Чуждо тяло

Глава 13

17 октомври 2007 г.

Сряда, 11:42 часа

Ню Делхи, Индия

Дженифър се чувстваше ужасно раздразнена. Макар че беше изтощена до такава степен, че чак й се гадеше, тя не можа да заспи. Беше дръпнала плътните завеси върху прозорците, за да затъмни стаята. Всъщност причината за всичко бяха преумората и вълнението, които изпитваше едновременно. Мисълта, че Лори може би ще дойде, беше прекадено хубава, за да е истина, и в главата й се рояха хиляди мисли. Най-накрая си каза „по дяволите“ и се измъкна изпод завивките.

Приближи се до прозореца както си беше по бельо, дръпна завесите и стаята се изпълни с мъгливата градска светлина на Индия. Запита се колко ли по-горещо щеше да е навън, ако замърсяването не спираше голяма част от слънчевите лъчи.

Долу се виждаше басейнът. Край него имаше доста хора, макар че би могло да се очаква да са повече. Жалко, че не си носеше бански костюм. Докато си приготвяше багажа изобщо не й бе хрумнало, но сега, загледана в блестящата синя вода, си помисли, че би трябвало да се досети. Все пак отиваше в скъп хотел в страна с горещ климат. Тя сви рамене примирено. Може би все пак можеха да се намерят някакви по-евтини бански. Макар че като се имаше предвид колко е луксозен хотелът, ако изобщо продаваха такива неща, то те несъмнено щяха да бъдат маркови и много скъпи. Жалко, защото малко раздвижване щеше да се отрази отлично на умората й от часовата разлика.

Това я подсети за фитнес залата на хотела. Реши да облече анцуга си, който беше взела за джогинг, и да слезе да покара колело или да повдига малко тежести. В този момент погледна към часовника. Беше към дванайсет, което й подсказа, че е време за обяд. Въпреки лекото гадене тя реши, че ще най-добре да нормализира хранителните си навици, опитвайки се по този начин да се справи с безсънието.

Тъй като нямаше никакво намерение да впечатлява когото и да било, а най-малко персоналът от болница „Кралица Виктория“, Дженифър си беше облякла обикновена риза, пусната свободно над тесните дънки. След безуспешния й опит за сън тя нахлузи същите дрехи. Междувременно й хрумна, че може да потърси госпожа Бенфати и да я покани на обяд. Разбира се, беше напълно възможно жената да е в депресия и да не иска да слиза след хора. Но точно тази мисъл я подтикна, че е добре да я посети. Като студентка по медицина Дженифър беше ставала често свидетел на това как смъртта и болестта могат да изолират хората точно тогава, когато най-много имат нужда от подкрепа.

Тя вдигна телефонната слушалка. Помоли оператора да я свърже със стаята на госпожа Бенфати. Дълго време от слушалката се разнасяше сигнал свободно и тя се накани да затвори, когато връзката се осъществи. Обади се жена със слаб и треперлив глас. Сигурно беше плакала.

— Госпожа Бенфати? — попита тя.

— Да — отвърна жената предпазливо.

Дженифър се впусна в бързо описание коя е и защо се намира в Индия. Стори й се, че чу как госпожа Бенфати рязко си поема дъх, когато Дженифър й обясни, че баба й е починала при същите обстоятелства като съпруга й и то само една нощ преди него.

— Ужасно съжалявам за съпруга ви — продължи тя. — Моля да приемете искрените ми съболезнования.

— И аз съжалявам за загубата ви. Такава трагедия, особено когато се намираме толкова далече от дома.

— Обаждам ви се — продължи Дженифър — с надеждата, че може би ще се съгласите да обядвате с мен.

Госпожа Бенфати не отговори веднага. Дженифър чакаше търпеливо. Тя си представи, че госпожа Бенфати сигурно изглежда ужасно след плача и депресията, което беше достатъчно извинение да остане в стаята си. В същото време тя беше заинтригувана от съвпадението и щеше да се вкопчи във възможността да поговори с някой, който е попаднал в същата ужасна ситуация като нея.

— Трябва да се преоблека — произнесе най-накрая госпожа Бенфати — и да си оправя лицето. Преди малко се погледнах в огледалото и се ужасих от вида си. Ако не беше толкова зловещо, щях да кажа, че приличам на самата смърт.

— Разбира се. — Дженифър вече харесваше жената, особено след като успя да намери сили да се пошегува със себе си в такъв труден момент. — Няма защо да бързате. Ще ви изчакам в стаята си или в някой от ресторантите. Само кажете кой предпочитате — онзи вдясно от фоайето или китайския?

— До фоайето е добре. Не съм много гладна. Ще сляза след половин час, ще съм облечена с виолетова блуза.

— Аз съм с бяла риза и дънки.

— До след малко. Между другото, казвам се Лусинда.

— Много добре. До след малко, Лусинда.

Дженифър бавно затвори телефона. Незнайно защо тя имаше добро предчувствие за срещата с Лусинда и зачака с нетърпение обяда. Изведнъж гаденето й се изпари по загадъчен начин.

Седнала в многоетажния ресторант, Дженифър забеляза госпожа Бенфати в мига, в който жената влезе вътре. Носеше грижливо изгладена лилава блуза и по-тъмна пурпурна пола. Беше едра жена с пълна фигура. Прошарената й кестенява коса беше със средна дължина и ситно накъдрена. Дженифър предположи, че е някъде около средата на петдесетте.

Дженифър я наблюдаваше как отива при метрдотела. Когато мъжът направи подканящо движение и обърна глава по посока на Дженифър, тя се надигна и махна с ръка. Госпожа Бенфати също й отвърна с махане и тръгна към нея. Вървеше с изправен гръб и високо вдигната глава. Едва когато се приближи достатъчно, Дженифър забеляза зачервените й очи и подпухналото лице.

— Госпожо Бенфати — изправи се Дженифър. — Радвам се да се запознаем, макар и при не особено приятни обстоятелства. Благодаря ви, че се съгласихте да обядвате с мен.

Госпожа Бенфати не отговори веднага. Първо изчака метрдотела да дръпне един стол и после, след като седна, да го побутне леко напред.

— Извинете ме — каза тя, след като мъжът се отдалечи от масата. — Боя се, че ми е малко трудно да се сдържам. Всичко се случи толкова внезапно. Вчера излезе така лесно от упойка и денят му мина толкова добре. Помислих си, че най-лошото е останало зад нас и тогава се случи това.

— Разбирам ви, госпожо Бенфати — кимна Дженифър.

— Моля ви, наричайте ме Лусинда. — Жената попи със салфетка ъгълчетата на очите си, след което се изпъна, видимо опитвайки се да се вземе в ръце.

— Да, разбира се. Благодаря ви, Лусинда — каза Дженифър.

После си поръчаха обяд и Дженифър започна да разказва за себе си: че е последна година студентка по медицина, че е изгубила майка си и е била отгледана от баба си.

После Лусинда заразказва за двамата си сина. Единият се оказа океанограф в Уудс Хоул, щата Масачузетс, с едно дете, а другият — херпетолог в Музея по естествена история в Ню Йорк, с три деца.

— А покойният ви съпруг? — осмели се да попита след леко колебание Дженифър. Тя не знаеше каква ще е реакцията на Лусинда, но все пак искаше да поговорят и за смъртта на роднините си. Искаше да разбере докъде стигат приликите.

— Години наред държеше магазин за домашни любимци.

— Ясно откъде са се появили биолозите в семейството.

— Така е. Момчетата обожаваха магазина и работата с животните и рибите.

— Защо дойдохте в Индия за тази операция? — попита Дженифър, затаявайки дъх. Ако Лусинда можеше да говори за решението, което беше довело до смъртта на съпруга й, Дженифър беше сигурна, че нищо нямаше да попречи да отговори и на следващите въпроси.

— Много просто: не можехме да си позволим операцията в Щатите.

— Мисля, че баба ми го е направила по същите причини — отвърна Дженифър. Въпреки че гласът на Лусинда леко потрепери, в очите й нямаше сълзи. — Кажете ми — продължи тя, — как научихте за болница „Кралица Виктория“? Лесно ли се общува с тях? Професионално ли се държаха? Имам предвид, че болницата изглежда фантастично, което не може да се каже за квартала.

Лусинда се засмя горчиво.

— Не е ли ужасен всичкият онзи боклук? Болничният персонал, включително лекарите, се държат така, сякаш не го забелязват, особено децата просяци. Някои от тях определено изглеждат болни.

— И аз самата се изненадах. Но как се отнасяха с вас?

— Отлично, поне в началото.

— Какво имате предвид?

— Когато пристигнахме, се държаха с нас изключително добре. Погледнете този хотел. — Лусинда махна към ресторанта. — Никога не съм отсядала в нещо толкова хубаво. Същото беше в болницата. Всъщност, обслужването беше като в хотела. Даже Хърбърт го отбеляза.

Споменаването на съпруга й я накара да замълчи за миг. После се прокашля. Дженифър я остави да се съвземе.

— Но тази сутрин беше някак различно.

— Така ли? — попита Дженифър. — В какъв смисъл?

— Разочаровах ги — каза Лусинда. — Всичко беше наред, докато не настояха да реша дали да го кремират, или балсамират. Настояха да взема бързо решение. Когато казах, че не мога, тъй като съпругът ми от суеверие отказваше да го обсъжда, се опитаха да ме принудят. На доводите ми, че синовете ми пристигат и те ще решат, представителят на болницата възрази, че не могат да чакат някой да идва чак от Америка. Трябвало да разберат решението ми днес. Мисля, че бяха наистина ядосани.

— Аз преживях същото — въздъхна Дженифър, — и ги ядосах по същия начин.

— Какво съвпадение.

— Започвам да се питам — каза Дженифър. — Къде е тялото на съпруга ви?

— В някакъв хладилник. Не съм съвсем сигурна.

— Сигурно е в някой от двата големи хладилника до закусвалнята в мазето. Там се намира и баба ми, докато изчакваме.

— Какво чакате?

— Очаквам да дойде една много добра приятелка. Поне се надявам. Тя е криминалист патолог и работи в Центъра по патология в Ню Йорк. Ще ми помогне и ще огледа тялото. Мисля, че ще има нужда от аутопсия, и колкото повече ме притискат, толкова повече убеждават в това и нея. Разбирате ли, баба ми нямаше никакви сърдечни проблеми. Убедена съм.

— И ние мислехме, че Хърбърт няма. Кардиологът го прегледа около месец преди да дойдем тук. Каза, че всичко е наред, че сърцето му е в отлично състояние и има нисък холестерол.

— Защо съпругът ви е бил при кардиолог?

— Преди три години пътувахме до Африка, за да видим животните. И на двама ни трябваше да сложат доста инжекции, както и едно лекарство против малария, мефлоквин. За нещастие Хърбърт получи от него аритмия, но после всичко отшумя.

— Значи съпругът ви е имал нормално сърце — каза Дженифър. — Същото се отнасяше и за баба ми. Тя си спомняше, че като дете са й казвали, че има шум на сърцето, и все си мислеше, че е болна. Заведох я в медицинския център на Калифорнийския университет, при най-добрия кардиолог. Той обясни, че най-вероятно е имала така наречената patent ductus, комуникация между аортата и белодробната артерия, необходима на ембрионите, но която след раждането обикновено се затваря. При баба ми останала отворена, но по-късно се затворила. Освен това имаше аритмия, също като съпруга ви, но тя се беше получила в резултат от приемането на лекарство и после отшумя. Сърцето й беше напълно нормално и в забележително добро състояние за възрастта. Напълно естествено е при това положение на нещата човек да развие параноя.

— Смятате ли, че приятелката ви ще се съгласи да погледне и моя Хърбърт?

Докато келнерът приемаше поръчката им за кафе и отсервираше чиниите, двете жени се бяха облегнали мълчаливо назад, размишлявайки над разговора. Когато мъжът се отдалечи, и двете се наведоха едновременно напред. Дженифър заговори първа:

— Със сигурност ще я помоля да погледне и съпруга ви. Тя е страхотен човек и заедно със съпруга си са известни съдебни патолози. — Тя замълча. — Извинете, но как разбрахте за смъртта на съпруга си?

— По много странен начин — отвърна Лусинда. — Обади ми се един семеен приятел от Ню Йорк. Искаше да поднесе съболезнованията си за смъртта на Хърбърт. Аз не знаех нищо. Мислех си, че Хърбърт си е наред, както го бях оставила няколко часа по-рано. — Тя млъкна, устните й потрепериха и тя преглътна сълзите си. Най-накрая въздъхна шумно и избърса ъгълчетата на очите си. Погледна Дженифър, опита да се усмихне и се извини.

— Няма защо да се извинявате — увери я Дженифър. Тя дори изпитваше вина, че принуждава Лусинда да говори за това. Но приликите между двата случая като че ли се увеличаваха. — Добре ли сте? — попита Дженифър. — Може би трябва да поговорим за нещо друго — предложи тя.

— Не, всичко е наред. Всъщност аз искам да говоря за това. Горе в стаята ми само седях и мислех, без това да ми помага особено. За мен е по-добре да говоря.

— И какво направихте, след като разговаряхте с познатия си от Ню Йорк?

— Стреснах се, разбира се. Попитах го откъде, за бога, го е научил. Той отвърна, че го е чул по CNN, в някаква програма за медицинския туризъм. Представяте ли си?

Дженифър зяпна от изненада; тя беше гледала същата програма като приятеля на Лусинда, но не по същото време.

— Както и да е — продължи Лусинда, опитвайки се да контролира емоциите си. — Докато все още разговарях с него, настоявайки, че Хърбърт си е добре, започна да звъни втората линия. Помолих приятеля си да почака за минутка, а аз натиснах другия бутон. Оказа се, че ми звънят от болницата — нашата асистентка ме уведоми, че Хърбърт наистина е мъртъв.

Лусинда отново замълча. Нямаше повече сълзи, само учестено дишане.

— Не бързайте — успокои я Дженифър.

Лусинда кимна. В този момент се приближи келнерът и ги попита дали искат още кафе. Двете жени поклатиха глави в знак на отрицание, погълнати изцяло от разговора си.

— Според мен беше ужасно, че CNN са научили за смъртта на съпруга ми преди мен. Но тогава не казах нищо. Бях прекалено съсипана от новината. Единственото, което успях да кажа на Кашмира Варини е, че веднага отивам в болницата.

— Почакайте! — прекъсна я Дженифър, вдигайки ръка. — Името на вашата асистентка е Кашмира Варини?

— Да. Познавате ли я?

— Не смея да твърдя, че я познавам, но сме се срещали. Тя е била асистентка и на баба ми. Нещата стават все по-странни. Тази сутрин я попитах за смъртта на съпруга ви, а тя ми отвърна, че не знае нищо за това.

— Със сигурност е знаела. Точно с нея се срещнах снощи.

— Мили боже — възкликна Дженифър. — Знаех си, че на тази жена не може да се вярва, но защо й трябва да ме лъже за нещо, което лесно бих могла да проверя?

— В това няма никакъв смисъл.

— Със сигурност знам едно нещо. Когато я видя днес следобед, ще я попитам директно. Това е абсурдно. За какви ни мисли тя, за деца, които може просто да залъже?

— Може да е свързано с политиката им на поверителност.

— Глупости! — рече Дженифър и се сепна. — Извинете ме за грубия език. Но съм много ядосана.

— Няма за какво да се извинявате. Отгледала съм две момчета.

— Може би, но повечето хора не приемат такива волности от жените. Но да се върнем на CNN. С мен се случи почти същото. — Дженифър започна да й разказва как също е научила за смъртта на баба си от CNN, как се беше обадила и на здравната компания, която беше уредила всичко, и на самата болница, за да се увери, че всичко с баба й е наред. Едва по-късно госпожа Варини се беше свързала с нея и й беше казала, че баба й наистина е починала.

— Колко странно! Като че ли в „Кралица Виктория“ дясната ръка наистина не знае какво прави лявата.

— Чудя се дали не е нещо по-лошо от това — отвърна Дженифър.

— Какво например?

Дженифър се усмихна, поклати глава и сви рамене.

— Нямам ни най-малка представа. Разбира се, напълно възможно е да развиваме параноя от скръбта. Готова съм да призная, изобщо не съм на себе си, след като изгубих най-близкия си човек. На всичко отгоре научих, че умората от продължителното пътуване с реактивен самолет не е шега работа. Изтощена съм, но не мога да заспя. Може би не разсъждавам много добре. Възможно е смъртните случаи на чужденци наистина да са голяма рядкост и в болницата просто да не знаят как да процедират в такива случаи. Все пак те дори не са си построили морга.

— Какво смятате да предприемете?

— Да се помоля приятелката ми Лори Монтгомъри да дойде. Ако се откаже, просто не знам… А междувременно този следобед се връщам в болницата. Смятам да попитам госпожа Варини защо ме излъга и ще се постарая да бъда пределно ясна, ако вече не съм го постигнала, че не искам да правят нищо с трупа на баба ми. А вие? Искате ли да вечеряме заедно?

— Каква мила покана. Мога ли да ви се обадя по-късно? Просто не знам накъде ще се отнесат чувствата ми.

— Можете да ми се обадите по всяко време. Сигурно ще се наложи да е малко раничко. Подозирам, че изведнъж ще изгубя сили и ще се наложи да спя поне дванайсет часа. А вие как смятате да постъпите с болницата? Ще изчакате синовете си да дойдат и ще оставите тях да вземат решение?

— Точно така смятам да постъпя.

— Може би трябва да се обадите на нашата приятелка госпожа Варини и да я предупредите да не прави нищо с тялото на съпруга ви без вашето изрично съгласие. Когато загубиш близък човек е много лесно да бъдеш пречупен. По ирония на съдбата, обикновено това става, когато се налага аутопсия, а не при опитите да бъде избегната.

— Мисля да послушам съвета ви. Снощи не бях на себе си.

След като подписаха чековете си, двете жени се изправиха, а няколко помощник-келнери се спуснаха да издърпат столовете им. Ресторантът вече беше пълен и те трябваше да си проправят път през тълпа от хора, които чакаха за маси. Щом се озоваха във фоайето, двете жени си казаха довиждане с обещанието да се чуят по-късно. В този момент Дженифър се сети за нещо.

— Мисля да проверя и връзката със CNN. Дали ще е възможно да попитате вашия приятел от Ню Йорк кога точно е чул за смъртта на съпруга ви? Нюйоркско време?

— С удоволствие. И без това смятах да му се обадя. Знам, че се чувства ужасно заради това, че пръв ми е съобщил ужасната новина.

Лусинда въздъхна и каза:

— Все пак ви благодаря, че ме накарахте да се измъкна от стаята си. Сигурно нямаше да се осмеля да я напусна.

— За мен беше удоволствие — отвърна Дженифър. Тя вече държеше в ръка телефона си, готова да повика шофьора и колата.