Чуждо тяло

Глава 9

16 октомври 2007 г.

Вторник, 23:02 часа

Ню Делхи, Индия

Колелата на тумбестия самолет докоснаха пистата на международното летище „Индира Ганди“ и Дженифър се събуди от разтърсването. Една от стюардесите я беше разбудила двайсетина минути по-рано, за да я накара да вдигне облегалката на седалката си, тъй като самолетът започваше захождане към пистата, но след това тя отново заспа дълбоко. Иронията се криеше в това, че за последния етап от пътуването беше успяла да заспи чак към края.

Тя притисна нос към прозореца, опитвайки се да събере първи впечатления от Индия. Единственото, което видя, бяха светлините на пистата, прелитащи покрай самолета. Изненада се, когато съзря нещо като мъгла, закриващо изгледа й към терминала. Виждаше само неясни, индивидуално осветени опашки на самолети, открояващи се в общата сивота. Самият терминал представляваше едно светло петно. Тя погледна нагоре и зърна почти пълната луна върху тъмносиво небе без никакви звезди.

Дженифър започна да си събира багажа. За неин късмет съседната седалка беше свободна и тя беше струпала върху нея учебник по хирургия, пътеводител за Индия и един роман, който си беше купила да чете по време на полета. Маршрутът й включваше две кацания, които тя използва, за да се раздвижи, но всъщност имаше само една смяна на самолета.

Когато тежката машина най-после спря окончателно и знакът „Затегнете коланите“ угасна, Дженифър вече беше прибрала всичко, но трябваше да изчака пътниците, които седяха по-близо до изхода, да излязат първи. Всички изглеждаха изтощени като нея, но тъй като се беше приземила в една странна и екзотична страна, тя установи, че се наслаждава на преживяването. Въпреки че причината да бъде тук беше свързана със смъртта на любимата й баба, тя се чувстваше доста възбудена, както и леко нервна.

Самият полет, макар и доста дълъг, беше сравнително поносим. Всичките й притесненията, че ще запълни многото свободно време с натрапчиви мисли за загубата на най-близката си родственица, се оказаха неоправдани. До известна степен наложената й самота й помогна да приеме смъртта на баба си, прилагайки един от уроците, които беше научила в медицинското училище: че смъртта до голяма степен е част от живота и съществуването й е едно от нещата, които правят живота толкова специален. Това нямаше да премахне ужасното усещане за липса, но чувството за загуба нямаше да я парализира.

Щом слезе от самолета, Дженифър тръгна през разнебитената и мръсна сграда на терминала, осъзнавайки окончателно, че вече се намира в Индия. На борда на самолета всички бяха облечени със западни дрехи. Сега започна да забелязва жени с ярко оцветени сарита и също толкова пъстроцветни дрехи, за които по-късно научи, че се казват шалвар-камиз. Мъжете носеха дълги туники, дхоти, върху лунги — широки панталони, прихванати при глезените.

С известно притеснение от неочаквани проблеми, Дженифър се приближи до първото препятствие: паспортния контрол. Не можеше да не отбележи, че опашките пред няколкото митнически гишета за граждани и туристи бяха дълги и се придвижваха бавно. От друга страна, пред дипломатическото гише нямаше никой. Служителите му или си приказваха някъде, или четяха вестници. Тъй като нямаше високо мнение за бюрокрацията по света, и най-вече в Индия, Дженифър очакваше да възникнат проблеми заради липсата й на виза, въпреки че избраната самолетна компания се беше оказала на ниво. Всичко зависеше от госпожа Кашмира Варини — дали беше направила нужните телефонни обаждания и дали беше говорила с подходящите хора.

— Извинявайте! — принуди се да извика Дженифър през прозорчето на гишето, за да привлече вниманието на служителите.

Разговорите секнаха и вестниците бяха свалени. Те впериха в нея безизразни погледи, сякаш шокирани, че имат работа. Всички бяха облечени в провиснали кафяви униформи и макар дрехите им да не можеха да се нарекат мръсни, всички от групичката имаха леко мърляв вид.

Дженифър подаде паспорта си, както беше инструктирана, и започна да обяснява ситуацията. Изведнъж един от служителите плъзна обратно паспорта й, и без да каже нито дума, и махна с ръка да използва някое от другите гишета.

— Изрично ми казаха да дойда на дипломатическото гише — заяви Дженифър. Започна да се притеснява, че след дългото пътуване може да се окаже, че няма да я допуснат да влезе в страната. Побърза да обясни, че трябва да вземе визата си точно от дипломатическото гише.

Отново без да обели нито дума, служителят вдигна телефона и набра някакъв номер. Макар и доста отдалечена от него, Дженифър чу крясъците от другата страна. Минута по-късно служителят отвори някакво чекмедже и измъкна някакви документи. След това протегна ръка и отново поиска паспорта на Дженифър. Той залепи вътре нещо, което по всяка вероятност бе стикерът с визата, и удари печат отгоре. След това й върна паспорта и й направи знак да минава.

Облекчена, че най-накрая е получила разрешение за влизане и изненадана, че не се налага да плаща за визата, Дженифър грабна документа и побърза да се махне оттам, в случай че изведнъж променят мнението си. Най-странното беше, че през цялото време служителят не беше произнесъл нито дума, което й напомни защо толкова много мрази бюрокрацията.

Следваше багажното, което се оказа много по-ефикасно от това на летище „Джей Еф Кей“. Докато се добра до правилната лента, багажът й вече беше там и дори беше направил няколко кръга на конвейера.

Митническите служители се оказаха още по-мърляви от онези на паспортното гише, и по-мързеливи. Бяха насядали по ъглите на дълги бюра, върху които се отваряше и проверяваше багажът, но в момента не правеха нищо такова. Дженифър забави ход, но те просто й махнаха с ръка да продължава.

Най-накрая тя излезе от митницата и се озова в зоната за новопристигнали на терминала. Не можеше да не отбележи най-характерното за Индия: огромното й население. Мястото беше претъпкано с народ. Макар и оживено заради многобройните международни полети, то не представляваше нищо в сравнение с останалата част от терминала. Точно зад портала му се забелязваше широка полегата рампа, дълга повече от двайсет и пет метра и оградена с метален парапет. Върху рампата, притиснати към парапета и наблъскани като сардини, се бяха наредили посрещачите, повечето от които държаха в ръце табелки с надписи. Повече от половината носеха западни дрехи, а голям брой бяха облечени в натруфени униформи и шапки, с избродирани върху тях инициали на хотелите им.

Дженифър се спря на пътеката, чудейки се какво да прави. Успокоена, че ще я чака служител на хотел „Амал палас“, който ще носи табелка с нейното име, тя изобщо не се беше замисляла за тази част от пътуването си. По всичко личеше, че не беше постъпила мъдро. От мястото, където се намираше, се виждаха хиляди табелки и още повече хора.

Досега винаги беше избягвала да бъде в центъра на вниманието, но този път, докато се изкачваше по наклонената рампа, тя направи всичко възможно, за да се отличи от останалите. Докато търсеше да прочете някъде името си, тя неизбежно срещаше погледите на разни непознати, които й се струваха един от друг по-екзотични. За млада жена без особен опит в пътуванията, това й се струваше смущаващо, дори плашещо, особено след като наоколо не се забелязваха никакви полицейски служители.

Просто запази спокойствие, каза си тя, надявайки се всеки момент да чуе името си, изкрещяно отнякъде. За нещастие или пък за късмет, докато се изкачваше бавно до върха на рампата, не чу никой да я вика. Тъй като нямаше никакво желание да се смесва с тълпата, когато стигна до портала, тя се обърна и също така бавно започна да слиза надолу. Никой не я извика по име, а и дори да го беше направил, тя не го беше чула.

Тя се върна при изхода с мисълта да потърси информация за хотелите. В този миг вратата се отвори с трясък и през нея излетя млад мъж с портиерска униформа, още по-омърляна и от униформите на митничарите. Той приличаше повече на студент, отколкото на портиер, а униформата му не само че беше омачкана, а и му беше твърде голяма. Буташе някаква количка, натоварена с багаж. Докато се приближаваше към изхода, той се беше опитал да набере скорост, за да успее да изкачи наклона, и без да иска едва не събори Дженифър.

— Моля да ме извините! — възкликна портиерът, щом я зърна и направи огромни усилия да спре количката.

Дженифър отстъпи встрани.

— Вината е моя. Не трябваше да се опитвам да вляза през изхода. Можете ли да ми кажете дали наблизо има гише за информация? Някой от хотела ми трябваше да ме посрещне, но аз не знам къде е.

— Кой хотел?

— „Амал палас“.

Портиерът подсвирна.

— Ако е трябвало да ви вземе някой от Амал, то той със сигурност е тук.

— Но къде?

— Качете се горе на рампата и се обърнете на дясно. Със сигурност ще има неколцина от тях в централната зала. Всичките са облечени с тъмносини униформи.

Дженифър му благодари и тръгна обратно нагоре. Въпреки че все още изпитваше огромно нежелание да се смесва с тълпата, тя постъпи както я беше посъветвал портиерът и веднага откри посрещачите от „Амал“ с великолепно ушитите им униформи. Беше малко странно, че така са се спотаили, но тя веднага намери своя човек, който държеше табела с името й. Той се представи с името Нитин и взе чантите й. Преди да изведе Дженифър от терминала, се обади на някакъв човек на име Раджив, който се оказа нейният шофьор. Докато излизаха от терминала, Нитин се опитваше да поддържа приятелски разговор.

Когато се озоваха отвън и застанаха на тротоара в очакване на Раджив, Дженифър отново усети гъстата, подобна на пушек мъгла, която беше затиснала района и образуваше странни ореоли около уличните лампи и фаровете на колите. Беше я забелязала още от самолета, но сега я допълваше и остра миризма.

— Тази мъгла нещо нормално ли е? — попита тя Нитин, като бърчеше нос.

— О, да — отвърна той. — Поне в това време на годината.

— А кога я няма?

— В сезона на мусоните.

— Само тогава?

— Да.

— Какво я причинява?

— Боя се, че причината са прахът и замърсяването. В Делхи сега живеят единайсет и половина милиона души, поне по официални данни, а в града ежедневно се стичат нови. Неофициално мисля, че сме около четиринайсет милиона. Хората от провинцията масово емигрират тук, градът се пренаселва и трафикът е ужасен. Смогът се получава най-вече от автомобилните газове и праха от улиците, но до голяма степен са виновни и фабриките в покрайнините.

Дженифър беше ужасена, но не посмя да коментира. Мислеше си, че Лос Анджелис е ужасен през септември, но Делхи го правеше да изглежда като пролетна ливада в Алпите.

— Ето го и Раджив — каза Нитин, докато един лъскав черен форд експлорър със затъмнени стъкла спираше до тротоара.

Раджив изскочи от шофьорското място, заобиколи колата, поздрави Дженифър с характерния хиндуистки поклон с опрени една в друга длани, притиснати към гърдите, произнасяйки характерния поздрав „намасте“. Той беше облечен с великолепна, безупречно чиста бяла униформа, допълнена от бели ръкавици и бяла шапка с козирка. Докато й отваряше вратата, Нитин сложи двете й чанти в багажника. Минута по-късно вече пътуваха по улиците на Ню Делхи.

Разминаването с първата кола от насрещното движение страшно я изненада. Въпреки че воланът на форда се намираше от дясната страна, досега въобще не му беше обърнала внимание. Когато светлините на приближаващата се кола изникнаха от мъглата и се насочиха към тях, тя предположи, че ще минат отдясно, но докато двете превозни средства се приближаваха едно към друго не стана нищо такова. Напротив, като че ли се отмести вляво. Дженифър едва успя да потисне писъка си, очаквайки челен сблъсък. Чак тогава се сети. В Индия, също както и във Великобритания, автомобилите се движеха в лявото платно и изпреварваха отдясно.

Тя се облегна назад със силно разтуптяно сърце. Чувстваше се засрамена от наивността си. Попи челото си с мократа кърпичка, която Раджив й беше дал, и отпи няколко глътки от леденостудената бутилка с минерална вода.

Щом навлязоха в главната магистрала, движението им се забави до пълзене. Макар и след полунощ, пътят беше задръстен и в двете посоки от всякакви превозни средства, но най-вече камиони, натоварени до крайност. Над всичко висеше задушаващата мъгла от отработени газове и прах, подсилено от грохота на двигатели без ауспуси, а клаксоните надаваха вой на всеки няколко секунди без никаква особена причина, единствено за удоволствие на шофьора.

Докато гледаше през прозореца, Дженифър установи, че невярващо клати глава. Всичко това й приличаше на странен сън и ако нощният трафик беше такъв, тя дори не можеше да си представи какъв ад ще бъде тук през деня.

Шофьорът говореше сравнително добър английски и с огромно желание прие да изпълнява ролята на екскурзовод, докато преминават през града. Дженифър го затрупа с въпроси, особено след като слязоха от магистралата и навлязоха в жилищния квартал Чанакиапури. Тук поне нямаше камиони и автобуси, а трафикът не беше толкова сгъстен. Колата минава покрай почти еднакви големи бели къщи, които изглеждаха леко занемарени, но си оставаха доста впечатляващи. Тя попита Раджив за тях.

— Вили от епохата на Британското владичество — отвърна шофьорът. — Били са построени за английските дипломати и все още се използват.

Скоро шофьорът й посочи няколко посолства, с които явно се гордееше. Сред тях беше и американското посолство, което й се стори доста грозно в сравнение с някои от останалите. Отличителната му черта беше, че е огромно. След като го подминаха, Дженифър се обърна назад, за да го разгледа по-добре. Може би щеше да й се наложи да потърси тук помощ, докато се занимаваше с тленните останки на баба си.

Последваха индийските правителствени сгради, които бяха зашеметяващо красиви. Шофьорът й каза, че са били проектирани от известен английски архитект, за когото Дженифър никога не беше чувала. Няколко минути по-късно вече бяха пред хотела. Спряха на тротоара пред главния вход. В първия момент тя изпита леко разочарование. Хотелът беше просто една висока модерна сграда, каквито се срещаха по цял свят. Даде си сметка, че е очаквала да види нещо типично индийско.

Но щом влезе вътре, откри нещо съвсем различно. За нейна голяма изненада общите помещения на хотела бяха пълни с народ въпреки късния час, и се наложи да чака на опашка, за да се регистрира. Всъщност не можеше да се нарече точно „опашка“, защото й предложиха удобно кресло и освежаващи напитки, както и възможността да огледа добре фоайето. Дженифър рядко беше използвала хотелски услуги и със сигурност никога не беше попадала на място като „Амал палас“. Хотелът беше разкошен, дори декадентски.

Двайсет минути по-късно официално облеченият управител, отговарящ за гостите, я отведе до стаята й на деветия етаж, излезе с поклони и затвори вратата зад себе си. По пътя към стаята мъжът й беше описал удобствата и услугите на хотела, които включваха напълно оборудван двайсет и четири часов спа салон с фитнес зала, както и външен басейн с олимпийски размери. Дженифър си помисли, че би трябвало да се опита поне в някаква степен да се наслади на престоя си тук, както й беше предложил Нийл. Щом се сети за него, настръхна от гняв, но побърза да го прогони от мислите си.

Тя заключи вратата, отвори чантите и разопакова багажа си, след което прекара дълго време под горещия душ. Водата отми тревогата и стреса, успокои напрегнатите й мускули. В банята се разнасяха деликатните аромати на скъп сапун и шампоан и тя за миг забрави къде се намира. После реалността я връхлетя. Въпросът беше сега какво да прави. Наистина беше изтощена от пътя, но вълнението от пристигането и мисълта, че сега в Лос Анджелис е пладне, допълнително я разсъниха. Ако се опиташе да заспи насила, само щеше се върти и да се раздразни допълнително. Затова навлече една от луксозните турски хавлии, които висяха от вътрешната страна на вратата на банята, мушна се под завивката в огромното легло, подпъхна под главата си няколко пухени възглавници и пусна огромния телевизор с плосък екран. Нямаше представа какво ще гледа, но беше без значение. Смяташе да си почине и да излъже тялото си, че е време за сън.

Оказа се, че има много повече канали на английски, отколкото бе очаквала, така че й беше забавно да ги прехвърля. Когато попадна на ВВС дори спря да погледа новините. Но установи, че й е трудно да се концентрира, затова продължи нататък и скоро откри CNN. Изненадана, че открива тук американска кабелна телевизия, тя погледа известно време. Минаха петнайсет минути и тя се накани да прехвърли на друг канал, когато водещата привлече вниманието й с историята за медицински случай, подобен на онзи, който я бе довел в този край на света. Като се питаше дали отново ще кажат нещо за баба й, тя наостри слух. Но този път беше споменато името на друг пациент, само болницата си беше същата — „Кралица Виктория“.

Дженифър седна в леглото и като хипнотизирана се втренчи в екрана, докато водещата продължаваше да говори.

— Твърденията на индийското правителство, че техните резултати от хирургическите операции са също толкова добри, ако не и по-добри от западните, понесоха нов удар снощи, когато господин Хърбърт Бенфати от Балтимор, щата Мериленд, почина от сърдечен удар малко след девет часа вечерта, нюделхийско време. До трагичния изход се стигнало, след като дванайсет часа по-рано пациентът е претърпял операция за смяна на коленна става, преминала без усложнения. Въпреки че господин Бенфати е имал аритмия, той се е намирал в добро здраве и дори е имал нормална ангиограма при предварителните прегледи по време на подготовката за операцията. Нашите източници твърдят, че в частните индийски болници това е често срещано явление. Очевидно досега индийските власти са успявали да прикриват тази информация. Източниците ни ще продължат да ни осведомяват за подобни случаи и за в бъдеще, за да могат евентуалните бъдещи пациенти да преценят дали биха искали да поемат подобен риск, само за да спестят няколко долара. CNN, разбира се, ще ви предостави информацията в момента, в който я получи. А сега нека преминем…

Първата реакция на Дженифър беше съчувствие към семейство Бенфати и надежда, че няма като нея да научат трагичните новини от телевизията. Два смъртни случая след ортопедична хирургия в две поредни нощи определено беше прекалено — те със сигурност можеха да бъдат избегнати. Тя се запита дали господин Бенфати е бил женен и дали госпожа Бенфати се намираше в Индия, а ако беше така, дали е отседнала в същия хотел. Ако беше така, можеше да я потърси и лично да й поднесе съболезнованията си. Последното нещо, което искаше, беше да притеснява жената, но след случилото се с баба й знаеше, че само който е преживял такава трагедия, може да те разбере.