Чуждо тяло

Глава 14

17 октомври 2007 г.

Сряда, 13:42 часа

Ню Делхи, Индия

— Дълго ли ще останете тук, мадам? — попита шофьорът.

Той беше отворил вратата на колата и чакаше Дженифър да слезе. По време на пътя от хотела до болницата тя бе успяла да подремне двайсетина минути и сега се чувстваше много по-зле от преди. Но въпреки това искаше да говори с Кашмира Варини.

— Нямам представа — отвърна Дженифър, поглеждайки към болницата. Току-що й беше хрумнала идеята да се качи на четвъртия етаж, където се е намирала стаята на баба й и да потърси медицинската сестра, която се е грижела за нея. — Но като се има предвид как се чувствам, едва ли ще се забавя дълго.

— Ще се опитам да ви изчакам тук — каза шофьорът, — но ако портиерите ме изгонят, ще трябва да ме повикате по телефона.

— Няма проблем.

Също както предишния път, двамата облечени в пъстроцветни дрехи портиери отвориха вратите, без Дженифър да каже нито дума. Тъй като навън беше много по-горещо, отколкото сутринта, вътре й се стори още по-студено. Според нея наистина се престараваха с охлаждането.

По това време във фоайето имаше петдесетина души, всичките или индийци от по-висшата класа, или заможни чужденци. До регистратурата стояха бъдещите пациенти, някои от тях седяха в инвалидни колички. Няколко души от персонала бяха ангажирани с различните етапи от процеса по записването. Дженифър погледна към кафенето и видя, че е пълно.

Натрупала достатъчно увереност от предишното си посещение, тя не се поколеба и се отправи към асансьорите. В кабинката натисна бутона за четвъртия етаж и се облегна на задната стена.

Етажът със стаите на пациентите беше най-хубавият, който бе виждала някога. Подът беше застлан с красив цветен звукоизолиращ мокет, който заедно с високотехнологичния акустичен таван и стените, изградени от звукоизолиращи материали, заглушаваше почти напълно и без това слабия шум. Докато вървеше към сестринския пункт, едва дочуваше потракването на големите, натоварени догоре колички за разнасяне на храна.

Току-що бяха докарали няколко пациенти след операциите им, така че всички бяха заети, включително отговорничката по етажа. Дженифър просто наблюдаваше. Учуди се колко си приличаха протоколите за поддръжка на етажа с онези, които беше изпълнявала в медицинския център на Калифорнийския университет, въпреки че се намираше на другия край на света в болница на развиваща се държава.

Постоперативните пациенти бяха настанени по стаите си сравнително бързо и бяха оставени в компанията на роднините си. Оживлението утихна също толкова рязко, както бе започнало. Едва тогава отговорничката на етажа, на чиято идентификационна табелка пишеше просто „Камна“, забеляза Дженифър.

— Мога ли да ви помогна? — попита я тя.

— Така мисля — отвърна Дженифър. Запита се дали Камна е име, или просто означава нещо като „чиновник“. — Казвам се Дженифър Ернандес и съм внучка на Мария Ернандес. Тя е била пациентка на този етаж.

— Точно така — отвърна Камна. — Беше в стая четиристотин и осем. Ужасно съжалявам.

— Аз също. Това обичаен проблем ли е тук?

— Не съм сигурна дали ви разбирам правилно.

— Смъртните случаи често явление ли са?

Камна отстъпи назад, сякаш Дженифър й беше зашлевила плесница. Дори главната медицинска сестра, която работеше на компютърния терминал, я погледна с шокирано изражение на лицето.

— Не, случва се страшно рядко — отвърна Камна.

— Но снощи, приблизително по същото време, е имало още един. Два един след друг.

— Така е — съгласи се нервно Камна. Тя погледна към сестрата, търсейки подкрепа.

— Аз съм сестра Кумар — дойде на помощ втората сестра. — И съм главната медицинска сестра на този етаж. Мога ли да ви помогна?

— Искам да разговарям със сестрата, която се е грижила за баба ми.

— Били са две, всъщност. Едната е госпожица Вийна Чандра, която е нова и по тази причина й беше назначена наставничка, сестра Шрути Агравал.

— Предполагам, че точно госпожица Чандра е била тази, която е комуникирала с баба ми.

— Точно така. Всичко си вървеше съвсем нормално. Нямаше никакви проблеми. Госпожа Ернандес се възстановяваше отлично.

— Мога ли да разговарям с госпожица Чандра?

Сестра Кумар я изгледа внимателно, може би се притесняваше да не би Дженифър да се окаже някоя разстроена особа, дошла да търси отмъщение. Всички бяха разтърсени от смъртта на Ернандес. Но явно Дженифър премина теста.

— Не виждам защо не. Ще я извикам веднага.

— Чудесно — отвърна Дженифър.

Сестра Кумар се изправи, тръгна по коридора и след като хвърли бърз поглед към Дженифър, влезе в една пациентска стая.

Дженифър се обърна отново към Камна, която леко потрепна. Очевидно все още се съмняваше в намеренията й. Дженифър се усмихна, за да я успокои и получи в отговор още по-изкуствена и мимолетна усмивка. В този момент сестра Кумар излезе от стаята, следвана от една по-млада сестра. Дженифър примигна. Дори облечена в болничната си униформа, сестрата приличаше на кралица на красотата, филмова звезда или модел на бельо. Беше от онези жени, които неизменно я караха да се чувства дебела. Имаше перфектно тяло и лице, за което фотографите можеха само да мечтаят.

— Това е сестра Вийна Чандра — каза главната сестра, когато се приближиха до сестринския пункт. В същия момент пристигна асансьорът и от него излезе единият от униформените пазачи, които Дженифър бе видяла на първия етаж. Той пристъпи от крак на крак, след което започна да се разхожда наоколо. Сигурно главната сестра го беше извикала за всеки случай.

Вийна поздрави Дженифър с притиснати длани и лек поклон. Отблизо индийката беше дори още по-красива, с безупречна бронзова кожа и зашеметяващи зелени очи, които Дженифър намери за хипнотизиращи. Проблемът беше, че те избегнаха нейните, сякаш Вийна се срамуваше или се притесняваше от присъствието на Дженифър.

— Аз съм Дженифър, внучката на госпожа Ернандес.

— Да, сестра Кумар ми каза.

— Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

Вийна погледна бързо към главната сестра, която с кимване й даде разрешение.

— Нямам нищо против.

— Защо не седнем до прозореца — предложи Дженифър, сочейки към ъгъла с модерен диван и два фотьойла. Чувстваше се некомфортно в присъствието на главната сестра и чиновничката, които стояха като статуи, попивайки всяка тяхна дума.

Вийна отново погледна към сестра Кумар. Това започваше да смущава Дженифър. Жената се държеше като тийнейджърка, макар че сигурно беше малко над двайсетте. Изглеждаше като изпълнена с досада, но принудена да води разговор с Дженифър.

Сестра Кумар сви рамене и махна с ръка към мястото за гости.

— Надявам се, че не ви притеснявам — каза Дженифър на Вийна, докато двете вървяха към дивана. — Когато научих за смъртта на баба си, дори не знаех, че е дошла в Индия. Смъртта й ме разстрои много, затова бих искала да науча някои подробности.

— Не, не ме притеснявате — отвърна напрегнато Вийна. — Добре съм. — За миг в съзнанието й изникна изкривеното лице на Мария Ернандес.

— Изглеждате ми малко нервна. — Дженифър се опита да улови погледа й.

— Може би се притеснявам от това, че сте ми ядосана.

Дженифър се засмя тихо и изненадано.

— Защо да съм ви ядосана? Вие сте помагали на баба ми. Господи! Не, не съм ядосана. Благодарна съм.

Вийна кимна, макар и не особено убедено, но този път си позволи да я погледне в очите.

— Просто искам да ви питам как беше тя? Дали ви изглеждаше щастлива? Страдаше ли?

— Чувстваше се добре. Не е страдала. Дори говореше за вас. Каза ми, че ще ставате лекар.

— Така е — кимна Дженифър. Не беше изненадана. Баба й се гордееше с постиженията й и я хвалеше наляво и надясно. Тя се опита да се сети какво друго да попита.

— Вие ли намерихте Мария след предполагаемия й сърдечен удар?

— Не! — отвърна доста стреснато Вийна. — Не, не — повтори тя. — Госпожа Ернандес е починала при вечерната смяна. Аз работя през деня. Тръгвам си в три и половина. Бях си вкъщи. Работя тук едва от месец.

Дженифър погледна младата сестра, която всъщност беше нейна връстница. Не можеше да се отърве от мисълта, че тук има нещо сбъркано, сякаш двете не бяха на една вълна.

— Мога ли да ви задам няколко лични въпроса?

Вийна кимна колебливо.

— Скоро ли се дипломирахте?

— Преди около три месеца — отвърна индийката.

— Баба ми първият пациент ли е, който губите?

— Да, първият.

— Съжалявам. Никога не е лесно, независимо дали сте лекар, сестра, или дори студент по медицина и аз със сигурност не съм ви ядосана. На съдбата може би, но не и на вас. Не знам дали сте религиозна, но ако сте, религията не ви ли дава утеха? Искам да кажа, че кармата на баба ми е била да напусне този живот и може би в следващия няма да се налага да работи толкова много. Тя работи усилено цял живот, и то не за себе си. Беше наистина щедра душа. Най-добрата.

Когато Дженифър видя сълзите в очите на Вийна, тя си помисли, че е открила причината за страданията на сестрата. Мария беше първият й смъртен случай като истинска медицинска сестра, труден момент в кариерата й, и Дженифър можеше да я разбере.

— Много мило от ваша страна, че го преживявате така — добави Дженифър. — Не исках да ви карам да се чувствате неудобно. Но имам още няколко въпроса. Знаете ли нещо за смъртта на баба ми? Имам предвид кой я е намерил и при какви обстоятелства? В колко часа?

— Намерил я е Теру Вадхва, когато отишъл да провери дали има нужда от сънотворно — отвърна Вийна и избърса ъгълчетата на очите си с юмрук. — Решил, че е заспала, докато не забелязал широко отворените й очи. Разпитах го снощи, когато дойде на работа — все пак тя беше моя пациентка.

— Знаете ли в колко часа я е намерил? — попита Дженифър. След като беше разкрила тайната на младата сестра, Дженифър очакваше, че тя ще се поуспокои. Но не стана така. Вийна изглеждаше дори още по-притеснена. Беше отпуснала ръце в скута си и нервно ги потриваше една в друга.

— Около десет и половина.

— Когато разговаряхте с него, той описа ли я по някакъв начин? Имам предвид дали е изглеждала спокойна, сякаш смъртта й е била лека? Споменавал ли е нещо такова?

— Каза, че когато светнал лампата, за да повика помощ, тя му изглеждала синя.

— Опитали ли са да я реанимират?

— За кратко. Според него било ясно, че е мъртва. Нямало никаква сърдечна дейност, тя била студена и дори леко вкочанена.

— Да, била е мъртва. А посиняването? Дали е имал предвид посивяване, или наистина е била синя?

Вийна като че ли се замисли. Пусна ръцете си и се вкопчи в облегалката на стола.

— Мисля, че имаше предвид синя.

— Като при цианоза?

— Така мисля. Поне така предположих.

— Доста странно за сърдечен удар.

— Така ли? — Вийна прозвуча изненадано.

— Дали е имал предвид, че цялата е била синя, или само устните и ноктите?

— Не знам. Като че ли цялата.

— А господин Бенфати? — попита Дженифър, сменяйки рязко темата. Тя изведнъж си спомни историите за тъй наречените „ангели на смъртта“, болнични серийни убийци, които след опита „намираха“ своите жертви и се опитваха да ги спасят.

— Какво за господин Бенфати? — изненада се Вийна.

— Дали снощи и той е бил намерен от същия човек? — попита Дженифър. Знаеше, че отговорът ще бъде „не“, но беше длъжна да попита.

— Не — отвърна Вийна. — Господин Бенфати не беше на този етаж, а на третия. Не знам кой го е намерил.

— Госпожице Ернандес! — се чу глас зад Дженифър.

Тя се обърна стреснато и вдигна глава. Главната сестра Кумар се приближаваше към тях.

— Боя се, че госпожица Чандра трябва да се върне при пациента си. Освен това се обадих на госпожица Кашмира Варини, за да я уведомя, че сте тук. Тя моли да се отбиете в кабинета й. Каза, че знаете къде се намира. Сигурна съм, че тя ще отговори на всичките ви въпроси. — Сестра Кумар даде знак на Вийна да се върне към задълженията си.

Дженифър и Вийна се изправиха.

— Много ви благодаря. — Дженифър протегна ръка и се изненада, че пръстите на индийката са леденостудени.

— Пак заповядайте — отвърна колебливо Вийна, свеждайки поглед като срамежливо момиче. — Трябва да се заема със задълженията си.

Дженифър я проследи с поглед как се отдалечава, разсъждавайки колко малко трябва да яде и колко много упражнения трябва да прави, за да се сдобие с подобно тяло. След това се обърна към сестра Кумар и се усмихна:

— Красива жена.

— Така ли мислите? — попита високомерно сестра Кумар. — Предполагам, че знаете къде се намира кабинетът на госпожица Варини.

— Знам — каза Дженифър. — Благодаря за помощта и за разрешението да поговоря с нея.

— Пак заповядайте — отвърна сестра Кумар, но след това рязко й обърна гръб и тръгна към пункта на сестрите.

Усещайки презрението й, Дженифър се отправи към асансьорите. Мислеше да поиска да й покажат стаята на баба й, но после размисли. Знаеше, че няма да се различава от обичайните болнични стаи, може би щеше да е само малко по-луксозна. Когато асансьорът пристигна и тя се качи в него, видя, че охраната също се качва. Определено се отнасяха с огромно подозрение към присъствието й тук.

Докато кабинката се спускаше, Дженифър размишляваше върху разговора с младата сестра. Беше трогната, че тя приема толкова емоционално смъртта на баба й, макар че най-вероятно беше прекарала само няколко часа с нея. Разбира се, най-интересното от разговора беше предполагаемата цианоза. Дженифър затвори за миг очи и се пренесе на лекцията по физиология. Опита се да си припомни кой вид сърдечен удар би могъл да доведе до обща цианоза. За съжаление не се сети нищо. Единственото, което й хрумна, бе възможно задушаване и задавяне с храна. За да получи обща цианоза, сърцето на баба й трябваше да е работило добре; всъщност дробовете й не бяха функционирали както трябва.

Тя отвори очи. Подобни мисли повдигнаха въпроса за евентуално задушаване. Някой би могъл да задуши баба й, причинявайки обща цианоза, но Дженифър бързо прогони тази мисъл от главата си. Не можеше да повярва до каква степен се беше развила параноята й. Чувстваше се объркана. Знаеше много добре, че никой не е удушил баба й.

Асансьорът спря във фоайето и почти всички слязоха от него, включително Дженифър, която презрително впери поглед в пазача, който държеше вратата отворена.

— О, много ви благодаря — рече му весело тя.

Той се изненада, но не отвърна на любезността й.

Без да губи време, Дженифър се отправи към мраморното гише, заобиколи го и продължи към отворената врата на Кашмира Варини. Потропа с пръсти по касата. Кашмира седеше на бюрото си и попълваше някакъв формуляр.

— Моля, влезте — каза тя, след като вдигна поглед в отговор на почукването на Дженифър. Изправи се и я поздрави по обичайния начин, на което Дженифър отговори само с леко кимване. Кашмира й посочи стола и Дженифър послушно седна, след което погледна асистентката.

— Благодаря ви, че се върнахте — каза Кашмира. — Надявам се, че сте успели да поспите.

— Не можах да мигна.

— О! — възкликна Кашмира, която очевидно очакваше по-позитивна реакция на по-скоро риторичния си въпрос. — Обядвахте ли? Мога да ви поръчам малък сандвич или салата.

— Обядвала съм, благодаря.

— Посетихте ли посолството ви?

— Не — отвърна Дженифър, след което добави: — Госпожице Варини…

— Моля ви, наричайте ме Кашмира.

— Добре, Кашмира. Мисля, че трябва да си изясним нещо. Тази сутрин изрично ви попитах за господин Бенфати. Вие ме излъгахте. Казахте, че не знаете нищо за него, а след това научих, че сте била негова асистентка. Какво става тук?

Кашмира се поколеба. Прокашля се, преди да отговори.

— Извинявам се за това. Казах го от чувство за безизходица. Опитах се да ви убедя да се съсредоточите върху случая с баба ви и спешното взимане на решение, което не би трябвало да е толкова сложно. Не може да не знаете, че не обсъждаме други пациенти. Това трябваше да кажа. Признавам, че ви бях ядосана, и все още съм, до известна степен. Току-що ми се обади Лусинда Бенфати и ме информира, че изрично сте я посъветвали да не избързва. Знам, че тя мислеше да изчака, докато пристигнат синовете й, но се надявах, че след като отмине първоначалният шок, ще успея да я убедя да поговори с тях преди да тръгнат, за да може да се погрижим за тялото. Винаги така сме постъпвали. Досега не сме се сблъсквали с подобен проблем.

— Нима казвате, че смъртта на пациент е нещо нормално тук?

— Напротив — отвърна енергично Кашмира. — Не ми вменявайте думи, които не съм казвала!

— Добре, добре — каза Дженифър, опасявайки се, че може би е прекалила малко. — Благодаря за извинението, приема се. Всъщност съм впечатлена от него. Беше ми много интересно как ще го обясните, защото смятах, че няма да можете.

— Случилото се с баба ви наистина ме озадачи.

— Хубаво е да знам, че сме на едно мнение — промърмори Дженифър.

— Моля?

— Нищо — отвърна Дженифър. — Просто лоша шега. Но има нещо, което бих искала да видя. Смъртния акт на баба ми.

— Защо, за бога?

— Искам да видя вписаната причина за смъртта.

— Сърдечен удар, както вече ви казах.

— Въпреки това искам да го видя. Дали можете да ми представите поне копие?

— Не. Прибран е в папката с пълното досие.

— Мога ли да го видя? Предполагам, че така или иначе ще ми бъде даден. Все пак не е държавна тайна.

Кашмира се замисли за миг, сви рамене, стана и се приближи до един шкаф с множество чекмеджета. Издърпа едно от тях, прегледа етикетите и измъкна една папка. Отвори я и извади един документ. Постави го на бюрото и го побутна към Дженифър.

Тя го взе и щом зърна името на баба си, усети как сърцето й се свива. Смъртният акт беше написан на хинди и на английски, така че не представляваше никаква трудност да го прегледа. Прочете написаната на ръка причина за смъртта, сърдечен удар, и времето на смъртта, 22:35 часа, 15 октомври, 2007 година. Опита да го запомни и върна документа. Кашмира го сложи обратно в папката и я прибра на мястото й в чекмеджето.

После седна отново зад бюрото и погледна Дженифър.

— Така! След като обсъдихме всичко, готова ли сте с решението си да кремираме или да балсамираме тялото?

Дженифър поклати глава.

— Самата аз съм притеснена от това. Но все пак има някаква надежда. Говорих с една приятелка, за която баба ми се е грижила навремето. Днес тя е съдебен патолог. В момента пътува за насам, което означава, че ще пристигне утре през нощта. Ще се консултирам с нея и със съпруга й, който също е съдебен патолог.

— Напомням ви, че това няма никакво значение. Аутопсия няма да има, точка. Тя няма да бъде разрешена.

— Може би, а може би не. Поне ще чуя и друго мнение. Знам, че не мисля трезво. Тотално изтощена съм, а не мога да спя.

— Мога да ви осигуря малко приспивателни.

— Не, благодаря — отказа Дженифър. — Онова, от което имам нужда, е копие от болничния картон на баба ми.

— Това може да се уреди, но ще отнеме до двайсет и четири часа.

— Няма значение. Освен това бих искала да разговарям с главния хирург.

— Той е много зает. Ако имате някакви специфични въпроси, напишете ги на един лист, а аз ще се опитам да намеря отговорите им.

— А ако става въпрос за лекарска грешка?

— В международното споразумение няма такова нещо като лекарска грешка. Съжалявам.

— Трябва да заявя, че въобще не ми помагате.

— Вижте, госпожице Ернандес. Със сигурност ще ви помагаме повече, ако и вие ни съдействате.

Дженифър стана.

— Предложението ми остава — каза Кашмира. — Мога да ви осигуря приспивателни. Може би след като се наспите добре, ще осъзнаете, че трябва да вземете решение. Баба ви не може да остане в хладилника.

— Това и сега ми е ясно — каза Дженифър. — Защо не преместите тялото в градската морга?

— Няма как да стане. Обществените морги в страната ни са в ужасно състояние, благодарение на тромавата бюрокрация. Управляват се от Министерството на вътрешните работи, а не от Здравното министерство, както би трябвало да бъде, а те изобщо не се грижат за тях и не ги финансират. В някои няма хладилни системи, в други системите прекъсват и телата често се разлагат. Ако трябва да бъда брутално откровена, не можем да позволим това да се случи с баба ви заради потенциалните негативни отзиви в медиите. Опитваме се да ви помогнем. Моля ви, помогнете ни и вие!

Думите й за пореден път извадиха Дженифър от равновесие. Тя стана. Със същата липса на такт служителката от болница „Кралица Виктория“ очевидно беше решила да мине от натиск към молба.

— Връщам се в хотела — едва успя да произнесе тя. — Трябва да си почина.

— Да, да, хубаво се наспете — каза Кашмира.

Тя също се изправи и се поклони с долепени една до друга длани.

Дженифър тръгна, олюлявайки се, към препълненото фоайе, където десетина нови пациенти очакваха да бъдат приети. Тя се приближи до изхода и погледна през малката въртяща се врата към улицата. След като не забеляза колата, извади телефона си и започна да набира номера на шофьора.