Чуждо тяло

Глава 5

15 октомври, 2007 г.

Понеделник, 10:45 часа

Лос Анджелис

(По същото време, когато Раджиш Бхургава си тръгва от болница „Кралица Виктория“)

Дженифър вървеше по пътя от медицинския колеж към медицинския център на Калифорнийския университет, изумена как беше успяла да свърши всичко въпреки емоционалния си срив. След разговора с асистентката от болница „Кралица Виктория“, който беше приключил преди малко повече от час, тя беше успяла да се разбере с наставника си, да отскочи до дома, да се обади обратно в Индия, за да продиктува на жената номера на международния си паспорт, да се върне в университета, да получи разрешение от декана за едноседмично отсъствие, да си уреди заместник в кръвната банка, където работеше на добър хонорар, и сега се надяваше да успокои емоциите си, да разреши паричните си грижи и проблема с ваксината срещу малария. Въпреки че беше изтеглила всичките си спестявания, които се равняваха на почти четиристотин долара, тя се притесняваше, че няма да й стигнат, дори ако добавеше кредитната си карта, а чикагската организация „Задгранични лечения“ поемеше основните й разходи. Дженифър никога не беше ходила в Индия, още по-малко пък със задачата да прибере нечий труп. Вероятността да й потрябва значителна сума пари едва ли беше за пренебрегване, особено ако решеше да се откаже от кремацията или балсамирането.

Наситената й програма от последния час и половина й помагаше донякъде да приеме по-спокойно смъртта на баба си. Дори времето й помагаше — денят се оказа точно толкова великолепен, както предполагаше сутринта. Планините в далечината все още се виждаха, макар и не със същата кристална яснота. Но сега, след като вече почти беше приключила задачите си, действителността отново я връхлетя с ужасна сила.

Мария щеше да й липсва ужасно много. Тя беше най-близкият й човек. Освен двамата й братя, с които не се беше чувала от месеци, единствените й останали роднини се намираха в Колумбия, а тя ги беше виждала само веднъж, когато баба й я заведе там специално, за да се запознаят. Не познаваше никой от роднините си от майчина страна. А колкото до Хуан, той въобще не се вписваше в картинката.

Точно когато Дженифър минаваше през въртящите се врати на червената тухлена болнична сграда, телефонът й иззвъня. Тя погледна дисплея и видя, че отново я търсят от Индия. Излезе навън и се обади.

— Имам добри новини — каза Кашмира. — Успях да уредя всичко. Имате ли химикал и хартия?

— Имам — отвърна Дженифър. Извади малко тефтерче с твърди корици от чантата си и притисна с рамо телефона към бузата си, за да запише информацията за полета си. Ужаси се, когато осъзна, че ще излети още следобед, но ще пристигне чак в ранните утрешни часове в сряда. — Нямах представа, че ще отнеме толкова много време.

— Полетът е дълъг — съгласи се Кашмира. — Но ние се намираме на другия край на света. Така че щом слезете в Ню Делхи и стигнете до гишето за паспортен контрол, наредете се на опашката за дипломатически достъп. Визата ви ще е там. Вземете багажа си и минете през митницата, отвън ще ви чака служител на хотел „Амал палас“, който ще държи табелка с името ви. Той ще ви помогне с багажа и ще ви отведе до колата ви.

— Звучи много лесно — отвърна Дженифър, докато се опитваше да изчисли точно колко време ще прекара във въздуха. Бързо се сети, че не би могла да го направи, без да познава часовите зони.

— В сряда сутринта ще изпратим кола да ви вземе от хотела в осем часа. Този час устройва ли ви?

— Така мисля — отвърна Дженифър, чудейки се как ли ще се чувства след деветте часа полет, без да е сигурна дали изобщо ще успее да поспи на борда.

— Очакваме ви с нетърпение.

— Благодаря.

— А сега бих искала отново да ви попитам дали вече решихте кое да изберете — балсамиране или кремация?

Нова вълна на раздразнение заля Дженифър — а тъкмо беше започнала да харесва асистентката. „Тази жена няма ли чувство за такт?“ — изуми се тя.

— Защо си мислите, че за два часа ще си променя мнението? — попита ядосано тя.

— От администрацията ми заявиха ясно, че според тях така ще е най-добре за всички, а най-вече за тялото на баба ви.

— Е, съжалявам, но промяна няма, особено след като бях толкова заета, че въобще не съм мислила по въпроса. Освен това не ми харесва усещането, че се опитвате да ме притискате. Ще реша, когато мога.

— Изобщо не се опитваме да ви притискаме. Просто изказваме предположение, което ще е най-добро за всички.

— За мен не е. Надявам се, че ви е ясно, защото ако при пристигането ми се окаже, че тялото на баба ми е пипано без мое разрешение, ще се разрази голям скандал. Говоря сериозно, защото не мога да повярвам, че вашите закони са много по-различни от нашите, що се отнася до подобни ситуации.

— Със сигурност няма да направим нищо, преди да бъде одобрено от вас.

— Добре — отвърна Дженифър, вземайки се в ръце, донякъде изненадана от буйната си реакция. Разбираше напълно, че е разкъсвана между емоциите си, че обвинява болницата и дори Мария за случилото се. Не само тъгуваше за баба си, а беше и ядосана. Не беше честно, че Мария е решила да запази в тайна от нея пътуването си до Индия и решението за операцията, която в края на краищата я беше убила.

Дженифър се замисли. Щяха да са необходими много време и усилия, за да разреши психологическите си проблеми. А сега трябваше да побърза, ако искаше да хване самолета. С тази мисъл в главата тя се втурна през въртящите се врати и се запъти към спешното отделение.

Както винаги, в приемната му цареше хаос. Дженифър търсеше д-р Нийл Маккългън, който за нула време се беше издигнал от специализант последна година до помощник-директор по съставянето на програмите в спешно отделение. Дженифър се беше запознала с него в първи курс, когато той бе все още най-обикновен специализант. Като човек, различен от тези по Източното крайбрежие, тя го намираше за изключително интересен. Нийл беше типичният южен калифорниец тип „сърфист“, само че му липсваше русата коса, която в неговия случай беше неопределено кестенява. Онова, което тя намираше за особено привлекателно, бе откритото му приятелско държание, което рязко контрастираше с това, че беше работохолик и перфекционист с почти фотографска памет. Когато за пръв път се запозна с него, не можеше да повярва, че е избрал една толкова напрегната, изключително ангажираща специалност като спешната медицина.

Дженифър беше наясно, че не може да се мери с уменията му в социалното общуване, но споделяше любопитството му към науката и познанието като цяло и го смяташе за ценен източник на всякаква информация. За около година Нийл се превърна в първия мъж, с когото наистина можеше да разговаря, и то не само за медицина. В резултат на това те се сприятелиха. Всъщност Нийл беше първото й истинско гадже. Макар да смяташе, че е имала доста гаджета, след като го срещна си даде сметка, че съвсем не е било така. Нийл беше първият човек, с когото беше готова да сподели и най-съкровените си тайни.

— Извинете! — извика тя към един от забързаните фелдшери, който сновеше из хаотичната централна приемна. Той тъкмо бе изкрещял нещо на колегата си, който надничаше от една стая надолу по коридора. — Можете ли да ми кажете къде е д-р Маккългън?

— Нямам представа — отвърна мъжът. Незнайно защо на врата му висеше не един, а два стетоскопа. — Защо не го потърсите в кабинета му?

Дженифър забърза към онази част от спешното, където се намираха кабинетите. Надникна в неговия. За неин късмет той седеше там с гръб към нея, облякъл официално бяло сако върху престилката си. Дженифър се промъкна и седна на стола, вклинен между бюрото и стената. Той изненадано вдигна глава.

— Много ли си зает? — попита тя.

Той й отвърна с подигравателен смях и отново се наведе над дебелата тетрадка, в която нанасяше ноемврийското разписание на спешното отделение.

Нийл имаше приятни черти, интелигентни очи и започнали да посребряват слепоочия. А лекарската му престилка не можеше да скрие широките рамене и изключително тясната талия на сърфист. Беше обул болнични чехли от бяла кожа.

— Може ли да поговорим за малко? — попита тя, опитвайки се да преглътне сълзите си.

— Стига да е за малко. — Той се усмихна. — Трябва да предам разписанието за разпечатване до един час. — Очите му се спряха върху нея и една тогава осъзна колко е разстроена. — Какво има? — Усмивката му се замени от тревога. Остави химикала си на бюрото и се наведе към нея.

— Тази сутрин получих ужасни новини.

— Страшно съжалявам. — Той не попита какви са новините. Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че ако иска, ще му каже за какво става въпрос. В противен случай нямаше да сподели, колкото и да се опитваше да го измъкне от нея.

— Благодаря. Става въпрос за баба ми. — Дженифър издърпа ръката си от неговата и бръкна в шкафчето, за да извади салфетка.

— Да. Мария беше, нали?

— Да. Починала е преди няколко часа. Ако щеш вярвай, но смъртта й беше обявена дори по CNN.

— О, не! Господи, ужасно съжалявам. Знам какво означаваше тя за теб. Какво се е случило?

— Казаха ми, че е претърпяла сърдечен удар, което ужасно ме изненадва.

— Напълно те разбирам. Нали наскоро се преглежда при нас и беше определена като напълно здрава?

— Точно така. Дори й направиха стресов тест.

— Смяташ ли да се прибереш вкъщи, или нямаш тази възможност? Имам предвид, че днес започна новата си практика в хирургията.

— И не, и да — отвърна Дженифър. — Ситуацията е много объркана. — Тя разказа на Нийл цялата история за Индия — как я притискат да избере между кремация и балсамиране, за това, че беше измолила от декана да я освободи за една седмица, за медицинската компания от Чикаго, която поемаше разходите й и за това, че отлита след няколко часа.

— Да-а-а… — рече Нийл. — Имала си доста напрегната сутрин. Съжалявам, че се налага да посетиш Индия по такава тъжна причина. Миналия месец май, когато се върнах оттам, ти казах, че е невероятна страна, изтъкана от контрасти. Но предполагам, че сегашното пътуване няма да е приятно. — Нийл беше ходил до Индия пет месеца по-рано, за да изнесе доклад на медицинската конференция в Ню Делхи.

— Не мога да си представя, че нещо в това пътуване ще ми донесе удоволствие, което ме навежда на мисълта за маларията. Какво мислиш, че трябва да направя?

— Ох — рече Нийл и примижа. — Съжалявам, но трябваше да започнеш с това още преди седмица.

— Е, нямаше как да го предвидя. Всички други ваксини са налице, включително и срещу тиф от миналата година, след страха, който брах заради пациента ми във вътрешно отделение.

Нийл взе един кочан с рецепти от чекмеджето и бързо написа нещо. После подаде листчето на Дженифър.

— Доксициклин? — прочете тя на глас.

— По принцип не е първият ми избор, но за сметка на това действието му започва веднага. Най-хубавото е, че може да не ти се наложи да го пиеш. Маларията е проблем само в южната част на Индия.

Дженифър кимна и прибра рецептата в чантата си.

— Защо баба ти е отишла да си прави операция в Индия?

— Сигурно заради цената. Тя нямаше здравна осигуровка. Освен това съм сигурна, че онова копеле, баща ми, я е накарал.

— Чел съм за медицинския туризъм в Индия, но никога не съм срещал човек, който да е ходил там за операция.

— А аз дори не бях чувала за това.

— Къде ще те настанят?

— В някакъв хотел „Амал палас“.

— О! — възкликна Нийл. — Мисля, че е пет звезди. — Той се засмя, след което добави: — По-добре внимавай; могат да се опитат да те подкупят. Шегувам се, естествено. Няма да се наложи. Един от негативите на медицинския туризъм е, че нямаш право на възражение. Няма такова нещо като лекарска небрежност. Дори здраво да оплескат нещата, като например да извадят здравото око или да убият някого по грешка или от некомпетентност, нищо не може да се направи.

— Мисля, че имат сключен договор с „Амал палас“. Там настаняват хората. Едва ли получавам някакво специално внимание. Явно поемат транспортните разходи и хотела на един роднина придружител. Затова ще пътувам аз. Мързеливият ми баща е заявил, че не може да отиде.

— Е, надявам се, че от това пътуване ще излезе нещо хубаво — каза Нийл. Той отново стисна успокояващо ръката й. — Дръж ме в течение. Можеш да ми се обаждаш по всяко време: сутрин, на обяд, дори през нощта. Ужасно съжалявам за баба ти. — После взе химикала от бюрото, показвайки й, че трябва да се захваща за работа.

— Имам две молби към теб — каза Дженифър, без да помръдва от мястото си.

— Разбира се. Какво си намислила?

— Какво ще кажеш да ме придружиш? Мисля, че ще имам нужда от теб. В смисъл че няма да се чувствам в свои води. Никога не съм напускала Щатите, като се изключи едно пътуване до Колумбия, когато бях на девет, камо ли до някоя екзотична страна като Индия. И тъй като ти си ходил там, вече имаш виза. Не мога да ти опиша колко по-добре ще се чувствам. Знам, че искам много от теб, но се чувствам като такава провинциалистка; дори пътуването до Ню Джърси ме притеснява. Шегувам се, разбира се, но се оказва, че не съм привърженик на пътешествията. Освен това знам, че една от ползите на спешната медицина е, че можеш по всяко време да си вземеш отпуск, особено след като по-миналата седмица пое смените на Кларънс и сега той ти е длъжник.

Нийл поклати глава с въздишка. Последното, от което имаше нужда, беше да лети за Индия, въпреки че наистина можеше да си вземе отпуска. Всъщност това беше едно от нещата, които го мотивираха в избора му на специализация. Беше направил програмата си така, че да има двайсет и четири часа дежурство, двайсет и четири часа почивка. Започваше работа в седем сутринта в понеделник и приключваше в седем сутринта в четвъртък, освен ако не искаше да вземе извънредни часове. Четирите оставащи дни от седмицата посвещаваше на голямата си любов, сърфа. Точно сега очакваше с нетърпение срещата на сърфистите в Сан Диего през уикенда. Наистина, неговият приятел, колега и другар по сърф Кларънс Ходжис имаше да му връща дни от онзи път, когато го смени заради пътуването му до Хаваите, но това нямаше значение. Нийл не искаше да ходи до Индия заради мъртвата баба. Ако ставаше въпрос за майката на Дженифър, може би щеше да се съгласи, но не и заради бабата.

— Не мога — отвърна той след кратка пауза, сякаш наистина беше обмислял предложението. — Съжалявам, но няма как да дойда. Поне не сега. Ако можеше да изчакаш седмица, може би, но сега моментът не е подходящ. — Той протегна напред ръце и посочи разписанието, върху което работеше, сякаш това бе основният проблем.

Дженифър беше изненадана и объркана. Беше мислила дълго дали да го помоли да дойде с нея и дали наистина се нуждае от него. Онова, което наклони везните в негова полза, беше реалистичният въпрос дали наистина ще успее да се справи с възникналата ситуация, когато се озове в Индия. Беше й пределно ясно, че след първоначалния шок от новината за смъртта на Мария, се беше опитала да разсее мислите си чрез подготовката за пътуването, изобщо всичко онова, което психиатрите наричат „блокиране“. Засега нещата се развиваха сравнително добре и тя успяваше да се държи. Но тъй като беше много близка с баба си, се притесняваше какво ще стане, след като наистина осъзнае загубата й. Страхуваше се, че докато стигне до Индия, вече ще е емоционална развалина.

Тя впери остър поглед в Нийл. Изненадата и разочарованието й преминаха в гняв. Беше толкова уверена, че ако го попита направо и признае, че има нужда от него, както и направи, той ще приеме. Фактът, че я отряза рязко и с някакво нелепо оправдание, означаваше, че връзката им изобщо не беше такава, каквато си я беше представяла. Беше й показал, че не може да разчита на него.

Тя стана рязко, и без да каже нито дума, излезе от тесния офис и тръгна през пълния с народ коридор. Чу го да я вика, но не се спря. Терзаеше я мисълта, че е направила грешката да му се довери. И дори не помисли да го помоли за пари назаем.