Чуждо тяло

Глава 1

15 октомври 2007 г.

Понеделник, 7:35 сутринта

Лос Анджелис, САЩ

(Едновременно с опитите да бъде накарана Вийна да повърне)

В Лос Анджелис беше прекрасен ден. Горещината, смогът и пушекът от неизбежните за късното лято горски пожари най-накрая бяха изтласкани към вътрешността на континента и бяха заменени за пръв път от много месеци от чист въздух. Докато пътуваше към медицинския център на Калифорнийския университет, Дженифър Ернандес не само можеше да види близката планина Санта Моника, но дори успя да зърне отдалечения хребет на Сан Гейбриъл, красиво озарен от изгряващото слънце.

Чувстваше се великолепно в тази свежа утрин и то не само заради времето. Днес беше първият ден от стажа й в общата хирургия. Дженифър беше студентка четвърти курс по медицина в Калифорнийския университет. Трета поред година участваше в програма по хирургия и беше решила да я избере за своя специалност, но все още смяташе, че не е участвала в достатъчно операции, за да е уверена в решението си. Макар напоследък все повече жени да специализираха хирургия, те все още бяха малцинство. Общата хирургия отнемаше изключително много време, особено за жена, която си бе поставила за цел да има кариера и семейство, а Дженифър вече се замисляше за семейство. След като реши, че се нуждае от повече практика, тя записа хирургията като един от предметите в четвъртата й, последна година в университета. Към положителните й страни, освен острия ум спадаха и сръчните ръце — и двете качества се ценяха изключително много в хирургията. От опита си през трите години в университета тя вече знаеше, че хирургията съчетава в себе си предизвикателство и вълнение.

В първия ден от студентите по медицина се очакваше да облекат престилките си и в осем сутринта да се срещнат с наставниците си в приемната на хирургическото отделение. Както винаги, Дженифър беше подранила. Въпреки че беше едва седем и трийсет и пет, тя вече седеше в приемната, прелиствайки разсеяно някакъв стар брой на списание „Тайм“. В същото време надаваше по някое ухо към емисията на CNN по телевизията и наблюдаваше непрекъснатия поток от влизащи и излизащи лекари, медицински сестри и санитари. Работният ден беше в разгара си. Понеделниците винаги бяха много натоварени, а от графика на таблото ставаше ясно, че всичките двайсет и три операционни зали са вече заети.

Дженифър отпи от кафето си. Притеснението, че може да е закъсняла, постепенно отшумяваше и тя се замисли дали ще бъде приета в престижната програма за обучение на хирурзи в Калифорнийския университет, ако реши, че иска да специализира точно това. А най-вълнуващите новини бяха, че през започващата година цялата университетска болница щеше да се прехвърли в новата сграда „Роналд Рейгън“ от другата страна на улицата, където операционните щяха да разполагат с най-модерното и най-качествено оборудване. Дженифър беше сред най-добрите в курса си и бе сигурна, че ако кандидатства за програмата, ще има много добри шансове да бъде приета. Макар че не би избрала да остане в Лос Анджелис. Дженифър беше родена в Ню Йорк и бе дошла на запад, за да се възползва от четиригодишната стипендия, учредена от един признателен и богат мексиканец, излекуван от рак в медицинския център на Калифорнийския университет. Стипендията беше предназначена за обещаващи млади жени от латинската раса, които не можеха да си позволят обучение в университета. Тъй като Дженифър отговаряше и на трите условия, тя кандидатства и спечели. И това доведе до неочакваното й преместване в Калифорния. Но сега, когато на ученето му се виждаше краят, тя искаше да се прибере у дома, на изток. Обичаше Голямата ябълка и мислеше за себе си като за нюйоркчанка. Там беше преминало детството й, колкото и трудно да беше то.

Тя отново отпи от кафето и насочи цялото си внимание към телевизора. Двамата водещи на CNN обсъждаха нещо, което привлече вниманието й. Те говореха, че медицинският туризъм е на път да се превърне в процъфтяваща индустрия в развиващия се свят, особено в страните от Южна Азия, като Индия и Тайланд, и тук не ставаше въпрос само за козметични и шарлатански процедури, като някогашните непроверени лечения на рака, а за цялостни модерни процедури, като сърдечна хирургия и костна трансплантация.

Дженифър се наведе напред и се заслуша с нарастващ интерес. Досега дори не беше чувала термина „медицински туризъм“. Звучеше й като някакъв оксиморон. Тя никога не беше посещавала Индия, а от онова, което знаеше, гледаше на нея като на бедна страна с недохранено население, което през половината година живее в горещия, влажен климат, създаван от мусоните, а през другата половина е измъчвано от горещини и суша. Макар достатъчно умна, за да осъзнава, че не е задължително този стереотип да е верен, тя си помисли, че в него имаше поне късче истина. Освен това вярваше, че това едва ли е подходящото място, където човек би отишъл, за да се подложи на хирургическа интервенция, извършена с модерна и скъпа техника.

Очевидно и водещите споделяха нейното недоверие.

— Това е истински шок — казваше в момента мъжът. — През 2005-та година повече от седемдесет и пет хиляди американци са пътували до Индия, за да си направят някаква животоспасяваща операция, и според индийското правителство броят им нараства с повече от двайсет процента годишно. Очаква се до края на десетилетието приходите да достигнат два и половина милиарда долара.

— Изумително, направо изумително — обади се водещата. — Защо хората въобще ходят там? Има ли някой някаква представа?

— Основната причина е липсата на здравна застраховка тук, в Щатите, а втората е цената — отвърна мъжът. — Операция, която тук, в Атланта, би струвала осемдесет хиляди, там ще е двайсет хиляди; плюс това те получават почивка в петзвезден индийски курорт, за да се възстановят.

— О! — възкликна жената. — Но дали е безопасно?

— Това е и моето основно притеснение — кимна мъжът, — и затова историята, която ще ви разкажем след малко, представлява интерес за нас. Индийското правителство, което подкрепя медицинския туризъм чрез икономически стимули, в последните няколко години обявява, че резултатите са също толкова добри, ако не и по-добри, отколкото където и да е на запад. Според тях причината за това са квалифицираните хирурзи, а оборудването и болниците, някои от които са получили акредитация по стандартите на водещата световна акредитираща организация „Джойнт Къмишън Интернешънъл“, са чисто нови и свръхмодерни. Във всеки случай досега в никое от медицинските списания не са открити достатъчно данни, подкрепящи подобни твърдения. Само преди няколко минути CNN научи от доверен източник, че една сравнително здрава шейсет и четири годишна жена от Куинс, Ню Йорк, на име Мария Ернандес, на която дванайсет часа по-рано е била извършена рутинна подмяна на бедрена става, внезапно е починала в седем часа и петдесет минути индийско време в понеделник вечерта, в болница „Кралица Виктория“ в Ню Делхи, Индия. Особен интерес предизвика твърдението на нашия източник, че трагичната кончина на иначе здравата шейсет и четири годишна жена, е бил върхът на айсберга.

— Много интересно — каза говорителката. — Надявам се, че ще получим още информация по темата.

— На това се надявам и аз — съгласи се мъжът.

— А сега се прехвърляме към безкрайната президентска кампания 2008.

Дженифър се облегна назад. Повтори си наум името: Мария Ернандес от Куинс, Ню Йорк. Баба й по бащина линия, най-важният човек в живота й, се казваше Мария Ернандес и по някакво тревожно съвпадение тя живееше в Куинс. А още по-тревожно беше съвпадението, че тя имаше проблеми с бедрената става, които непрекъснато се влошаваха. Само месец по-рано беше поискала мнението на Дженифър дали да си направи операция за подмяна. Отговорът на Дженифър беше, че само Мария може да реши това, тъй като на този етап единственото, което имаше значение, беше доколко подмяната ще причини обездвижване и дискомфорт.

„Но чак пък Индия?“ — поклати глава Дженифър. Фактът, че баба й едва ли щеше да отиде в Индия, без да се консултира първо с нея, беше основният източник на надежда, че цялата тази история е просто съвпадение на имената и в нея не ставаше въпрос за нейната баба, а за някаква друга Мария Ернандес от Куинс. Дженифър и баба й бяха изключително близки. Родната й майка беше загинала още когато Дженифър беше на три, трагична жертва на пътен инцидент с избягал шофьор в Горен Ийст Сайд на Манхатън. Още на следващия ден след случилото се Дженифър, двамата й по-големи братя Рамон и Диего, както и негодният й за нищо баща Хуан, се преместиха да живеят в малкия едностаен апартамент на Мария в Уудсайд, Куинс.

Дженифър го напусна последна, и това се случи чак когато се премести да учи медицина. Баба й не само ги беше приютила при себе си, но ги и отгледа, докато работеше като бавачка на деца и като чистачка. Когато поотраснаха, Дженифър и братята й помагаха доколкото могат, работейки след училище, но Мария бе основният финансов стълб в семейството.

Що се отнася до баща им, доколкото Дженифър си спомняше, той не правеше нищо. Твърдеше, че стара травма на гърба, още преди раждането на Дженифър, го е направила инвалид и не може да работи. Преди смъртта си само майка им, Мариана, носеше пари вкъщи, работейки като закупчик за „Блумингдейлс“. Сега, когато Дженифър беше към края на медицинското си обучение и поназнайваше нещо за психосоматичните болести и симулации, имаше още по-добри причини да се съмнява в предполагаемата инвалидност на баща си и да го презира още повече.

Креслото, в което седеше, беше ниско, с високи облегалки и тя трябваше да напрегне мускулите си, за да се изправи. Не можеше просто да си седи там, когато стомахът й се свива от тревога. Освен това знаеше, че дори и най-малкото съмнение, че в новините е ставало въпрос за баба й, щеше да разстрои концентрацията й при срещата с нейния наставник. Трябваше да провери със сигурност, което означаваше, че трябва да направи нещо, което ужасно мразеше — да се обади на омразния си мързелив баща.

Почти не беше разговаряла с него, откакто беше навършила девет — предпочиташе да се преструва, че той не съществува, което бе доста трудно, тъй като живееха заедно в толкова ограничено пространство. Затова и преместването й в Лос Анджелис й донесе огромно облекчение — вече не се налагаше да говори с него. Що се отнася до посещенията й в Ню Йорк, тя не се беше прибирала вкъщи от четири години. Отчасти заради баща си, отчасти заради пътните разходи. Вместо това канеше на всеки шест месеца баба си да посети западното крайбрежие. Мария ужасно го харесваше. Беше казала на Дженифър, че пътуванията й до Калифорния са най-вълнуващото нещо, което е правила през живота си.

Дженифър отиде в женската съблекалня, разкопча безопасната игла, на която висеше ключът от гардеробчето й, отвори го и извади мобилния си телефон. След като се разходи из съблекалнята в търсене на достатъчно силен сигнал, най-накрая намери подходящото място. Набра номера на баба си и докато чакаше да се свърже, стисна зъби в очакване да чуе гласа на баща си. Тъй като в Лос Анджелис беше седем и четирийсет и пет, в Ню Йорк трябваше да е десет и четирийсет и пет, тъкмо времето, в което Хуан обикновено се връщаше от отвъдното.

— Я виж ти, надутата ми щерка — изсумтя Хуан, след обичайното „здравей“. — По какъв повод ми се обажда високомерната бъдеща докторка?

Дженифър игнорира провокацията.

— Става въпрос за баба. — Беше решила твърдо да се придържа към тази тема и да не позволява да бъде въвлечена в странични разговори.

— Какво за баба ти?

— Къде е?

— Защо питаш?

— Просто ми кажи къде е.

— В Индия. Най-сетне реши да си подмени ставата. Нали знаеш колко е твърдоглава. От две години я увещавам да го направи, защото това наистина започва да пречи на работата й.

— Говорил ли си с лекаря й, или с болницата?

— Не. Трябва ли?

— Предполагам, че те имат твоя телефон.

— Естествено.

— Защо не я придружи? — Сърцето я заболя при мисълта, че баба й е отишла чак в Индия и се е подложила на операция съвсем сама, при положение че единственото по-отдалечено пътуване, което беше правила, бяха посещенията й при Дженифър в Калифорния.

— Не бих могъл с моя гръб.

— Как успяхте да уредите операцията? — попита Дженифър. Искаше й се да прекъсне разговора. Фактът, че никой не се беше обадил на Хуан, беше окуражаващ.

— Чрез една компания в Чикаго, казва се „Задгранично лечение“.

— Имаш ли номера им под ръка?

— Да, само секунда. — Дженифър чу как слушалката тракна върху малката масичка. Представи си я до вратата на апартамента, в онази част, където би трябвало да се намира масата за хранене, но където в момента стоеше леглото на Хуан. След минута баща й се върна и й продиктува един чикагски номер. Щом го записа, тя затвори. Нямаше желание за лицемерни разговори, дори не се сбогува. Набра номера на „Задгранично лечение“ и след като обясни на оператора коя е и за какво се обажда, беше прехвърлена към някаква личност на име Мишел, която ръководеше отдел „Пациенти“. Жената отговори с дълбок глас с лек южняшки акцент. След като Дженифър повтори историята си, беше помолена да изчака. Известно време в слушалката се чуваше характерният звук от потракване върху компютърна клавиатура, докато Мишел изкарваше на екрана досието на Мария Ернандес.

— Какво точно ви интересува? — прозвуча южняшкият глас след минута. — Щом като сте студентка по медицина, би трябвало да знаете, че според Закона за преносимостта и отчетността на здравната осигуровка съществуват определени ограничения за информацията, която бих могла да ви дам, дори и ако наистина сте тази, за която се представяте.

— Първо бих искала да се уверя, че с нея всичко е наред.

— Тя се справя много добре. Операцията е преминала гладко. Прекарала е по-малко от час в реанимацията, след което е била върната в стаята й. В досието е отбелязано, че вече е започнала да приема течности през устата. Това е последната информация.

— От скоро ли е?

— Да, преди по-малко от час.

— Това са добри новини — рече Дженифър. Почувства още по-голямо облекчение, дори след като Хуан й беше казал, че никой не му се е обаждал. — А дали много от вашите пациенти в болница „Кралица Виктория“ се оправят?

— Да. Става въпрос за много популярна болница. Дори имаме пациент, който иска да се върне там, за да си оправи и второто коляно.

— Много добра препоръка — рече Дженифър. — Дали бих могла да се обадя в болницата, за да поговоря с баба си?

— Разбира се. — Жената продиктува номера.

— Колко е часът сега в Ню Делхи? — попита Дженифър.

— Момент да проверя. — Настъпи кратка пауза. — Тук е девет и петдесет и пет, което означава, че в Ню Делхи е двайсет и един часът и двайсет и пет минути. Там са с десет часа и половина напред.

— Дали ще е удобно да се обадя по това време?

— Не бих могла да ви кажа със сигурност — отвърна Мишел.

Дженифър й благодари. За миг се запита дали да не се обади на мобилния телефон на баба си, но се отказа. За разлика от нейния AT & T, Веризонът на възрастната жена едва ли имаше покритие в Индия. Тя позвъни в болница „Кралица Виктория“. Връзката се осъществи за секунди и след минута тя вече разговаряше на английски с някаква жена на другия край на света с приятен мелодичен глас и характерен индийски акцент.

Дженифър даде името на баба си и попита дали може да бъде свързана с нейната стая.

— Много съжалявам — отвърна операторът, — но след осем часа вечерта не можем да осъществяваме връзка със стаите на пациентите. Ако знаете вътрешния номер, можете да се свържете директно.

— Бихте ли ми го дали?

— Съжалявам, но не ми е позволено по очевидни причини. Иначе щях да ви свържа веднага.

— Разбирам — отвърна Дженифър. След това обаче реши, че нищо не пречи да попита. — А можете ли да ми кажете как се чувства тя?

— Разбира се. Списъкът с пациентите е при нас. Бихте ли повторили отново фамилията?

— Ернандес.

— Открих я — отвърна операторът. — Вашата близка се възстановява бързо, вече е преместена в стаята си и приема течности през устата.

— Чудесни новини — зарадва се Дженифър. — А има ли някой в болницата, който да отговаря за нейния случай?

— Естествено! Всичките ни чуждестранни пациенти разполагат с личен асистент. За вашата баба се грижи Кашмира Варини.

— Мога ли да оставя съобщение за нея?

— Да. Аз ли да й го предам, или предпочитате да го оставите на гласовата й поща? Мога да ви свържа.

— Гласовата поща ще свърши работа — отвърна Дженифър. Беше впечатлена. От краткия си контакт с индийската болница беше стигнала до извода, че е доста цивилизована и със сигурност беше оборудвана със съвременни комуникационни средства.

След като изслуша учтивото съобщение на Кашмира Варини, Дженифър остави името си и помоли да бъде редовно информирана за състоянието на баба си, както и в случай че се получат някакви проблеми или усложнения. Преди да прекъсне, тя бавно и отчетливо издиктува цифрите на телефонния си номер. Искаше да бъде сигурна, че нюйоркският й акцент няма да породи някакво объркване.

След това затвори телефона си, понечи да го прибере обратно в гардеробчето, но се спря. Замисли се за това колко малка е вероятността още една Мария Ернандес от Куинс да се е подложила на операция по същото време, когато баба й е в същата болница в Индия. Всъщност всичко изглеждаше като напълно изсмукано от пръстите и през главата й мина мисълта да се обади на CNN. Тя беше решителна и не се колебаеше да изказва мнението си, а според нея CNN си го заслужаваше заради това, че не бяха проверили историята, преди да я пуснат в ефир. Но след това надделя по-разумната, по-неемоционална страна. На кого би могла да се обади и какви бяха шансовете й да получи каквото и да било обезщетение? Изведнъж погледна часовника си. Видя, че часът е малко след осем и изтръпна. Беше закъсняла за първия ден от практиката си въпреки всички усилия, които беше положила, за да го избегне.

Побърза да затвори вратата на гардеробчето и хукна към вратата. Превключи телефона си на вибрация и го пъхна в джоба на работните си панталони заедно с безопасната игла, на която беше закачен ключът й. Беше доста нервна. Закъснението не беше идеалният начин за започването на новата смяна, особено ако наставникът е някой избухлив хирург, а от досегашния си тригодишен опит в тези среди беше научила, че май всичките са избухливи.