Чуждо тяло

Глава 18

17 октомври 2007 г.

Сряда, 16:26 часа

Ню Делхи, Индия

— Можеш ли да ми отделиш минута? — попита Даръл от вратата на библиотеката.

Кал вдигна глава от счетоводните сметки на „Международни медицински сестри“. Разходите бяха огромни, но тъй като нещата се развиваха доста добре напоследък, той не беше толкова притеснен от резултатите, както два дни по-рано.

— Разбира се — кимна той. Облегна се назад и сплете пръсти зад тила си.

Даръл влезе в стаята и разпръсна няколко карти върху масата, която Кал използваше за бюро. Имаше и няколко снимки на превозни средства, които той внимателно подреди с големите си, силни ръце. Даръл беше облякъл една от ластичните си черни тениски, които прилепваха толкова плътно върху мускулестите му ръце, сякаш бяха нарисувани върху тях.

— Така — каза той, изправи се и потри доволно ръце. — Ето какво открих.

Преди да продължи, външната врата се затръшна толкова силно, че чашата с кафе на Кал се разклати върху чинийката си. Двамата мъже се спогледаха.

— Какво става, по дяволите? — попита Кал.

— Някой иска да ни уведоми, че вече си е вкъщи — отвърна Даръл. Той погледна към часовника си. Беше почти четири и половина. — Сигурно е някоя от сестрите, която е имала кофти ден.

Още не беше довършил изречението, когато Вийна и Самира влязоха в библиотеката и заговориха една през друга.

— Хей! — извика Кал, вдигайки ръце, за да ги успокои. — Една по една, и дано наистина да е важно. Прекъснахте Даръл.

Вийна и Самира се спогледаха. Вийна заговори.

— В „Кралица Виктория“ се появи потенциален проблем.

— Потенциален? — прекъсна я Кал.

Вийна кимна развълнувано.

— В такъв случай може да изчака. Даръл говореше нещо.

— Ще го обсъдим по-късно — каза Даръл, събирайки снимките на колите.

Кал го сграбчи за китката и го задържа, вперил поглед в очите му.

— Не, продължавай! Те могат да почакат.

— Сигурен ли си? — каза Даръл, наведе се напред и заговори в ухото на Кал. — Мислех си, че уреждането на бягството е секретна информация.

— Няма проблем. Ако настъпи Армагедон, искам и те да дойдат с нас. Нека слушат. Биха могли да ни помогнат.

Даръл вдигна палец утвърдително и отстъпи назад.

— А сега слушайте — каза Кал. — Даръл разработи резервен план, в случай че се развие най-лошият сценарий. Става въпрос за секретна информация. Не бива да казвате на останалите.

Изпълнени с любопитство, жените се доближиха до масата и погледнаха към картите.

— Надявам се, разбираш, че включването им ще увеличи вероятността да ни спипат, ако и когато планът бъде задействан — каза Даръл на Кал.

— По-късно ще обмислиш това — каза Кал. — А сега обяснявай!

Даръл отстъпи назад и отново разстла снимките. Докато го правеше, той обясняваше на жените как му е хрумнало да се измъкнат от страната в случай на нужда.

Вийна и Самира се спогледаха изнервено. Това беше свързано с проблема, който бяха дошли да изложат.

— Това са част от автомобилите, които бихме могли да закупим и да скрием в гигантския ни гараж. Идеята е да бъдат заредени, натоварени и готови за тръгване. Според мен трябва да използваме автомобили с постоянно задвижване на всички колела, защото пътищата от предполагаемия маршрут не са в добро състояние.

— Какъв маршрут предлагаш? — попита Кал.

— Тръгваме на юг от Делхи и използваме главната магистрала до Варанаси. Оттам поемаме на североизток, за да прекосим границата с Непал при граничен пункт Раксаул-Биргундж. — Даръл проследи маршрута на картата.

— Мястото добро ли е?

— Най-доброто според мен. Раксаул е в Индия, а Биргундж е в Непал. Изглежда, двете забутани градчета се намират само на няколкостотин метра едно от друго, и доколкото разбирам, единствената им индустрия е търговията с плът за двете хиляди шофьори на камиони, които прекосяват границата всеки ден.

— Звучи страхотно.

— Според мен е точно онова, което търсим. Толкова е забутано, че не искат дори визи. Просто най-обикновена спирка.

— В планината ли се намира?

— Не, в тропичните райони, на равен терен.

— Наистина е идеално. И след като преминем оттатък, какво?

— Продължаваме направо по магистрала Претхир, която се намира в непалската част от Катманду, към международното летище. След това сме си вече вкъщи.

— В Непал сигурно има планини?

— О, да!

— В такъв случай препоръчвам тойота ленд круизър — каза Кал, взе снимката и я размаха във въздуха. — Разполагаме с шест места и система 4×4.

— Съгласен. — Даръл прибира останалите снимки. — Това беше и моят избор.

— Купи я, приготви я и я прибери в гаража. Погрижи се да я припалват веднъж седмично. Освен това накарай всички да си стегнат по един сак за пътуване.

— Ако ключовете ще останат в колата, не съм убеден, че саковете също трябва да бъдат там. Част от задната ограда е паднала.

— Тогава ще използваме онази приличаща на килия стая на долния етаж. Която има няколко резета, сещаш ли се?

— И огромен ключ, който е сякаш от средновековен замък.

— Точно така ще направим. Всеки ще си приготви по един малък куфар и ще го заключи в килията.

— Какво ще правим с ключа? — попита Даръл. — Ако се случи нещо важно и планът влезе в действие, всички трябва да знаем къде е скрит ключът. Всяко забавяне ще бъде проблем.

Кал огледа библиотеката. Освен впечатляващата колекция от антични книги, по масите и рафтовете имаше какви ли не джунджурии. Погледът му се спря върху една антична индийска кутия за бижута, която стоеше върху мраморната полица над камината. Той се изправи и се приближи до нея. Кутията имаше сложен рисунък и беше емайлирана, освен това големината й беше подходяща. Успя да я отвори след няколко опита. Оказа се празна.

— Ключът ще стои тук. Какво ще кажете?

Те кимнаха и Кал я постави обратно на полицата. След като отново седна в стола си, той се обърна към жените.

— Какво мислите? Двете можете да стегнете един малък сак и да го дадете на Даръл. Наистина малък, с багаж колкото за два дни.

Двете момичета отново кимнаха.

— Звучи страхотно, Даръл — каза Кал, — особено след като шансовете да се нуждаем от това практически клонят към нула, но все пак е добре да сме готови. — Той си помисли, макар да не го произнесе на глас, че основната причина би бил опитът за самоубийство на Вийна, който със сигурност беше неочакван. Той я погледна, изненадан от очевидната й промяна. И все пак, знаейки за тормоза вкъщи, който е трябвало мълчаливо да понася, той не можеше да не се замисли дали тя ще прояви стабилността, която беше необходима в случая.

— Ще запозная Петра и Сантана с подробностите — каза Даръл на Кал, докато прибираше картите. След това се обърна към жените и им каза, че по-късно ще се съберат, за да обсъдят начина, по който да се свържат, в случай че се наложи да активират плана за бягство.

Кал кимна на Даръл, но вниманието му вече беше насочено към Вийна и Самира.

— Така — каза той. — Ваш ред е. Какъв е този потенциален проблем?

Вийна и Самира заговориха в един глас, млъкнаха и отново започнаха едновременно. Тогава Самира махна с ръка и отстъпи думата на Вийна. Тя описа срещата си с Дженифър Ернандес и асистентката.

Кал я спря с рязко махване на ръката и извика:

— Даръл, ела да чуеш това! — Даръл тъкмо се канеше да отвори вратата, придържайки непохватно сгънатите карти под мишница. Обърна се и неохотно се върна до масата. Кал обобщи накратко какво е научил и махна на Вийна да продължи.

Тя им разказа как Дженифър се беше ядосала от неспособността на болницата да се оправи с тялото на баба й и най-важното, че всъщност се готви да разследва смъртта й. Асистентката дори беше споменала думите „грешка“ и „умишлено“, които Дженифър беше използвала, за да опише причините за смъртта.

— Тя има съмнения, че баба й не е починала от естествена смърт — обобщи Вийна. — А вие ми казахте, че нищо такова не може да се случи, че е невъзможно дори да си го помислят. Но тази Ернандес прави точно това и аз започвам да се притеснявам, че…

— Добре, добре — каза Кал и вдигна ръка, за да я успокои. — Вземаш го твърде навътре. — После погледна към Даръл. — Откъде на тази Дженифър й хрумват такива неща?

Даръл поклати глава.

— Един бог знае, но най-добре ще е да се поразровим. Възможно ли е да има някакъв аспект в стратегията със суксаметониума, който да не сме взели под внимание?

— Не се сещам — отвърна Кал. — Анестезиологът беше изключително подробен в обясненията си за хипотетичния случай. Каза, че жертвата трябва да има сърдечни проблеми; без значение какви. Трябва да е претърпяла хирургическа интервенция през последните дванайсет часа и лекарството трябва да й бъде влято през интравенозна система. Това беше, нали?

— Доколкото си спомням — отвърна Даръл.

— Тя е студентка по медицина — добави Вийна. — Знае доста за тези неща.

— Това няма значение — каза Кал. — Планът беше измислен от анестезиолог и той увери, че е железен.

— Уредила е пристигането в Индия на двама съдебни патолози — обади се Самира.

— Точно така — потвърди Вийна. — Не трябва да мислим само за нея.

— Освен това е споменала пред Вийна и моя пациент, Бенфати, което означа, че знае за него — добави Самира.

— Щом информацията се е появила по CNN, значи вече всички знаят за него — каза Кал. — Това не е проблем.

— Но пристигането на съдебните лекари не те ли притеснява? — попита Вийна.

— Съдебните лекари не ме притесняват по две причини: първо, че по думите ти съдя, че „Кралица Виктория“ няма да разреши аутопсия, и второ, дори да я направят и да открият следи от суксаметониума, ще предположат, че това са остатъци от упойката. Единственото, което ме притеснява до известна степен е, че у тази жена Ернандес изобщо са възникнали подозрения. Какво ли ги е причинило?

— Може да е просто параноя — предположи Даръл. — И фактът, че веднага след това е имало втори смъртен случай.

— Това е интересна идея — каза Кал. — Знаеш ли, може да е точно така. Само си помислете. Изведнъж момичето разбира, че баба й е умряла след операция и то не къде, ами в Индия. Трябва да лети чак дотук. После от болницата започват да я притискат да реши какво да правят с тялото. На всичкото отгоре следва още един смъртен случай, подобен на бабиния й. Това е достатъчно, за да възбуди параноя. Но все пак има нещо, което трябва да ни е за урок — да не ликвидираме последователно двама души в една и съща болница.

— Но Самира имаше идеалния пациент — каза Даръл, защитавайки приятелката си. — И гореше от нетърпение да се докаже. Такава инициативност трябва да бъде възнаграждавана.

— Несъмнено е така. Ти свърши страхотна работа, Самира. Просто отсега нататък не трябва да повтаряме една и съща болница в две поредни нощи. Трябва да разпръснем случаите. Все пак имаме сестри в шест болници. Няма смисъл да поемаме рискове.

— Добре, тази вечер няма да рискуваме там — каза Даръл.

— И тази вечер ли ще има? — попита неспокойно Вийна. — Не мислите ли, че трябва да оставим нещата да се уталожат за няколко дни или за седмица, или поне докато Дженифър Ернандес не си тръгне?

— Трудно е да спрем, при положение че постигаме успех — каза Кал. — Снощи в Щатите историята, започната от CNN, е била подхваната и от трите големи мрежи. Те са излъчили репортажи за медицинския туризъм в Азия, като повтарящата се тема е била, че той може да не е чак толкова безопасен, колкото се е предполагало. Мащабна агитация.

— Така е — каза Даръл. — Посланието залива родината. Сантана е научила от връзката си в CNN, че вече са получили съобщения за отказани операции. Както обичаше да казва баща ми, когато фактите говорят, и боговете мълчат.

— В коя болница ще се действа тази вечер? — попита Вийна със същия сериозен тон. Тя не се опитваше да скрие, че е против нов опит толкова скоро след първите два, особено след като тя беше започнала програмата.

— В медицинския център „Асклепий“ — отговори Кал. — Радж се обади днес, за да ни каже, че пациентът Дейвид Лукас, който е около четирийсетте, е отличен кандидат. Тази сутрин е претърпял абдоминална хирургия за корекция на прекалена пълнота. Със сърдечно заболяване, не може да бъде по-добре. Преди три години му е поставен стент и страда от обструктивна сърдечно-съдова болест.

— Освен това улеснихме задачата му — каза Даръл. — Приехме отличното предложение на Самира за суксаметониума. Сега разполагаме със собствени запаси, така че няма да се налага да се промъквате в хирургичното отделение.

— Точно така — каза Кал. — Днес се сдобихме с него. Точно от такива предложения се нуждаем, за да направим плана ни още по-добър и по-безопасен. Мисля, че трябва да предвидим бонуси, за да окуражим подобно конструктивно мислене.

— Тогава смятам, че Самира трябва да получи бонус — каза Даръл и я поздрави с прегръдка.

— Вийна също, за това, че първа разчупи леда — усмихна се Кал. Той също прегърна Вийна и щом усети оформеното й, стегнато тяло под дрехите, веднага се възбуди.

— Това означава ли, че не смятате да предприемете нищо за Дженифър Ернандес? — попита тя и побърза да се отдръпна. Беше изненадана, че двамата мъже не са особено притеснени от действията на Дженифър. — Погрижих се да разбера къде е отседнала, в случай че ви интересува.

— Къде?

— В „Амал палас“.

— Така ли! Какво съвпадение! И ние бяхме отседнали там, когато ви интервюирахме за постъпването в „Международни медицински сестри“.

— Кал, говоря напълно сериозно.

— Аз също. Но както аз, така и останалите директори на „Международни медицински сестри“ не смятаме да се занимаваме с тази жена. Щом си толкова притеснена, защо не намериш повод да се срещнеш отново с нея и да разбереш какво е предизвикало подозренията й? Убеден съм, че ще разбереш, че Даръл е прав и причина е единствено параноята й. Така хем ти ще се успокоиш, хем ние ще проверим дали не сме пропуснали нещо.

— Не мога — отвърна Вийна, поклащайки нервно глава.

— Защо не?

— Само като си помисля за нея, пред очите ми се появява лицето на баба й, изкривено от предсмъртните гърчове. Дори още по-зле, чувам я как ми благодари.

— Тогава в никакъв случай не се срещай с нея — каза Кал с рязък глас. — Просто се опитвам да ти предложа начин да успокоиш тревогите си.

— Може би изобщо не трябва да се занимавам с това — внезапно каза Вийна.

— Хайде сега да не стигаме до крайности. Не забравяй, че не ти се полагат повече пациенти. Това беше. Трябваше просто да поставиш началото. Отсега нататък вече си с поддържаща роля.

— Искам да кажа, че може би изобщо не трябва да го правим.

— Не си ти човекът, който решава тези неща — заяви Кал. — Просто приеми, че дхармичната ти задача е да поддържаш останалите. И не забравяй, че точно това те освободи от баща ти и ще поведе теб и останалите ти колеги, включително Самира, към един нов свободен живот в Америка.

Вийна остана известно време на мястото си, като само кимаше с глава, след което рязко се обърна и излезе от стаята, без да каже нищо.

— Тя ще се оправи ли? — попита Даръл, след като я изпрати с поглед.

— Всичко ще бъде наред — каза Самира. — Просто ще е нужно малко време. Тя страда повече от останалите. Проблемът е, че е много консервативна. Например, едва днес ми проговори за пръв път, след като ми се разсърди за това, че съм разкрила тайната й пред вас. И едно от първите неща, които ми каза, беше не че се чувства най-после свободна от баща си и може да следва мечтите си, а че семейството й е опозорено.

— Мисля, че започвам да разбирам — каза Кал. — Но онова, което ме притеснява, е опитът й за самоубийство. Има ли опасност да опита отново?

— Не! Със сигурност не! Направи го, защото очакваше, че така ще изкупи греха си. Но ти я убеди, че нейната карма не е била да умре. Не, няма да опита отново.

— Нека те питам още нещо — каза Кал. — Тъй като си най-добрата й приятелка, тя говори ли някога за секс?

Самира се изсмя шумно.

— Секс? Шегуваш ли се? Тя никога не говори за секс. Тя мрази секса. Не, позволи ми да се поправя. Знам, че иска деца някой ден. Но секс заради самия секс — в никакъв случай. Не е като някои други хора, които познавам. — Самира намигна на Даръл, който се изкиска, прикривайки уста зад свития си юмрук.

— Благодаря — отвърна Кал. — Трябваше да те разпитам за тези неща още преди няколко седмици.