Чуждо тяло

Глава 30

19 октомври 2007 г.

Петък, 7:45 часа

Ню Делхи, Индия

Инспектор Нареш Прасад се приближаваше към хотел „Амал палас“. Погледна часовника си. Пристигаше по-рано от предишния ден, макар и по-късно, отколкото беше възнамерявал. Забравил бе, че в петък сутринта трафикът винаги е по-ужасен, отколкото през останалите дни, затова му бе необходимо повече време от планираното, за да стигне до офиса си и оттам до хотела.

Портиерът сикх го разпозна и посочи към същото място, където Нареш беше паркирал предишния ден. Той мина под навеса, зави и паркира. Докато вървеше към хотела, махна признателно на портиера. Портиерът му изкозирува в отговор.

— Отново вие, инспекторе! — възкликна бодро Сумит, щом забеляза приближаващия се Нареш.

— Боя се, че да — призна раздразнено Нареш. Всъщност той съвсем не беше доволен от задачата си. Точно както предишния ден, превърнал се в същинско бедствие, и днес инструкциите му бяха двусмислени. Какво точно означаваше да не изпуска от поглед Дженифър Ернандес? Да не й беше бавачка? Освен това колкото повече мислеше за кошмара от предишния ден, толкова по-убеден беше, че вината за всичко е на Рамеш.

— Днес имате късмет — каза Сумит. — Госпожица Ернандес още не се е появила, макар че вече видях придружителя й.

— И той ли е отседнал тук?

— Разбира се.

— Как се казва?

— Нийл Маккългън.

— В една и съща стая ли са?

— Не, в различни.

— Той излезе ли вече?

— Не. Беше облечен спортно. Слезе в спа салона.

— Мисля, че госпожица Ернандес ме забеляза вчера, затова по-добре да изчакам в колата.

— Много добре — каза Сумит. — Ще се опитаме да ви държим в течение.

— Благодаря — отвърна Нареш. — Междувременно ще съм ви благодарен, ако ми донесете малко чай.

— Разбира се. Веднага.

— Как могат индийските държавни служители да спят спокойно през нощта и да оставят тези деца да просят по улиците — каза ядосано Лори, когато двамата с Джак влязоха в болницата.

Джак се съгласяваше с всяка нейна дума, предвид засилената й чувствителност, причинена от хормоналното лечение.

— Какво мислиш за болницата? — попита той, опитвайки се да смени темата.

Лори огледа огромното луксозно фоайе с модерното му обзавеждане и мраморния под.

— Много е впечатляваща. — Тя погледна към кафенето. — Много, наистина.

— Ето какво предлагам — каза Джак. — Докато те преглежда д-р Рам, аз ще погледна тялото на Мария Ернандес.

— Няма ли да дойдеш да видиш резултатите от ултразвука? — попита жаловито Лори. — Никога не си ги виждал.

— Ще дойда — успокои я Джак. — Просто искам да видя тялото, за да знаем с какво си имаме работа. След това ще се кача горе, за да видя резултатите. Обещавам.

Лори неохотно му позволи да тръгне към асансьорите, докато тя бавно приближи до регистратурата.

Джак беше много впечатлен от болницата. От негова гледна точка тя беше не само много модерна, но и изключително добре проектирана и построена от качествени материали. Очевидно беше, че по време на строежа й не са пестили пари. Докато чакаше асансьора, той забеляза, че сестрите бяха облечени в старомодни бели престилки и носеха касинки. От тях лъхаше на носталгия. Тъй като повечето отиваха нагоре, Джак се оказа съвсем сам в кабината.

Когато слезе в сутерена, той тръгна по коридора и надникна в модерната закусвалня. Вътре няколко лекари и сестри пиеха кафе. Никой не му обърна внимание. Джак продължи към хладилниците и отвори първия. Нямаше никакви тела. Затвори тежката врата и се приближи към другия. Сладникавият мирис му подсказа, че е на прав път.

Вътре имаше две носилки и два трупа, покрити с чаршафи. За щастие, температурата беше доста ниска — Джак предположи, че е някъде около нулата. Той хвана първия чаршаф и го отметна. Пациентът беше пълен мъж, към петдесетте. Сигурно беше Хърбърт Бенфати.

След като отново го покри, Джак се прехвърли на другата носилка. Дръпна чаршафа и пред него се появи Мария Ернандес. Широкото й, пълно лице се беше деформирало, изкривявайки устата й в гримаса. Цветът на кожата й беше сив, осеян със зеленикавосинкави петна. Джак дръпна чаршафа още по-надолу и видя, че тя все още е облечена с болничната си нощница. Дори системата за интравенозна инфузия все още беше на мястото си. Джак отново я покри с чаршафа. За миг се запита какво да прави. Не мислеше, че има кой знае какъв избор.

Излезе от хладилника. Огледа коридора и забеляза един пазач, облечен с голяма раздърпана униформа, който седеше на стол до една двойна врата. Без да бърза, Джак се приближи до мъжа, който не сваляше поглед от него, но и не помръдваше от мястото си.

— Здравейте — каза Джак с безгрижна усмивка. — Аз съм д-р Степълтън.

— Да, докторе — каза възрастният пазач. Освен очите му, нищо друго в тялото му не помръдваше. Имаше вид на статуя, докато Джак не улови някакъв потиснат тремор. Веднага разбра, че човекът страда от паркинсонова болест.

Джак мина през вратата и излезе на товарната рампа. На малкия паркинг стоеше само една товарна кола. От едната й страна се виждаше надпис „Доставка на хранителни продукти, болница «Кралица Виктория»“. Доволен, Джак се върна вътре. Усмихна се отново на пазача, който му кимна приятелски в отговор.

След като се върна в асансьора, Джак натисна бутона за четвъртия етаж. Не търсеше нищо специално, просто му трябваше някой от етажите с пациенти; когато вратата се отвори, той разбра, че е направил мъдър избор. Тръгна към централното гише, което кипеше от дейност. Първата вълна пациенти беше изпратена в операционните зали преди малко повече от час и втората вълна се подготвяше. Около него цареше един малък ад.

— Извинете ме — обърна се Джак към един от забързаните чиновници. — Трябва ми инвалидна количка за майка ми.

— В склада до асансьорите. — Чиновникът посочи с химикалката, която държеше в ръка.

Без да бърза, Джак се запъти към въпросния склад и извади една от количките. На седалката й беше сгънато одеяло, което той остави вътре. Откара количката до асансьорите и я свали в сутерена. Щом се озова в коридора, я избута до хладилника с двете тела.

После се върна във фоайето на болницата и излезе на паркинга. Качи се в микробуса, който консиержът от хотел „Амал палас“ му беше уредил, заобиколи болницата и се приближи до товарната рампа. Паркира до болничния бус, леко удряйки рампата със задната броня.

Когато влезе в болницата през входа към товарната рампа, той отново се усмихна и поздрави възрастния пазач. Явно човекът гледаше вече на него като на приятел. Беззъбата му усмивка беше още по-широка.

Докато Джак вървеше към асансьора, който щеше да го отведе обратно във фоайето, за да попита за кабинета на д-р Рам, той извади от джоба си мобилния телефон и листчето, на което беше записал телефона на Нийл, и му се обади.

— Надявам се, че не съм те събудил — каза Джак, щом се свърза с него.

— Съвсем не — отвърна Нийл. — Аз съм във фитнес залата и карам колело. Трябва да се срещна с Дженифър в девет.

— Снощи ме попита дали би могъл да помогнеш.

— Абсолютно — каза Нийл. — Какво трябва да направя?

— Сигурно Дженифър вече е получила принадлежностите на баба си. Трябва ми комплект дрехи. Би ли могъл да помолиш Дженифър да ти ги даде и след това да ми ги донесеш в болница „Кралица Виктория“? Двамата с Лори имаме час при д-р Арун Рам. Не знам къде е кабинетът му, иначе щях да ти го кажа.

— Дрехи? За какво са ти?

— На мен не ми трябват, за нея са. Беше изписана преди около час и нещо.

Преди Вийна да тръгне за работа, Кал й нареди да се опита да разбере какво се е случило с тялото на Мария Ернандес, без да привлича внимание. Накара я да го направи, въпреки че предишната вечер изрично беше предупредил нея, Самира и Радж да не задават никакви въпроси за останките на жертвите. Но тъй като американските патолози бяха дошли, той знаеше, че това ще е най-важният ден.

Завърза връзките на маратонките си, подготвяйки се за сутрешния джогинг, като размишляваше върху онова, което Вийна щеше да му разкаже вечерта. Надяваше се, дори вярваше, че събитията от днешния ден ще сложат край на проблема. Искаше да чуе, че тялото е било кремирано или поне балсамирано.

Докато си мислеше за Мария Ернандес, от главата му не излизаше и Дженифър Ернандес и онова, което беше предизвикало подозренията й. По време на сутрешното съвещание той едва не разкри плановете си, но размисли в последния момент. Страхуваше се от реакциите на Петра и Сантана — особено на Сантана — на предложението момичето да изчезне, когато научат всичко от него.

Той потича на място няколко секунди. Маратонките му бяха нови и Кал искаше да ги поразтъпче малко. Всичко изглеждаше наред. Той грабна шишето с вода и тръгна към вратата. Не успя да стигне до нея. Настоятелният звън на телефона му го спря и той се запита дали да вдигне, или да го остави на гласовата поща?

След всичко, което се беше случило напоследък, реши, че ще е по-добре да се обади, но това го раздразни.

— Да! — изръмжа той в слушалката.

— Обажда се Сачин — чу се същото ръмжене и от другата страна.

— А, господин Гупта! — продължи Кал с по-делови тон.

— Звънял сте снощи.

— Така е. Имаме друга работа за вас. Свободен ли сте?

— Зависи от работата и от заплащането.

— Заплащането ще е повече от предишния път.

— Кажете за какво става въпрос.

— За една американка. Млада жена. Трябва да я задържим тук за около двайсет и четири часа, а след това искаме да си иде.

— Завинаги?

— Да, завинаги.

— Знаете ли къде се намира, или това също е част от задачата?

— Знаем къде е.

— Това ще ви струва два пъти повече от предишния път.

— Какво ще кажете за един път и половина? — предложи Кал. Въпреки че изобщо не го вълнуваше колко пари ще му поискат, той изпита неустоимо желание да се пазари.

— Двойно — натърти Сачин.

— Добре, двойно — отвърна Кал. Нямаше търпение да започне джогинга си. — Но искам да го направите още днес, ако е възможно.

— Тогава искам половината пари сега и останалите довечера.

— Тъкмо излизам да потичам. Дайте ми половин час.

— Как се казва и къде да я търся?

— Казва се Дженифър Ернандес и е отседнала в хотел „Амал палас“. Това проблем ли е?

— Не. Не би трябвало да бъде. Имаме приятели, които работят като поддръжка. Ще ви се обадя, преди да доведем вашата гостенка.

— За мен е удоволствие да правя бизнес с вас.

— За мен също — отвърна Сачин, преди да прекъсне разговора.

„Лесно мина“ — каза си Кал и затвори.

— Разбира се, че ги виждам — каза Джак. Навел се беше над Лори, която лежеше на масата за прегледи.

Д-р Арун Рам стоеше между покритите й с чаршаф крака, като насочваше ултразвуковата сонда с едната си ръка, а с другата сочеше към монитора. Беше нисък мъж с медночервена кожа и забележително тъмна, гъста, грижливо сресана назад коса. Освен това беше много млад: Джак предположи, че е около трийсетте. Онова, което му направи най-силно впечатление, беше изключителната благост и спокойствие, които се излъчваха от него.

— Изненадан съм, че се виждат толкова добре — добави той развълнувано. — Лори, ти виждаш ли ги?

— Ако спреш да си размахваш ръцете пред монитора, ще ги видя.

— О, извинявай — рече той и отстъпи крачка назад. Протегна ръка и с показалеца си изброи четири само в левия яйчник.

— Отлична реколта — съгласи се Арун. Гласът му отговаряше на външния му вид.

— Още колко време ще продължат инжекциите? — попита Джак.

— Да видим — каза Арун. След това се обърна към Джак и попита: — Бихте ли подържали сондата, докато взема линийката?

— Предполагам, че да — отвърна Джак, без да е сигурен, че иска да си играе на доктор със собствената си съпруга. Но после протегна ръка и хвана дръжката на сондата, без да гледа. Образът веднага се разфокусира.

— Внимавай! — рече недоволно Лори.

— Извинявай — промърмори Джак разкаяно. Наблюдавайки монитора, той успя да намести сондата на старото й място. Чувстваше се ужасно нервен.

Арун отвори чекмеджето на масата за прегледи и извади линийка. Постави я пред монитора и провери диаметрите на фоликулите:

— Седемнайсет милиметра, осемнайсет милиметра, шестнайсет милиметра и седемнайсет милиметра. Това е страхотно! — Той прибра линийката. — Мисля, че можем да приложим стимулиращата инжекция още днес. — Той хвана дръжката на сондата и я извади. След това потупа успокоително Лори по коляното. — Готови сме. Можете да станете. Ще се видим в кабинета ми. — После махна с ръка на Джак да го последва.

— Днес ли ще бъде стимулацията? — попита Лори. — Сърцето ми се разтуптя.

— Няма нужда да чакаме повече — каза Арун от вратата, правейки път на Джак. Щом се озоваха в кабинета му, той придърпа два стола към бюрото си. Джак седна на единия. Арун се настани зад бюрото и записа резултатите от прегледа в здравния картон, който беше направил за Лори.

— Цикълът изглежда много обещаващо — фоликулите във функциониращия яйчник изглеждат превъзходно. Д-р Шьонер ще остане доволна. Ако стимулиращата хормонална инжекция се направи днес, бих ви препоръчал оплождането да се извърши утре. Вътрематочно осеменяване ли да подготвим, или предпочитате нещо друго?

— Мисля, че трябва да изчакаме Лори — отвърна Джак.

— Добре — съгласи се Арун, дописа данните в картона и го остави настрани. — Съпругата ви спомена ли ви, че преди време възнамерявах да стана съдебен патолог тук, в Индия?

— Мисля, че не.

— Няма значение. Причината да се откажа е, че традиционно съдебната патология тук е в ужасно състояние заради бюрократични спънки.

— Забелязах, че дори болница като тази няма морга.

— Така е — каза Арун. — Почти няма нужда от нея. Индуските и мюсюлманските семейства прибират починалите веднага по религиозни причини.

— Ето ме — обади се Лори с весел глас, влизайки в кабинета. — Толкова се вълнувам, че най-после стигаме до стимулиращата инжекция. Не мога да опиша колко ми е противно да тъпча с хормони.

— Попитах съпруга ви за осеменяването — обърна се Арун към нея. — Той ми каза да изчакаме вас.

Лори погледна Джак.

— Защо е трябвало да ме чакате?

Джак сви рамене.

— Той попита какви са ни предпочитанията.

— Е, много по-приятно е по естествения начин, в това няма съмнение. Но вътрематочното оплождане вкарва малките човечета точно там, където трябва. Предпочитам да не рискуваме. Боя се, че трябва да направим вътрематочно оплождане.

— Добре. — Джак разпери безпомощно ръце.

— Хубаво, ще ви запиша час за утре. Около обяд добре ли е?

Лори и Джак се спогледаха и кимнаха.

— Чудесно е — каза Лори.

— Значи обяд — записа си Арун. — Ще направим всичко по силите ни бебето ви да бъде заченато тук, в Индия. Така, след като приключихме с това, каква работа всъщност имате в „Кралица Виктория“? Мога ли да ви помогна по някакъв начин? Разполагам със свободно време. Днес ми е изследователският ден.

— Имате ли приятели съдебни патолози? — попита Лори.

— Имам. Много добър приятел, всъщност: д-р Виджей Сингх. С него сме приятели от детинство. И двамата искахме да станем съдебни лекари. Той го направи. Преподава в един от частните медицински колежи в Ню Делхи.

— Там имат ли подходящото оборудване за обучение по патология? — попита Джак окуражен.

— Разбира се. Това е медицинско училище и малка болница.

— А за аутопсии? — попита Лори.

— Разбира се. Както вече казах, става дума за медицинско училище. Там се правят доста показни аутопсии.

Джак и Лори се спогледаха, след което едновременно кимнаха. Познаваха се толкова добре, че дори не се налагаше да си говорят.

— Арун… имате ли нещо против да ви наричам Арун? — попита Джак.

— Предпочитам да ме наричате така.

— Смятате ли, че вашият приятел Виджей ще ни позволи да използваме оборудването му? Бихме искали да направим аутопсия.

— За това ви е необходимо разрешение.

— Случаят е специален — каза Джак. — Не става въпрос за индиец, а за американец, и най-близкият й роднина е тук и е дал съгласието си.

— Странна молба. Честно казано, не съм запознат със законовите положения.

— Според нас в този случай аутопсията е изключително важна.

— Възможно е да спрем сериен убиец — каза Лори. — Предполагаме, че в Делхи се подвизава здравен работник, ангел на смъртта, чиято цел са медицински туристи от Америка. Сега ще отидем да разговаряме с болничните власти, но след като пристигнахме, разбрахме, че по незнайни причини тукашната администрация е категорично против разрешаването на проблема.

— Как го разбрахте? — попита Арун.

— По стечение на обстоятелствата една млада жена, която познавам от много години, е тук, защото баба й е първата жертва.

— Мисля, че трябва да ми разкажете цялата история — каза Арун.

Лори и Джак разказаха на Арун всичко, което бяха научили предишната вечер от Нийл и Дженифър, включително опита за убийство. Арун беше изумен от историята и слушаше напрегнато, без да мига.

— Това е — завърши Джак и Лори кимна. — Ако някой случай изисква аутопсия, то това са Мария Ернандес и останалите двама — добави той. — Според нас тук става въпрос за отравяне, което една аутопсия ще потвърди и дори ще ни помогне за откриването на агента. Разбира се, резултатите трябва да бъдат потвърдени от токсиколог. Във всеки случай със сигурност трябва да направим аутопсия поне на едното тяло, а ако е възможно и на трите.

— Единствените токсикологични лаборатории в Индия са в държавните болници, като Индийския институт по медицина, чийто възпитаник съм аз, но там не можете да направите аутопсия. Това е повече от сигурно. Най-добрата възможност е болницата на Виджей и той може да уреди да бъдат направени токсикологичните проби. Знаете ли, аз разбрах за тези два случая в „Кралица Виктория“. За тях не се говори много, но все пак научих. Разбирате ли, в Индия неблагоприятните случаи с медицински туристи са съвсем малко, затова когато се случи нещо такова, рискът е голям.

— Обикновено когато стане въпрос за сериен убиец в здравната система — обади се Лори, — винаги съществува елемент на извратено приемане на действителността, като например неправилно желание да се сложи край на страданията или да се застраши животът на хората, за да може после да бъдат спасени. Имате ли предположение каква може да е причината за убиването на американски туристи?

— Веднага мога да ви кажа — рече Арун. — Не всички в Индия са във възторг от внезапния бум на частния сектор, който изгради такива великолепни институции като болница „Кралица Виктория“. Така се създаде рязко разграничаваща се двуполюсна система. Сега повече от осемдесет процента от разходите за здравеопазване отиват в този сравнително малък сектор, лишавайки от средства много по-голямата система на обществено здравеопазване, особено в областта на заразните болести в селските райони. Познавам няколко учени, които страстно се противопоставят на правителствената субсидия за медицинския туризъм, независимо от факта, че той е изключително доходоносен за Индия. За да разберете какво имам предвид, трябва да посетите и някоя държавна болница. Все едно отивате от медицинския рай в медицинския ад.

— Страхотно — рече Лори. — Това никога не ми беше хрумвало.

— Нито пък на мен — каза Джак. — Това означава, че сред разбунтувалите се може да има и радикално настроени студенти.

— Несъмнено. Ситуацията е много сложна, също както всяка друга ситуация в държава с един милиард население.

— Но защо болничната администрация се опитва да блокира разследването? — попита Лори.

— Тук вече не мога да ви помогна. Според мен най-вероятно е някакво объркано бюрократично решение. Обикновено това обяснява нерационалните постъпки в Индия.

— Но защо само американци? Тук има медицински туристи и от други държави, нали?

— Разбира се. Всъщност, доколкото знам, повечето идват от Азия, Близкия изток, Европа и Южна Америка. Но все пак основната цел са Съединените щати. Мисля, че правителствения департамент по медицински туризъм гледа на САЩ като на основен източник на растеж, който би надминал трийсет процента годишно. Разполагаме с капацитета. Съществуващите частни болници в момента са полупразни.

— Какво е вашето лично мнение за медицинския туризъм? — попита Лори.

— Аз лично съм против него, освен ако приходите не се преразпределят и към държавното здравеопазване. Но това никога няма да стане. Печалбата се обсебва от новите мегабизнесмени, каквито имаме в излишък. Освен това според мен тази двуполюсна система е неморална.

— Но въпреки това работите в частна болница — посочи Лори.

— Така е. Но освен това работя и в държавните болници. Разделям времето си на две, работя безвъзмездно там като акушер-гинеколог, а издържам семейството си с частната си клиника по лечение на безплодието. Тъй като не сме много, за удобство на пациентите си обикалям повечето големи болници, макар че имам кабинети само в две от тях.

— Работите ли и в медицинския център „Асклепий“?

— Да. Защо питате?

— Там е третият смъртен случай, който е свързан с другите два. Ние смятаме, че човекът, който извършва убийствата, е свързан и с двете институции. Това ни подсказва, че може би става въпрос за лекар.

— Логично предположение — отвърна Арун.

— Тъй като не подкрепяте медицинския туризъм, може би няма да пожелаете да ни помогнете да разгадаем загадката, която дава лоша репутация на медицинския туризъм. Възможно е дори някой от колегите ви или някой от радикалните студенти да стои зад нея.

— Не одобрявам тези методи — отвърна категорично Арун. — С удоволствие ще ви помогна. Всъщност дори съм заинтригуван, при целия ми интерес към съдебната медицина. Каква ще е първата ни стъпка?

— Аутопсията, разбира се — каза Джак.

— Нека се обадя на Виджей. — Арун вдигна слушалката на телефона.