Чуждо тяло

Глава 17

17 октомври 2007 г.

Сряда, 15:45 часа

Ню Делхи, Индия

Вийна погледна часовника си. Отчетът никога не беше продължавал толкова дълго. Тя трябваше да си тръгне в три и половина, а вече беше четири и петнайсет.

— Това беше всичко за днес — каза сестра Кумар на главната сестра от вечерната смяна. — Някакви въпроси?

— Не мисля — отвърна сестрата. — Благодаря.

Всички се изправиха. Вийна се отправи директно към асансьора, докато останалите се струпаха на групички и започнаха да разговарят. Самира я видя и побърза да я настигне.

— Къде отиваш? — попита я тя.

Вийна не отговори. Очите й се стрелкаха от единия към другия асансьор в очакване кой ще дойде пръв.

— Вийна! — Гласът на Самира преливаше от емоции. — Още ли не ми говориш? Мисля, че това продължава твърде дълго.

Вийна не й обърна никакво внимание и пристъпи към вратата на пристигащия асансьор. Самира я последва.

— Беше напълно разбираемо да ми се разсърдиш — прошепна Самира, след като се придвижи след приятелката си. До тях се приближиха още няколко сестри и започнаха да обсъждат случките от деня. — Но след като разполагаше с време да го премислиш, реших, че си разбрала, че съм го направила както за теб, така и за мен и останалите.

Асансьорът пристигна. Всички се качиха вътре. Вийна се изтегли в дъното, облегна се и впери поглед във вратата. Самира застана до нея.

— Не е честно така да мълчиш — продължи да шепне тя. — Не искаш ли да научиш подробности за снощи?

— Не — отвърна Вийна, също шепнешком. Това беше първата дума, която казваше на Самира от понеделник, когато Кал й разкри, че знае за семейните й проблеми. Единственият друг човек, който знаеше за тях, беше Самира, така че източникът на информацията беше ясен.

— Благодаря ти, че ми проговори — каза Самира с тих глас, заглушаван от бъбренето на останалите. — Знам, че не трябваше да им разказвам за баща ти, но случаят беше различен. Даръл ми каза, че емигрирането ни зависи от това. Обещаха ми, че ще решат проблема ти и ти и семейството ти ще бъдете свободни.

— Семейството ми е опозорено — каза Вийна. — Безвъзвратно опозорено.

Самира замълча. Предполагаше, че в началото Вийна ще мисли повече за семейството и репутацията му, вместо да приветства своето освобождаване и това на сестрите си от ужасния им баща. Но тя очакваше, че приятелката й бързо ще открие светлината. Самира желаеше повече от всичко да избяга от ограниченията на съвременна Индия. Нямаше търпение да емигрира.

Асансьорът спираше на всеки етаж, за да прибере отиващата си смяна.

— Няма веднага да се прибера в къщата — каза Вийна, без да сваля поглед от таблото, което информираше за етажите. — Отивам да видя шримати8 Кашмира Варини.

— Защо, за бога? — попита шепнешком Самира.

— Днес следобед при мен дойде внучката на жертвата и ми беше ужасно неудобно да разговарям с нея. Кал въобще не спомена, че трябва да правя нещо такова. Тя ме изплаши. Каза ми, че е притеснена от смъртта на баба си и че ще я разследва. Което не ми харесва.

Асансьорът стигна до фоайето и се опразни. След няколко крачки Вийна се поколеба и спря. Самира също.

— Може би е най-добре да не правиш нищо, докато не говорим с Кал и Даръл — каза Самира, след като се увери, че никой не ги слуша.

— Искам да разбера къде е отседнала, в случай че Кал се интересува. Сигурна съм, че асистентката ще знае.

— Сигурно.

— Внучката спомена и твоята жертва.

— Във връзка с какво? — попита Самира с нарастваща паника.

— Попита дали един и същи човек е намерил госпожа Ернандес и господин Бенфати.

— Какво я интересува?

— Не знам.

— Сега вече наистина ме притесни — каза Самира. — Ще те изчакам тук — каза тя, когато Вийна се обърна и тръгна към гишето за информация, кимвайки с глава през рамо.

След като заобиколи гишето, тя погледна към отворената врата на Кашмира Варини. Надяваше се асистентката да е сама, както се и оказа.

— Извинете ме — каза Вийна и се поклони, когато Кашмира вдигна поглед към нея. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отвърна Кашмира, връщайки й поклона.

Вийна пристъпи към бюрото.

— Днес следобед разговарях с внучката на госпожа Ернандес, Дженифър.

— Да, сестра Кумар ме информира, че е тук. Седнете! — Кашмира й посочи с брадичка един от свободните столове.

Въпреки че Вийна смяташе да остане съвсем малко, все пак седна.

— Интересува ме как се държахте с нея. Намираме общуването с нея за доста трудно.

— В какъв смисъл? — попита Вийна, усещайки все по-голяма тревога заради американката.

— Във всякакъв. Искаме от нея просто да ни каже какво да правим с тялото на баба й, за да можем да се отървем от него. Но тя отказва да ни каже. Боя се, че е развила параноичен страх, че случилото се е или лекарска грешка, или е направено умишлено. Дори е уредила идването на няколко американски патолози един бог знае защо. Изрично й повторих няколко пъти, че аутопсия няма да има.

Вийна инстинктивно си пое дъх, когато чу Кашмира да произнася думата „умишлено“, и се надяваше, че е минало незабелязано. Предчувствието й, че Дженифър Ернандес е потенциален проблем се потвърди.

— Добре ли си? — попита Кашмира, навеждайки се към Вийна.

— Да, добре съм. Беше дълъг ден.

— Искаш ли вода, или нещо друго за пиене?

— Добре съм. Минах само да попитам къде е отседнала Дженифър Ернандес, понеже смятам да й се обадя. Искам да се погрижа да отговоря на всичките й въпроси. Когато дойде тук, бях много заета, а сестра Кумар трябваше да прекъсне разговора ни, за да се върна при пациента ми.

— Отседнала е в „Амал“ — отвърна Кашмира. — Впрочем, докато разговаряхте тя враждебно ли се държеше? Защото мен непрекъснато ме нападаше. Не знам дали защото беше изморена, или ядосана.

— Не, не беше враждебна. Дори напротив. Показа съчувствието си, че баба й е била първият ми смъртен случай след дипломирането ми.

— Това е доста странно.

— Но беше пределно ясна, че е обезпокоена от „странната смърт“ на баба си, каквото и да значи това, и че смята да го разследва.

— Ако отново разговаряш с нея, моля те, опитай се да я накараш да реши за тялото. Страшно ще ни помогнеш.

След като обеща да спомене за това при първата удобна възможност, Вийна пожела на шримати Варини лека нощ и забърза към фоайето. Откри Самира и я изведе навън.

— Какво научи? — попита Самира, докато двете вървяха по тротоара.

— Ще трябва да поговорим с Кал за тази Ернандес. Казвам ти, наистина много ме притеснява. Дори Кашмира Варини имала проблеми с нея. Според нея Дженифър Ернандес има съмнения, че смъртта на баба й се дължи на лекарска грешка или на умисъл. С други думи, не е естествена.

Самира се спря, стисна внезапно Вийна за лакътя и рязко спря.

— Искаш да кажеш, че се бои, че баба й е била убита?

— Само че казано по заобиколен начин — кимна Вийна.

— Мисля, че трябва да се прибираме.

— Съгласна съм.

Въпреки сгъстения трафик, който задръстваше улиците, двете жени успяха бързо да намерят свободна авторикша. Качиха се на задната пейка, казаха на шофьора адреса на къщата и се хванаха здраво за дръжките.