даръл, погълнати от повторението на мач по американски футбол отпреди няколко дни. Всеки от тях се беше излегнал на един от официалните дивани с бутилка бира „Кингсфишър“ в ръка.

— О! — възкликна Кал, зървайки Вийна и побърза да свали краката си от облегалката на дивана. — Толкова бързо! Готово ли е?

Вийна не отговори. С мрачно изражение тя само му направи знак да я последва и тръгна обратно към библиотеката.

— Какво става? — попита той. Едва сега му хрумна, че нещо тотално се е объркало. Вгледа се в нея по-внимателно. За него, както и за повечето хора, Вийна беше изключително красива комбинация от остри арийски и меки индуски черти, с екзотични по форма синьо-зелени очи, по-черна от нощта коса и златисто-бронзова кожа. Обикновено тя изглеждаше напълно спокойна. Но не и сега. Сочните й тъмни устни бяха стиснати и пребледнели. Кал не можеше да определи дали това изразява гняв, решителност, или е някаква комбинация от двете. — Готово ли е? — повтори въпроса си той.

— Готово е. — Вийна му подаде ключодържателя с флашката, съдържаща здравния картон на Мария Ернандес. — Но имаше проблем.

— Така ли? — попита Кал и погледна флашката, очевидно питайки се дали тя е проблемът. — Проблем ли беше да вземеш данните?

— Не! Вземането на медицинския картон беше лесно.

— Добре — каза Кал, разтягайки думата. — Тогава какво има?

— Ернандес се събуди и ме заговори.

— И? — вдигна рамене той. Виждаше, че момичето е много разстроено, но според него фактът, че жената е говорила с нея не беше толкова необичаен. — Какво ти каза?

— Благодари ми — отвърна Вийна, а от очите й бликнаха сълзи. Пое си дълбоко дъх и се извърна, стараейки се да сдържа емоциите си.

— Е, това е било мило — каза Кал в опит да обърне разговора на шега.

— Тя ми благодари точно преди да я инжектирам — добави Вийна ядосано. Очите й припламнаха, когато се обърна отново към Кал.

— Успокой се! — Тонът му беше нещо средно между предложение и заповед.

— Лесно ти е да го кажеш. Не ти се е налагало да я погледнеш в очите или да наблюдаваш кривенето на лицето й. Не ми каза, че тя ще се гърчи гротескно и ще се оцвети в лилаво, докато се задушава пред очите ми.

— Не знаех.

Вийна го погледна гневно и поклати глава с отвращение.

— Хората, които ми казаха как трябва да се направи, намекнаха, че пациентът ще умре спокойно, защото ще е напълно парализиран.

— Е, излъгали са.

— Съжалявам — сви рамене Кал. — Но се гордея с теб. И както бях обещал, само преди няколко минути научих, че разговорът на моите хора с баща ти е минал отлично. Те са много, много сигурни, че той безусловно ще последва съвета им. Така че отсега нататък не трябва да се страхуваш, че може да се държи непорядъчно с теб, сестрите ти или майка ти. Хората, които изпратих, са напълно убедени, но все пак смятат да проверяват веднъж месечно дали уговорката се спазва. Ти си свободна.

Няколко секунди Кал задържа погледа на Вийна. Беше очаквал някаква позитивна реакция от нея, но такава не последва. Тъкмо вече се канеше да я попита защо не е щастлива от това, че е свободна, тя го шокира, като се нахвърли върху него. Преди той да осъзнае какво се случва, тя хвана ризата му за яката с двете си ръце и я разтвори, почти разкъсвайки я.

Кал инстинктивно стисна Вийна за раменете, но тя успя да смъкне ризата от раменете му и да я дръпне надолу. Объркан от развоя на събитията, той й позволи да я съблече и да я захвърли встрани. После се опита да срещне погледа на Вийна с надеждата за някакво обяснение, но тя беше твърде заета. Без нито секунда колебание опря двете си длани върху голите му гърди и го блъсна, докато краката му не опряха в дивана. В този момент коленете му се свиха и той се озова в седнала позиция. Все така без колебание и без никакво обяснение тя хвана единия му крак, вдигна го, свали обувката му и я запрати към захвърлената риза. Направи същото и с втората. Веднага щом обувките изчезнаха, тя се зае с колана и ципа му, след това свали панталоните, които се присъединиха към ризата и обувките.

— Какво става, по дяволите? — попита Кал, докато тя с неотслабваща сила плъзна палците си зад ластика на гащетата му.

Атлетичното му тяло беше на показ в цялото си великолепие. Това надхвърляше и най-сладострастните му фантазии. Кал Морган наистина беше привлечен от Вийна Чандра още от момента, в който я интервюира преди девет седмици, и я беше преследвал сексуално през цялото това време, но без успех. Кал беше озадачен. Като безспорно най-сексапилното момче от випуска на гимназията в Бевърли Хилс и като студент в Калифорнийски университет в Лос Анджелис, никога не му бяха липсвали женска компания и секс, който той възприемаше като спорт. Но не беше постигнал никакъв напредък с Вийна, което беше объркващо, тъй като тя винаги се държеше така, сякаш не й е безразличен, с благосклонност и специално внимание.

— Защо го правиш? — попита Кал с неподправено смущение, въпреки че не се канеше да й казва да спира.

Към този момент Вийна вече беше разкопчала униформената си престилка. Сега тя беше вперила поглед в Кал с изражение на гневна решителност. За първи път, откакто я бе срещнал, му хрумна, че тя може да е емоционално неуравновесена. Фактът, че беше научил едва днес за насилието, на което е била подлагана от баща си цели шестнайсет години, не му убягна.

Вийна не каза нищо, докато се измъкваше от униформата си. Нито отдели погледа си от този на Кал, докато разкопчаваше сутиена си, за да освободи добре оформените си гърди. За разлика от нея, Кал позволи на погледа си да обхване голотата на Вийна в цялото й великолепие. Той вече знаеше, че тя има поразително тяло, защото я беше виждал по оскъдни бански, когато бяха взели медицинските сестри за един месец в Калифорния за обучението им по компютри и за специализацията им, но сега гледката беше безкрайно по-пленителна.

Вийна все така не се обаждаше, нито пък забавяше темпото. След като се съблече, тя възседна Кал и го насочи вътре в себе си. След това започна да се полюлява ритмично, подпряла ръце на раменете му.

Кал вдигна очи към нейните. Тя продължаваше да го гледа със същата решителност. Ако усещането не беше толкова приятно, би могъл да си помисли, че го наказва за преживяването си в болницата тази вечер. Без да я изчака да свърши, Кал неволно изгуби контрол и достигна до кулминацията. И тъй като тя не спираше, му се наложи да я помоли да го направи.

— Трябва да ме оставиш да си почина — каза той.

Тя реагира незабавно, изправи се веднага и без никакво колебание започна да се облича. Изражението на лицето й си оставаше същото.

Все още дезориентиран от физическото удоволствие след акта на съвкупление, Кал я гледаше и се объркваше все повече и повече. Изправи се.

— Какво правиш?

— Очевидно се обличам — обади се тя за пръв път, откакто беше предприела агресивната си сексуална атака. Тонът й беше предизвикателен — сякаш смяташе въпроса на Кал за идиотски.

— Тръгваш ли си?

— Да — отговори Вийна, докато закопчаваше сутиена си.

Кал я гледаше как вдига дрехите си.

— Хубаво ли ти беше? — попита той. Явно не беше изпитала оргазъм. Беше действала толкова механично, че Кал я оприличи на моторизиран манекен.

— Защо, трябваше ли?

— Да, разбира се — каза Кал, малко огорчен, но и объркан. — Защо не останеш? Трябва да вкарам в архива историята с госпожа Ернандес, но после можем поговорим за преживяването ти в болницата тази вечер. Чувствам, че имаш нужда от това.

— Как ще поговорим?

— Ами ще обсъдим подробностите.

— Подробностите са, че тя се събуди, благодари ми и не си отиде тихо и спокойно.

— Сигурен съм, че не е било само това.

— Трябва да тръгвам — натърти Вийна. Тя се огледа, за да се увери, че си е взела всичко, и тръгна към вратата.

— Чакай! Защо се люби с мен тази вечер и защо го направи по този начин?

— Как съм го направила?

— Ами, агресивно. Това е най-добрият начин, по който може да бъде описано.

— Исках поне веднъж в живота си да докажа, че баща ми греши.

— Какво имаш предвид? — попита Кал с кратък, циничен смях. Започваше да се чувства абсолютно използван, макар и да му е било приятно физически.

— Баща ми винаги ми е казвал, че никой мъж няма да ме пожелае, ако знае моята тайна. Ти знаеш тайната ми, и въпреки това искаш да правиш любов с мен. Баща ми греши.

„О, за бога!“ — помисли си Кал с раздразнение, но не го изрече. Вместо това произнесе с изкуствена усмивка:

— Чудесно, сега вече знаеш. Довиждане.

Той се изправи и започна да се облича. Знаеше, че Вийна го наблюдава, но избягваше погледа й. След малко тя си излезе.

Кал изръси няколко ругатни, докато обличаше останалата част от дрехите си. За своите трийсет и две години той още не беше имал сериозни романтични увлечения, и преживявания като това само го караха да пита дали изобщо иска да се обвързва сериозно. Жените наистина бяха загадъчни и дори луди според него.

С флашката в ръка той напусна библиотеката и потърси Сантана Рамос, тяхната психоложка и медиен гуру. Макар да имаше значителен опит с медиите, защото заедно с Петра Дандероф беше ръководил отдела за връзки с обществеността на болничната корпорация „Най-добрите грижи“, преди да постъпи в „Международни медицински сестри“, Кал нямаше връзки в медийните кръгове, за разлика от Сантана. Тя беше работила в CNN почти пет години.

Той я откри да чете в стаята си едно от любимите си списания по психология, и без да се впуска в неприятните подробности, които беше споделила Вийна, й каза, че са се погрижили за първия пациент. Предаде й флашката с историята на болестта на пациентката. Не спомена нито дума за сексуалната агресия, на която беше подложен.

— Обади се на приятелите си в CNN — каза Кал. — Там е около десет сутринта. Дай им историята, раздуй я като голяма сензация, кажи им, че индийското правителство се опитва да потулва подобни истории. Подхвърли им, че ще има още, защото сега текат разследвания, и ги накарай да го излъчат колкото се може по-бързо.

— Идеално. — Саманта взе флашката. — Мисля, че наистина ще свърши работа — каза тя, изправяйки се.

— И аз — отвърна той. — Захващай се с него.

— Смятай, че съм го направила.

Убеден, че тя ще си удържи на думата, Кал потупа Сантана окуражително по рамото. След като излезе от стаята й, той се насочи към официалната дневна с твърдото намерение да се върне към мача от Националната футболна лига, който гледаха заедно с Даръл. Но докато крачеше, мислите му се върнаха към обезпокоителния епизод с Вийна. Въпреки че тя беше най-добрият им служител, той се запита дали да не обсъди с останалите явната й емоционална нестабилност. Единственото, което го възпираше, беше опасението му, че Петра, която беше против всякакъв флирт между Кал или Даръл и някоя от сестрите, щеше да злорадства и да го изтезава с непрестанното „Казвах ли ти аз“. Отгоре на всичко му беше неудобно, че е бил използван така очевидно. Внезапно Кал се спря. Припомни си последния коментар на Вийна, че „иска поне веднъж в живота си да докаже, че баща й е грешал“.

Защо „поне веднъж“? — запита се Кал. Той вдигна пръст към устата си и разсеяно се замисли.

— О, господи! — възкликна той внезапно. Обърна гръб на официалната всекидневна и хукна към крилото за гости, където бяха настанени медицинските сестри. Когато стигна до стаята на Вийна и Самира, заблъска по вратата, крещейки името на Вийна. След като не получи отговор, опита да отвори вратата с надеждата, че страховете му ще се окажат неоснователни. За жалост не беше така. Завари Вийна да лежи спокойно на леглото си със затворени очи. В ръката си стискаше празна пластмасова опаковка от золпидем.

Той я сграбчи за раменете и грубо я повдигна. Главата й увисна, но очите й се отвориха с големи усилия.

— Божичко, Вийна! — извика Кал. — Защо? Защо го направи?

Знаеше много добре, че ако тя сега умреше, с цялото начинание, така грижливо подготвено от него, щеше да е свършено.

— Това е справедливо — промърмори Вийна. — Живот за живот.

Тя се опита да се отпусне обратно и Кал я пусна върху леглото. Измъкна мобилния си телефон и бързо набра Даръл. Когато Даръл се обади и промърмори, че му пречи да гледа мача, Кал му изрева да млъкне и да извика линейка колкото се може по-бързо, защото Вийна е взела свръхдоза и трябва да й се направи промивка.

После захвърли телефона до леглото и издърпа отпуснатото тяло на Вийна до ръба, така че главата й да увисне надолу, и бръкна с пръст в гърлото й, за да я накара да повърне. Не беше никак приятно. Хубавата част беше, че върху съсипания килим се поръсиха повече от дузина непокътнати таблетки золпидем, както и няколко раздробени. Лошата част беше, че и той самият повърна.