Чуждо тяло

Глава 12

16 октомври 2007 г.

Сряда, 1:15

Ню Йорк, САЩ

— Джак! — извика Лори. — Събуди се!

Лори беше включила осветлението в спалнята, но на възможно най-ниската степен, за да не стряска Джак.

— Хайде, скъпи — продължи тя. — Събуди се! Трябва да поговорим.

Тя нямаше представа от колко време спи, може би от два часа. Обикновено вечер двамата хапваха нещо леко, след като Джак отскачаше до баскетболното игрище. После се преместваха в двойния им кабинет с изглед към Сто и шеста улица, в съседство с баскетболното игрище и останалата част от малкия парк, чиито ремонт и осветление беше платил Джак. Някъде към десет Джак вече започваше да се прозява, целуваше Лори по главата и се оттегляше да чете в леглото. Не че успяваше да прочете кой знае колко. Независимо в колко часа отидеше при него, за да го целуне, той беше заспал, понякога с книга или медицинско списание върху гърдите и със запалена нощна лампа.

— Джак! — извика отново Лори.

Знаеше, че ще е трудно да го събуди, но не се отказа. Побутна го по рамото, накрая го разтърси. Той продължаваше да спи. Лори се усмихна. На способността му да спи дълбоко можеше да се завиди. Лори спеше леко до утринните часове, когато наближеше да става. Тогава заспиваше дълбоко.

Тя разтърси за последно якото рамо на Джак и му извика. Той отвори едното си око, после и другото и примигна.

— Колко е часът? — попита пресипнало.

— Към един и петнайсет, струва ми се. Трябва да поговорим. Изникна нещо. — След разговора с Дженифър Лори не възнамеряваше да безпокои Джак. Предположи, че е заспал, както се и оказа. Така че тя влезе в Интернет, за да проучи каквото може за пътуването до Индия, и събра достатъчно информация.

— Пожар ли има? — попита той с обичайния си сарказъм.

— Не. Дръж се по-сериозно. Искам да поговорим.

— Не може ли да изчака до сутринта?

— Предполагам, че може — призна Лори. — Но исках да те подготвя. Предупредил си ме, че не обичаш изненадите. Особено големите.

— Да не си бременна?

— Де да бях! Но добро предположение. Не, не съм бременна. Преди малко ми се обади онази млада жена, която завършва медицинското училище към Калифорнийския университет в Лос Анджелис през юни, Дженифър Ернандес. Помниш ли я? Беше на сватбата ни. Носеше много сладка червена рокля. Сещаш ли се? Тя има една от най-хубавите фигури на света.

— Господи! — промърмори Джак. — Почти полунощ е, а ти ме будиш, за да ме питаш дали помня с какви дрехи е бил някой на сватбата ни? Стига, моля ти се!

— Роклята няма значение. Просто се опитвам да те накарам да си спомниш тази студентка по медицина. Тя е онази, която прекара една седмица при нас, в съдебна медицина, когато беше на дванайсет, и на която аз и майка ми осигурихме стипендия за същата година.

— Добре, спомням си я — каза Джак, но беше явно, че лъже. Очевидно беше много по-заинтересован да се върне към съня си.

— Тя ми се обади преди около час от Индия. Там е, защото баба й е починала след хирургическа операция в Ню Делхи. Болницата я притиска да реши какво иска да направи с тялото.

Джак вдигна глава и се ококори.

— Индия?

— Индия — повтори Лори. След това разказа цялата история на Джак, така, както й я беше представила Дженифър. Когато стигна до края, тя добави: — Не знам дали си спомняш, но Мария Ернандес ми беше бавачка. Обичах тази жена. Беше ми като майка в най-важните за мен години. Ходех тайно до Уудсайд, Куинс, да я посещавам.

— Защо е отишла да се оперира в Индия?

— Не знам със сигурност. Предполагам, че по финансови причини.

— Наистина ли мислиш, че има някакъв заговор в това? — попита Джак със скептичен тон.

— Не, разбира се. Подкрепих Дженифър, защото, изглежда, тя мисли така. Ако има проблем в тази болница, несъмнено е заради грешки в системата. Тъй като болницата оказва натиск върху Дженифър, съм сигурна, че има нередности. Тялото е в хладилник от понеделник през нощта, но това не е дори специализирана хладилна инсталация за трупове. Останах с впечатлението, че става дума за хладилник, зареден с продукти за закусвалнята.

— Искаш да кажеш, че държат храна при трупа?

— Именно. Само че е по-скоро обратното. По-точно би било да се каже, че държат трупа при храната и някои лекарства. Но храната е запечатана, така че не е чак толкова лошо, колкото звучи. Обаче Дженифър мисли, че може да има някакъв заговор.

— Това е налудничаво! Мисля, че госпожица Ернандес здравата се е объркала и я е хванала параноята.

— Напълно съм съгласна, което е една от причините да се надявам, че ти и аз ще се отправим утре натам.

— Я повтори? — попита Джак. Не вярваше на ушите си.

— Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да отида в кабинета на Калвин. Надявам се, че тази извънредна ситуация ще го накара да ни отпусне около седмица почивка, която да прекараме заедно. Ако ни даде зелена светлина, ще отида направо в организацията, която урежда индийски визи, след това ще платя билетите ни, които вече резервирах онлайн. После ще…

— Чакай малко! — прекъсна я Джак. Надигна се в седнало положение и издърпа одеялото около кръста си. Очите му бяха ококорени. — Задръж малко! Вече си ни организирала пътуване до другия край на Земята?

— Ако имаш предвид дали съм казала на Дженифър, че ще направим всичко възможно да отидем, отговорът е „да“. Казах й, че ще поискаме разрешение от Калвин.

— Това, че едно тъжно младо момиче е обхванато от параноя, едва ли е оправдание да летиш десет хиляди мили, за да я подържиш за ръката.

— Това не е единствената причина, поради която отиваме — отговори Лори с нарастващ гняв.

— Дай ми друга причина.

— Казах ти! — озъби се Лори. — Мария Ернандес ми беше като майка цели дванайсет години. Смъртта й е голяма загуба за мен.

— Щом е толкова голяма загуба, как така не си я виждала един бог знае откога?

Лори се вбеси и за секунда не беше способна да каже нищо. Коментарът на Джак направи задълбочаващия се конфликт още по-лош, защото чувството за вина у нея се засили. Не беше посещавала Мария от много дълго време. Все мислеше да го направи, но така и не го стори.

— Наближава крайният срок за изследователския ми доклад — каза Джак. — И в събота имаме уговорен баскетболен мач със съседите, който очакваме от седмици. По дяволите, аз помогнах да го организираме.

— Престани с този глупав баскетбол! — извика Лори. Гневът й, бушуващ под повърхността, подсилен от хормоните, с които се тъпчеше, изригна като вулкан. Беше вбесена и от факта, че той продължава да играе баскетбол, който според нея беше опасна игра.

Джак беше първият, който си спомни, че Лори в момента е на ежедневни инжекции с хормони. До момента изобщо не виждаше причина за негодуванието й от поведението му, което според него си беше нормално. Осъзнавайки, че състоянието й е по-особено, Джак вдигна отбранително ръце.

— Извинявай — каза той, опитвайки се да звучи искрено. — Забравих за хормоните.

За един кратък миг коментарът на Джак само влоши нещата. Колкото и да беше нелогично, Лори реши, че Джак просто се опитва да обвини нея за настоящото разногласие. Но след малко си даде сметка за неестественото си избухване и се разплака.

Джак се премести в нейната половина на леглото и я прегърна. Не каза нищо. Вече беше установил по метода на пробите и грешките, че това е най-доброто, което може да направи. Трябваше да я изчака да се успокои.

След малко Лори спря да плаче. Очите й бяха зачервени и влажни.

— Ти изобщо не ме подкрепяш в тази работа с безплодието!

Джак с усилие се сдържа да не направи физиономия. От негова гледна точка той вършеше каквото е по силите му и нямаше какво друго да направи, освен да осигурява сперма, когато има нужда от нея.

— Всеки път, когато идва цикълът ми, ти си адски доволен — каза Лори, отново задавяйки се в сълзи. — Казваш само: „Е, добре, може би следващият път“ — и това е. Не си правиш труда дори да съжалиш — за теб това е просто поредният цикъл.

— Мислех, че помагам, като полагам усилия да изглеждам безгрижен. Честно казано, щеше да ми е много по-лесно да съм унил. Но никога не съм си представял, че това може да е от полза. Ясно си спомням, че и д-р Шьонер каза същото. По дяволите, аз трябва да демонстрирам точно безгрижие!

— Наистина ли? — попита Лори.

— Наистина — отвърна Джак, докато отмяташе кичур от влажната й коса от челото й. — А що се отнася до Индия, нямам нищо против отиването ти, аз не познавам Мария Ернандес или внучката й Дженифър. За мен полетът до другия край на света не си струва загубата на време и пари, главно парите. Разбира се, ще ми липсваш, и бих дошъл с теб, ако имаш нужда от мен.

— И ми го казваш просто така? — попита Лори.

— Не. Ако имаш нужда от мен, ще дойда. Това е сигурно, но…

— Имам нужда от теб! — каза Лори с внезапен ентусиазъм. — Ти си крайно необходим.

— Наистина ли? — попита Джак, повдигайки вежди. — Не мога да си представя за какво.

— Цикълът, глупчо — възкликна Лори развълнувано. — Вчера д-р Шьонер смяташе, че има само три или четири дни до стимулиращата инжекция и… И тогава ти си наред.

Джак издиша целия въздух от гърдите си. Досега не беше правил връзка между историята с безплодието и предполагаемото му пътуване до Индия.

— Не се цупи. Може би трябва да разчитаме на това, че изкуственото оплождане не е задължително, и да си го направим по нормалния начин. Но ще ти кажа нещо: с цялото напрежение и стрес не искам аз да съм в Индия, а ти тук точно в най-подходящия момент. Този път д-р Шьонер е особено оптимистична.

Джак свали ръка от рамото на Лори, сложи я на дъската на леглото и каза:

— Изглежда ни предстои да отскочим до Индия, стига нашият безстрашен заместник-директор да ни пусне. Сигурно мога да го подкупя да каже „не“.

Лори игриво плесна бедрото на Джак през завивката, докато се изправяше.

— Хрумна ми добра идея. Тъй като ще се нуждая от консултациите на гинеколог, за да следя фоликулите си и да върша тежката си работа, сигурно мога да намеря такъв в същата болница, „Кралица Виктория“. Може да ни е от полза за разрешаването на проблема на Дженифър, ако имаме приятел сред персонала на болницата.

— Би могло — каза Джейк, докато се плъзгаше под завивките. — Въпрос от логистично естество: ако се нуждаем от визи, ще имаме нужда и от снимки за паспорти.

— Сутринта можем да използваме онзи денонощен магазин с фотоотдел на Кълъмбия авеню.

— И аз си мислех точно същото — каза Джак, след като въздъхна шумно.

— Сега пак ли ще заспиш?

— Разбира се, че пак ще заспя. Какво друго да правя след полунощ?

— Иска ми се да можех да спя като теб. Проблемът е, че сега съм страшно развълнувана от предстоящите събития.