Чуждо тяло

Епилог

20 октомври 2007 г.

Събота, 23:30 часа

Раксаул, Индия

Настроенията в тойотата непрекъснато се променяха по време на дългия път. Когато потеглиха рано сутринта от Ню Делхи, всички бяха в паника. Сантана беше особено притеснена и с напрегнат глас ги подканяше да побързат. Особено се притесняваше да не събуди някоя от другите сестри, освен Самира, която спеше при Даръл.

След като изминаха три часа, всички, дори Сантана, се поотпуснаха. Кал дори се запита дали не са реагирали твърде прибързано, защото според него Вийна никога нямаше да се предаде.

— Предпочитам да седя някъде в Катманду и да ми казваш, че съм реагирала прибързано, вместо да остана в Ню Делхи и да разбера, че вече е твърде късно — каза Петра.

Обядваха в Лукноу и се опитаха да разберат дали в сутрешните новини е имало нещо, свързано с „Международни медицински сестри“. Но нямаше нищо: никакви новини, които да предизвикат обсъждане относно това къде е отишла Вийна и дали Дженифър Ернандес е останала с нея. Групата бе обсъдила всичко, което американката би могла да разкаже на властите. Със сигурност нямаше как да знае къде е била държана, защото беше избягала посред нощ; освен, разбира се, ако Вийна не й беше казала. Самира се съмняваше в това, наблягайки на факта, че Вийна е отборен играч.

Най-накрая всички се съгласиха, че са постъпили правилно, като са напуснали града и Индия. Трябваше първо да разберат какви са пораженията, нанесени от бягството на Вийна и Дженифър Ернандес.

— Винаги съм имал едно на ум за нея — обади се Кал от задната седалка. — Може би трябваше да я освободим още когато разбрахме тайната й. Човече, щом е живяла по този начин цели шестнайсет години, със сигурност нещо в главата й не е наред.

— След като „Международни медицински сестри“ вече не е в бизнеса, какво ли ще кажат от корпорация „Най-добрите грижи“ и директорът Реймънд Хаусман? — попита Петра, която шофираше.

— Ще бъдат много разочаровани — въздъхна Кал. — Програмата реализира отлични резултати през изминалата седмица. Каква трагедия, че няма да получат подобри резултати за парите, които инвестираха. За съжаление, ние пръснахме доста средства, за да стигнем там, където сме сега.

— Добре че се сети да организираш план за бягство, Даръл — каза Сантана. — В противен случай щяхме да си стоим в Ню Делхи.

— Идеята беше на Кал — каза Даръл.

— Но ти свърши цялата работа — възрази Кал.

— Приближаваме Раксаул — обади се Сантана.

Даръл погледна през прозореца.

— Равен и горист терен, пълна противоположност на очакванията ми, докато търсех място, където да прекосим границата.

— Има ли вероятност да се сблъскаме с някакви проблеми? — попита Петра. Всички си бяха задавали наум този въпрос, но сега, когато вече приближаваха града, не можеха просто да го игнорират.

— Минимална — отвърна най-накрая Кал. — Мястото е толкова затънтено, че хората дори нямат нужда от виза, за да влизат и излизат от страната. Нали така, Даръл?

— Оттук минават предимно камиони — отвърна Даръл.

— Колко време смятате да останем в Катманду? — попита Петра.

— Да видим как ще се развият нещата. — Кал прозвуча уклончиво.

— Вече официално се намираме в Раксаул — обади се Сантана и посочи с пръст табелката с името на града.

В джипа се възцари тишина. Петра постепенно намали скоростта. Знаците бяха в излишък. Навсякъде имаше паркирани камиони. Самият град изглеждаше запуснат и мръсен. Единствените хора, които се забелязваха по улиците, изглежда, бяха проститутки.

— Красиво местенце — изкоментира Даръл, за да разчупи мълчанието.

— Приближаваме митницата — обяви Сантана. Пред тях, насред пътя, се издигаше невзрачна сграда. От двете й страни имаше терени за спиране на превозните средства. Няколко цивилни гранични служители седяха върху празни сандъци под единствената светеща крушка. От другата страна седеше един-единствен полицай. Дори не държеше пушката си в ръка. Беше се облегнал на стената на сградата. Над пътя, на стотина метра от митницата, се издигаше голяма арка, която определяше границата. В момента шестима души я прекосяваха безпрепятствено в двете посоки.

Докато ленд круизерът се приближаваше, единият от агентите стана и махна с ръка на Петра да спре. Тя свали стъклото.

— Документите на колата — произнесе служителят с отегчен глас. — И паспортите.

Всички подадоха паспортите си на Петра. Сантана извади документите на колата от жабката. Петра предаде всичко на служителя.

Без да каже нито дума, той влезе в сградата. Измина една минута, после втора. След петата Сантана се обади:

— Мислите ли, че всичко е наред?

Никой не й отговори. Всички се чувстваха все по-напрегнати. Първоначалният им оптимизъм, че преходът ще мине лесно, бързо се изпаряваше.

Петра първа забеляза полицейските джипове в огледалото за обратно виждане. Бяха четири автомобила, които се приближаваха бързо. За секунди обградиха тойотата. От всеки джип изскочиха по четирима полицаи. Всички, освен двама, държаха пистолетите си в ръце. Последните двама носеха автомати.

— Излезте от колата! — излая командирът им. — Горе ръцете! Вие сте арестувани!

1 ноември 2007 г.

Четвъртък, 6:15 часа

Ню Йорк, САЩ

От гледна точка на Лори най-лошата част от целия този кошмар с лечението й беше чакането. В първата фаза се пиеха хапчета или се слагаха инжекции, а развитието се следеше с ултразвук. По един или друг начин човек беше зает и не му оставаше много време за мислене. Но втората част от процеса бе съвсем различна. Не й оставаше нищо друго, освен да се пита дали този път ще успее да забременее, или ще си остане безплодна. Дори самата дума „безплодна“ й звучеше ужасно, сякаш нещо не й е наред, сякаш нещо й липсва.

Когато се събуди рано през онази ноемврийска сутрин, дъждът барабанеше по прозорците. Първата мисъл, която прекоси съзнанието й, беше дали е бременна. Както при всичките предишни опити и този път силно се надяваше, че е успяла. Хормоналните инжекции, които си беше слагала цял месец, бяха произвели изобилно количество фоликули.

В същото време Лори се чувстваше депресирана. И преди всичко изглеждаше обещаващо, но се оказваше безрезултатно. Защо този път да е по-различно? Нямаше ли да е по-добре, ако не таи чак такива големи очаквания? Миналия месец, когато цикълът й отново дойде и тя обяви, че не е бременна, беше готова да се откаже. Страхуваше се, че на четирийсет и няколко годишната Лори Монтгомъри Степълтън просто не й е писано да бъде майка.

Докато лежеше в топлото легло, тя чу Джак да си припява под душа. Помисли си, че й е трудно да приеме неговото безразличие.

— По дяволите — изруга полугласно тя.

Беше се примирила. Отметна завивките и забърза към банята, която беше топла и наситена с пара. Като се опитваше да не мисли за това, тя измъкна поредния от омразните тестове за бременност. Седна на тоалетната чиния и намокри тампончето, както пишеше в инструкциите. Нагласи таймера и пъхна пластмасовата пръчица зад керамичното казанче.

След като включи кафеварката и пъхна няколко английски кифлички в тостера, тя се върна обратно в банята. Измъкна пръчицата, но нарочно избягваше да погледне резултата, преди да спре неприятно жужащия таймер.

Убедена, че резултатите са отрицателни, тя хвърли един бърз поглед към скалата. След миг го погледна стреснато, осъзнавайки със закъснение, че резултатът е положителен. За пръв път имаше и втора чертичка, която се виждаше ясно. Лори изписка. Досещаше се кога се е случило. В Индия, веднага след като Дженифър успешно се беше върнала в хотела, Джак и Лори правиха любов в стаята си и макар че по-късно през деня направиха и процедура за вътрематочното оплождане, тя беше сигурна, че всичко е постигнато по естествен начин.

Лори се завъртя, изпълнена с щастие, хвана дръжката на вратата на душкабината и я дръпна рязко. След това скочи под душа както си беше с пижамата.

— Успяхме! — извика тя и прегърна Джак. — Бременна съм!

20 март 2008 г.

Четвъртък, 11:45 часа

Лос Анджелис, САЩ

Дженифър взе плика и успя да устои на импулса веднага да го отвори. Все пак съдържанието му щеше да повлияе на по-нататъшния й живот. На плика пишеше само Дженифър М. Ернандес, Калифорнийски университет, Медицински колеж „Дейвид Гефън“. Вътре се намираха резултатите от подбора: процесът, при който желанията на студентите по медицина четвърта година и на академичните медицински институции се съпоставяха, за да се намери най-удовлетворителния и за двете страни резултат.

Подборът беше важен и за студентите, защото мястото, където ги разпределяха, беше определящо за професионалния им живот.

Неколцина от приятелите на Дженифър, които вече бяха научили бъдещото си назначение, се опитаха да я накарат да отвори плика, но тя отказа. Успя да устои на всичките им опити да я убедят и избяга от аудиторията. Искаше да сподели съдържанието на плика само с най-близкия си приятел, Нийл Маккългън.

След като се върнаха от Индия, връзката им разцъфна. Макар да не разполагаше с много свободно време, Дженифър го прекарваше изцяло с Нийл, стига той да не беше запрашил към някое екзотично място да кара сърф.

Стиснала плика в ръка, тя хукна към спешното отделение. Намери Нийл в една от кабинките, където заедно с няколко други специализанти упражняваха интубация върху един наскоро починал пациент. Съсредоточен върху действията на студентите си, той не я забеляза веднага, но когато я видя, тя беше извадила плика и го размахваше над главата си. Той се досети какво е и изпита леко бодване под лъжичката. Приятелството им означаваше много за него, въпреки че физическата част все още се намираше в развитие. Знаеше отлично, че нещата тепърва щяха да се променят, но не беше щастлив от връщането й на Източния бряг, каквото беше желанието й още от първи курс.

Мисълта самият той да се премести там му беше хрумвала, но той се бореше с всички сили срещу нея. Колкото и да му харесваше Ню Йорк, предпочиташе Лос Анджелис, особено заради непреодолимото влечение към сърфинга. Знаеше много добре, че Дженифър ще получи разпределението, което е пожелала. Беше амбициозна студентка и се беше представила повече от отлично през последната си година в хирургичното отделение.

Той й прошепна:

— Иди в кабинета ми.

Дженифър кимна, че е разбрала и тръгна по коридора. Влезе в кабинета му и седна на стола до бюрото. Вдигна плика към светлината, опитвайки се да разчете какво пише вътре, но беше невъзможно.

Нийл се появи след няколко минути.

— Е, какво, уреди ли се в „Кълъмбия“? — попита той.

— Още не съм го отворила. Суеверна съм. Исках да го направя в твое присъствие.

— Глупаче! Ще получиш онова, което искаш.

— Ще ми се да съм толкова уверена, колкото си и ти.

— Хайде, отвори го.

Дженифър си пое дълбоко дъх и разкъса плика. Извади листа, разгъна го и извика радостно, след което го хвърли във въздуха, оставяйки го да кацне на пода.

— Видя ли? — каза Нийл. — „Кълъмбия“ са големи късметлии, че ще отидеш при тях. — Той се наведе и вдигна листа, като му хвърли бърз поглед. Изведнъж се сепна и се взря отново. Върху листа пишеше „Медицински център, Хирургия, Калифорнийски университет“.

— Какво е това? — заекна той.

— О, забравих да ти кажа. Промених предпочитанията си. Осъзнах, че не искам да си тръгвам точно сега, когато започнахме да се опознаваме. Но не се притеснявай, няма да те притискам.

Нийл я сграбчи в мечешка прегръдка и я вдигна във въздуха.

— Нямаш представа колко се радвам! — извика той. — И знаеш ли какво? Никога няма да съжаляваш за това.

5 август 2008 г.

Сряда, 16:20 часа

Лос Анджелис, САЩ

Дженифър Ернандес беше толкова развълнувана, че едва се удържаше на едно място. Крачеше напред-назад пред митницата на международното летище в Лос Анджелис. Само след няколко минути щеше да стане свидетел на кулминацията на многомесечните си усилия.

— Трудно ми е да си представя, че Вийна Чандра ще премине през тази врата — каза Нийл Маккългън. Той беше откарал Дженифър до летището.

— На няколко пъти и аз си мислех, че това никога няма да се случи — съгласи се Дженифър. Още от първия ден, след като двамата се върнаха от Индия, Дженифър беше поела на кръстоносен поход да убеди администрацията на Калифорнийския университет да отпусне стипендия на Вийна.

Първоначално най-голямото препятствие беше участието на Вийна в процеса срещу „Международни медицински сестри“, но то беше прескочено лесно, след като всички сестри получиха имунитет в замяна на свидетелстване срещу Кал Морган, Даръл Уилямс, Сантана Рамос и Петра Дандероф.

Следващата трудност беше изпитът, който трябваше да положи Вийна. Както се оказа по-късно, всички усилия си заслужаваха, защото тя изкара отлична оценка и беше приета в университета.

Накрая остана да се съберат достатъчно пари за билет.

— Ето я! — извика развълнувано Нийл.

Вийна носеше две малки платнени чанти, в които бе събрала цялото си имущество. Беше облечена със стари дънки и обикновена тениска, но лицето й сияеше.

Дженифър размаха лудо ръце, за да привлече вниманието й. Вийна й махна в отговор и тръгна към тях. Докато се приближаваше с широка усмивка на лицето, Дженифър се опита да си представи какви ли мисли се въртят в главата й. Сега, когато най-накрая се беше освободила от противния си и безнравствен баща, пред нея се разкриваше чудесната възможност да учи медицина, но в същото време започваше живот в страна със съвсем различна култура и се отказваше от всичко, с което беше свикнала от дете.

Пристигането й наподобяваше донякъде пристигането на Дженифър от Ню Йорк, за която Западното крайбрежие бе ако не чужда страна, то съвсем различна култура, но за Вийна все пак промяната щеше да е огромна. Тя скъсваше с традициите на рода, за да се потопи в едно общество на индивидуализма. Но Дженифър щеше да й помогне, да бъде с нея, за да преодолее спомена от насилието и тормоза. Защото знаеше от собствен опит колко тежък е този товар, ако го носиш сам.

Тя самата бе научила — макар и на висока цена — няколко урока от индийката. И най-важният: какво е изкупление и прошка.