Чуждо тяло

Глава 6

16 октомври 2007 г.

Вторник, 6:30 часа

Ню Делхи, Индия

Кал Морган по принцип спеше дълбоко и имаше нужда от някаква силна аларма, която да го разбуди. Той използваше радиочасовник с диск плейър, който зареждаше с военни маршове. Усилен на три четвърти от капацитета си, плейърът разтрисаше нощното шкафче така, че то започваше да се движи заедно с множеството останали предмети, натрупани край него. Дори Петра, която спеше в съседния апартамент, го чуваше, сякаш беше в нейната стая. Затова щом уредбата се включеше, Кал се стараеше да я изключи в първия миг, в който дойдеше на себе си. Но дори и така, често се случваше след това да заспи отново.

Но не и тази сутрин. Беше прекадено възбуден от събитията от предишната нощ, за да спи спокойно. Лежеше и гледаше тавана, премисляйки случилото се.

Беше притеснен от това как опитът за самоубийство на Вийна едва не провали целия му проект. Ако не беше отишъл да я види, момичето щеше да умре и без никакво съмнение това щеше да предизвика разследване, а то на свой ред щеше да съсипе всичко. Със сигурност щяха да закрият „Международни медицински сестри“ като по този начин щяха да забавят постигането на крайната му цел — да стане един много богат изпълнителен директор на болничната корпорация „Най-добрите грижи“.

В началото Кал изобщо не се интересуваше от здравеопазването и все още не му пукаше какво става с пациентите или дори със сестрите. Той просто харесваше парите, които носеше то — два трилиона годишно само в Съединените щати и според отчетите приходите стабилно нарастваха. Докато все още учеше в гимназията, рекламата беше първият му избор и той я записа в Калифорнийския университет и училището по графичен дизайн в Роуд Айлънд. Но скоро след като поработи малко в тази сфера усети ограниченията, особено от финансова гледна точка. Отказа се от рекламите, но не и от принципите за използване на измами, и се прехвърли в Бизнес училището на Харвард, където разбра за главозамайващите суми пари, свързани със здравеопазването. Когато се дипломира, той започна да си търси работа и беше нает на някакъв нисък пост в болничната корпорация „Най-добрите грижи“, която беше един от големите играчи в сферата на здравеопазването. Корпорацията притежаваше болници, поликлиники и санаториуми в почти всеки щат и голям град на Съедините щати.

За да оползотвори най-добре творческите си наклонности, Кал влезе в корпорацията чрез отдела за връзки с обществеността, където откри най-добрата възможност да се изяви и съответно да привлече вниманието на по-висшестоящите. В първия си работен ден си обеща, че до десет години ще управлява корпорацията, и две години по-късно изглеждаше, че пророчеството му е на път да се сбъдне. Заедно с една зашеметяваща жена, Петра Дандероф, по-голяма от него с пет години и по-висока с няколко сантиметра, която вече работеше в отдела за връзки с обществеността, създадоха поредица от изключително успешни рекламни кампании, които почти удвоиха приходите от няколко санаториума и сега на двамата беше поверено ръководството на цял един отдел.

Някои може и да бяха изненадани от шеметния му възход, но не и самият Кал. Той беше привикнал към успеха от най-ранна възраст, отчасти защото самоизявата и конкуренцията бяха част от генетичното му наследство, и бяха издигнати в култ от също така самоуверения му баща. Още от ранно детство той искаше да бъде на първо място навсякъде, особено в състезанията с двамата му по-големи братя. С упоритост, която малцина можеха да проявят, Кал се стараеше да бъде номер във всичко — от настолните игри като „Монопол“ до оценките в училище, от спортовете до подаръците, които подготвяше на родителите си за Коледа. А успехите му само засилиха апетита за нови успехи до такава степен, че през годините той изгуби всякакви морални задръжки. За него измамата, която той не приемаше като такава, и пренебрегването на етиката, която в очите му бе просто ограничение за нерешителните, бяха инструменти за постигане на целите.

Ръководителите на болничната корпорация „Най-добрите грижи“ не познаваха миналото и характера на Кал. Но пък знаеха отлично с какво е допринесъл за развитието на компанията и побързаха да го възнаградят, особено главният изпълнителен директор Реймънд Хаусман. По някакво странно стечение на обстоятелствата това признание съвпадна донякъде с появата на нарастващ финансов проблем, представен на главния изпълнителния директор от неговия финансов директор Клайд Инглиш. За техен всеобщ ужас в счетоводството бяха изчислили, че през 2006-та година компанията е изгубила около двайсет и седем милиона долара заради нарастващия интерес към медицинския туризъм в Индия, който беше довел до огромен отлив на американски пациенти от болниците „Най-добрите грижи“ и пренасочването им към азиатските хирургии.

Реймънд Хаусман покани Кал на тайна среща в кабинета си. Обясни му как стоят проблемите с медицинския туризъм и необходимостта от разрешаването им. След това предложи на Кал паралелна възможност. Ако Кал се съгласеше да създаде нова компания, чиято единствена и експресна цел би била сериозно да намали броя на пациентите, решили да се подложат на хирургически операции в Индия, то корпорацията „Най-добрите грижи“ щеше щедро да я финансира чрез тайна банкова сметка в Лугано, Швейцария. Реймънд даде ясно да се разбере, че корпорацията „Най-добрите грижи“ не би искала да бъде свързвана по никакъв начин с въпросната нова компания и би отричала всякакви слухове за подобни отношения. Освен това заяви, че не иска да знае как компанията ще постигне целите си. Онова, което Реймънд премълча, но Кал със сигурност долови беше, че уволнението му от корпорацията е временно и успешното му представяне в това начинание ще доведе до приемането му обратно в корпоративните обятия, и то на много висок пост.

Без изобщо да има представа как ще постигне поставената му цел, Кал веднага прие предложението с условието, че сделката ще включи и Петра Дандероф, колежката му в отдела по връзки с обществеността. В началото Хаусман се дръпна с оправданието, че няма кой да ръководи отдела, но след като му беше напомнено какъв сериозен проблем представлява медицинският туризъм, той отстъпи.

Две седмици по-късно Кал и Петра се върнаха в родния му град Лос Анджелис, обмисляйки метода на действие на бъдещата си компания. Всеки от тях си беше избрал по един надарен помощник: Кал нае Даръл Уилямс, афроамериканец, с когото се беше сприятелил в Калифорнийския университет и който беше специализирал компютърна защита; Петра беше поканила Сантана Рамос, д-р по психология, която беше започнала работа в CNN след шестгодишна частна практика.

Най-важното беше, че и четиримата бяха еднакво мотивирани, еднакво безскрупулни и еднакво убедени, че новото им предизвикателство да намалят медицинския туризъм е възможност, която се получава веднъж в живота, и всеки един от тях се закле, че ще направи всичко, за да я постигне. Доста експедитивно групата реши, че най-добрият начин да се намали търсенето е чрез засилване страховете на пациентите.

Всеки пациент с предстояща операция се отнасяше с известна резервираност към пътуването до Индия или която и да е развиваща се страна, по напълно разбираеми причини. На първо място беше мръсотията, която засилваше вероятността от инфектиране на раната или пипването на някоя от множеството смъртоносни инфекциозни болести. На второ място беше напълно естественото съмнение в квалификацията на хирурзите и останалия персонал, включително медицинските сестри. В допълнение се прибавяше въпросът за качеството на болниците и наличието на високотехнологично оборудване. И най-накрая заставаше въпросът за броя на успешно извършените хирургически процедури.

Когато групичката разгледа пропагандата, разпространявана от индийското Министерство на туризма, четиримата откриха, че специалистите на министерството отговарят ясно точно на тези въпроси. В резултат на това беше решено, че новата компания на Кал ще създаде рекламни кампании, които ще правят точно обратното и ще се възползват от страховете на хората. Всички бяха убедени, че планът им ще има успех, тъй като рекламите бяха най-лесният начин да се подсилят съществуващите у хората вяра и предразсъдъци.

За съжаление скоро след като разработиха стратегията и започнаха да обменят идеи, те се натъкнаха на сериозен проблем. Осъзнаха, че при огромните суми и усилия, които Индия инвестира в промотирането на медицинския си туризъм, индийското правителство със сигурност би започнало да разследва онзи, който твърди обратното, а ако те не успееха да подкрепят с доказателства твърденията в рекламите си, едно евентуално разследване щеше да им навлече огромни неприятности.

Естествено, бързо стигнаха до извода, че трябва да съберат реални данни за индийските болници, особено данни за резултатите от операциите, нивото на смъртност и усложненията след приключването им, в които се включваха и инфекциите. Но такива данни не бяха открити. Групата провери в интернет, в медицинските списания и дори в индийското Министерство на здравеопазването, което категорично отказа да им даде подобна информация, дори отказа да признае съществуването й. В рекламите си те също не използваха никакви цифри, само твърдяха, че резултатите са същите, ако не и по-добри, от тези в западните болници.

Изправени пред непреодолимото препятствие, членовете на групата осъзнаха, че им трябват вътрешни хора от частните индийски болници, които бяха включени в изключително печелившия и разрастващ се сектор на медицинския туризъм. За предпочитане беше да са счетоводители, но реализирането на тази идея беше в най-добрия случай съмнително. Вместо това се спряха на идеята да използват медицински сестри, най-вече защото Сантана знаеше нещо, което не беше известно на останалите — че съществува негласна търговия с тях. На запад страдаха от недостиг. На изток, особено във Филипините и Индия, медицинските сестри бяха в излишък и мнозина от тях мечтаеха да емигрират в Съединените щати поради икономически и културни причини, но се сблъскваха със значителни, почти непреодолими пречки.

След обширни проучвания и много дискусии, Кал и останалите решиха да навлязат в бизнеса с медицински сестри като основат компания, наречена „Международни медицински сестри“. Планът им беше да наемат дванайсет млади, привлекателни, впечатлителни, току-що дипломирали се индийски сестри, да им плащат надници като на американските им колежки и да ги доведат в Щатите, по-точно в Калифорния, с туристически визи за едномесечно обучение. Идеята им беше да ги превърнат в екип от признателни и съответно лесно манипулируеми шпиони. В Калифорния се погрижиха да ги обградят с огромно внимание, за да се възползват от нарастващото им желание да емигрират. В същото време сутрин ги обучаваха за работа с компютри, особено що се отнася до някои хакерски техники. В следобедите момичетата работеха по няколко часа като сестри в болниците на „Най-добрите грижи“, за да усъвършенстват американския си английски и да се запознаят с изискванията на американските пациенти, което би трябвало по-късно да улесни наемането им в частните индийски болници.

Всичко мина точно по план и в момента екипите от по две медицински сестри работеха в шест частни индийски болници, действащи в сектора на медицинския туризъм. От тях се изискваше да живеят заедно в една къща, наета от „Международни медицински сестри“ в дипломатическия квартал на Ню Делхи. В началото семействата им приеха това с безпокойство, но тъй като момичетата продължаваха да получават американските си заплати, възраженията постепенно утихнаха.

След като поработиха около седмица и започнаха да се оплакват, че искат да се върнат в Калифорния преди изтичането на шестте месеца, които трябваше да прекарат в Индия, те получиха първите си инструкции да започнат да източват от компютрите данните за резултатите от хирургическите операции, извършвани в съответните болници. Целта беше да се изчислят процентите на инфектиране, на влошаване след операциите и на смъртните изходи, които да се използват по-късно в рекламните кампании. За голяма изненада на Кал и останалите нито една от сестрите не постави под въпрос нарежданията им и резултатите не закъсняха. Но точно тогава се случи немислимото. Нещо, което никой от тях не беше очаквал. Статистиките на няколкото учреждения се оказаха невероятно добри, дори отлични.

В продължение на няколко дни Кал и Петра бяха в депресия, без да знаят какво да направят. След като хвърлиха огромна сума пари, за да задвижат сложната шпионска система, започнаха да ги притискат за резултати. Реймънд Хаусман дори изпрати таен пратеник, който да получи информацията кога очакват нещо да се случи. По всичко личеше, че заради медицинския туризъм болниците продължаваха да отчитат загуби, които нарастваха със застрашителни темпове. Кал беше обещал скорошни резултати, тъй като по времето, когато се появи емисарят, те тъкмо бяха започнали да получават първите данни от шпионите си.

След това, подтикван от креативността си и желанието да победи, на Кал му хрумна друга идея. Щом не могат да намерят отрицателни резултати, които да използват като основа за негативната си кампания, защо да не си създадат собствена отрицателна статистика от фатални случаи и да захранват с нея медиите в реално време? Той се консултира с двама нищо неподозиращи анестезиолог и патолог, с които се беше запознал в Шарлът, Северна Каролина, където работеше в корпоративния офис на „Най-добрите грижи“, и стигна до извода, че най-подходящото лекарство за постигането на внезапна смърт е суксаметониумът. Идеята му беше да намери пациенти, които имат сърдечни заболявания и които са приели суксаметониум като част от упойката, и да им инжектира смъртоносна доза в нощта след операцията. Кал беше получил уверение, че лекарството не може да бъде засечено или ако го открият в кръвта на пациента, биха предположили, че е остатък от упойката. А най-хубавото в цялата история щеше да бъде незабавната диагноза „сърдечен удар“ заради предишните сърдечни проблеми.

Щом Кал и Петра изгладиха схемата, те я представиха на Даръл и Сантана. Даръл я прие спокойно, но Сантана се поколеба. Кражбата на секретни данни беше едно нещо, а убийството на хора съвсем друго. Но накрая все пак се предаде, отчасти повлияна от ентусиазма на останалите, отчасти заради огромното желание на всички да успеят; донякъде заради увереността си, че схемата няма да бъде разкрита и заради уверенията, че броят на жертвите ще бъде ограничен; но най-вече защото всички вярваха, че това е единственият начин да спасят компанията „Международни медицински сестри“, която се оказа ключовото стъпало на всички към обещаващата кариера и богатството, което заслужаваха.

Известно влияние върху промяната на мнението на Сантана сигурно бе оказало и интензивното изучаване на индуизма, с което тя се беше захванала след пристигането си в страната. Беше открила, че е интелектуално привлечена от концепцията за пунарджанма, или индуистката вяра в прераждането, което означаваше, че смъртта не е край, а просто врата към следващия живот, който би бил по-добър, ако човекът е изпълнил кармичните си задължения. А и заради факта че заедно с останалите тя се беше заклела да направи всичко възможно, за да опетни медицинския туризъм.

Щом новата стратегия беше приета, вниманието им се насочи към проблема с реакцията на медицинските сестри и въпроса дали ще се съгласят да сътрудничат. Въпреки че след прекарания месец в Лос Анджелис момичетата бяха прегърнали американската култура, бяха свикнали да получават много пари и с такова нетърпение очакваха да емигрират, че сигурно щяха да направят всичко, което поискат от тях, Кал, Петра и Даръл все пак изпитваха някакви съмнения. Сантана, от друга страна, смяташе, че няма да срещнат никакви проблеми със сестрите, тъй като те щяха да бъдат водени от вярата си в самсара4 и най-вече от убеждението, че организацията и групата стоят над отделния човек. Тя каза, че ключът към успеха е Вийна, която трябва да бъде убедена да приеме, че нейната карма5 е да „приспи“ пациента американец. Ако тя, като техен лидер, се съгласеше да го направи, останалите щяха да я последват, без да задават въпроси.

Но нямаше как да са сигурни, че Вийна ще се съгласи да сътрудничи. Всички признаваха, че тя е най-отговорната в групата, с най-силно желание да емигрира. Всички бяха усетили несъответствието между очевидната й интелигентност, вродени качества на водач и невероятна красота и също така очевидната липса на самочувствие и представа за собствената й значимост. Затова професионалното мнение на Сантана беше, че Вийна има сериозни психологически проблеми, съчетани с вкоренената привързаност към традиционната индийска култура и религиозност. Тя предположи, че ключът към спечелването на момичето е откриването на проблема и предлагането на помощ за решаването му.

След тези й думи всички погледнаха към Даръл. Всички знаеха за връзката му с една от сестрите, Самира Пател. Въпреки че Петра и Сантана не я одобряваха, изведнъж се оказа, че от нея има полза. Тъй като момичето беше съквартирантка на Вийна и нейна най-добра приятелка, те предположиха, че ако Вийна споделя проблемите си с някого, то това ще е Самира. Натовариха Даръл със задачата да проучи въпроса и той успя, след като убеди Самира, че „Международни медицински сестри“ трябва да помогне на Вийна. Каза й, че ако не успеят, защото не са наясно какво точно я притеснява, цялата програма, включително емиграцията на сестрите в Съединените щати, ще бъде заплашена от провал.

Самира повярва и въпреки че се беше заклела да пази тайна, му разкри тъжната семейна история на Вийна. Въоръжен с тази информация, Кал отиде при Вийна още същия следобед с предложението да сложи край на тормоза в замяна на нейното сътрудничество при прилагането на новата стратегия. Първоначално тя се опъна, но след това размисли заради обещанието да бъде елиминирана заплахата за сестрите и майка й. Това беше единственото й притеснение след решението й да емигрира.

Кал Морган въздъхна. След цялата история той осъзна, че програмата за отказване на американците от хирургическите операции в Индия изобщо не е шега работа, както беше предположил в началото. Той поклати глава и се запита какво ли още ще се случи. Знаеше, че няма как да предвиди неочакваното, затова реши, че има нужда от изходна стратегия. В случай че станеше най-лошото, той трябваше да разполага с план и ресурси за измъкване от Индия — поне за себе си и за тримата си колеги. Реши да повдигне този въпрос на срещата в осем часа.

Кал се претърколи на другата страна и погледна часовника. Беше седем без петнайсет и ако искаше да направи сутрешния си джогинг, трябваше да става. Освен това искаше да посети Вийна и да провери дали е станала и смята ли да ходи на работа. Въпреки че лекарите в спешното й бяха направили промивка, а и поради бързата му намеса тя беше успяла да погълне минимално количество лекарства, той трябваше да е сигурен. Отсъствието й на следващия ден след смъртта на госпожа Ернандес щеше да привлече нежелано внимание, в случай че някой се усъмнеше в естествената смърт на пациентката. Освен това винаги оставаше съмнението, че може да са я забелязали в болницата, след приключването на смяната й.

Кал облече спортния си екип и тръгна към крилото за гости. След последния завой забеляза, че вратата на Вийна зее отворена и намери това за обнадеждаващо. Щом се приближи, той почука по дървото, поздрави и влезе. Вийна седеше на леглото си, облечена в роба. С изключение на лекото зачервяване на очите, тя изглеждаше съвсем нормално, красива като винаги. Не беше сама. На леглото й седеше Сантана.

— Със задоволство заявявам, че пациентката се чувства добре — каза тя.

Сантана беше с пет години по-голяма от Кал. Също като него беше облечена в спортен екип, но за разлика от неговия тя носеше стилен черен лъскав клин и също така лъскава прилепнала черна тениска от синтетична тъкан. Тъмната й гъста коса беше вързана на опашка.

— Чудесно! — отвърна Кал. Беше искрен. — Предполагам, че ще отидеш на работа? — попита той Вийна.

— Разбира се — отвърна тя. В гласа й се усещаше лекото замайване, което сигурно изпитваше.

— Разговаряхме за случилото се снощи — рече направо Сантана.

— Чудесно — повтори Кал, но без предишния ентусиазъм. Той лично нямаше да се чувства удобно да обсъжда нещо подобно.

— Тя ме увери, че няма да се повтори.

— Много мило — отвърна Кал и си помисли: „Дано да е така“.

— Каза ми, че го е направила, защото е решила, че боговете ще го приемат благосклонно: един вид живот за живот. Но сега, след като боговете са я спасили, тя смята, че те я искат жива. Всъщност Вийна вярва, че всичко, което се е случило, е нейна карма.

„Друг път са я спасили“, помисли си Кал, но на глас произнесе:

— Много се радвам, защото наистина имаме нужда от нея.

Той се взря във Вийна, питайки се дали е казала на Сантана за агресивния любовен акт, или за разтърсилата я агонизираща смърт на пациентката, но както винаги на лицето й беше изписано неразгадаемо спокойствие. Кал също не беше споменал нищо при срещата си с останалите, след като се върна от спешното — сам не знаеше защо. Предполагаше, че е просто защото се чувстваше смутен от сексуалната й агресия и болезненото усещане, че се бяха възползвали от него. Беше свикнал той да манипулира жените, а не обратното. Що се отнася до смъртта от свръхдоза суксаметониум, която се оказа много по-различна от тихата парализа, която му беше описана и която беше представил пред останалите, той се притесняваше, че обсъждането й може да задуши всеобщия ентусиазъм от новата схема.

Кал се извини и излезе от стаята, макар да се чувстваше леко притеснен, че жените ще започнат да го обсъждат. Но притесненията му не продължиха дълго. Той излезе от къщата и започна сутрешния си джогинг. Чанакиапури беше един от малкото райони в града, с изключение на крайбрежната гора, където беше приятно да се тича. За нещастие беше излязъл по-късно от обичайното и автомобилният трафик вече се беше увеличил и с всяка изминала минута се натоварваше още повече. Прахът и замърсяването на въздуха почти бяха стигнали обедните си нива. Затова той слезе от главния път и пое по заобиколните задни улички. Въздухът тук беше по-добър, но за сметка на това се натъкна на голяма група маймуни, които винаги ужасно го плашеха. Маймуните в Делхи се отличаваха със забележителна смелост. Не го притесняваше това, че може да го нападнат вкупом, а по-скоро се страхуваше да не пипне някои екзотични болести, особено ако някоя от тях го ухапе. Животните като че ли усетиха притесненията му и го подгониха, оголили пожълтелите си зъби, крещейки и пищейки като полудели.

Като реши, че мръсния въздух и маймуните са достатъчна причина да прекрати джогинга си, Кал рязко промени посоката си и преследващите го животни се разбягаха панически. Също като някой кон, който бърза да се прибере при яслите си, Кал препусна обратно към къщата. След прекарания навън по-малко от половин час, той влезе вътре с облекчение и с огромно удоволствие се пъхна под душа. Въпреки разочароващия провал на сутрешното му бягане, докато се сапунисваше и се бръснеше, той си мислеше, че денят започва сравнително добре. Краткият разговор със Сантана значително намали загрижеността му за Вийна. Опитът й за самоубийство го беше стреснал и той се безпокоеше, че може да го направи отново, докато Сантана не го убеди в противното. Сега вече беше сигурен, че това няма да се повтори, а след използването на концепцията за кармата, Вийна очевидно вече вярваше, че онова, което беше причинила на госпожа Ернандес, е неразделна част от съдбата й, което му подсказваше, че останалите индийки също щяха да сътрудничат.

След като закуси обилно с приготвените от готвача им бекон и яйца, Кал се запъти към остъклената веранда зад къщата. Когато се нанесоха тук, в помещението имаше само столове, но те бяха занесли и една кръгла маса и започнаха да провеждат там сутрешните си съвещания.

Останалите вече се бяха събрали и когато Кал влезе, оживеният им разговор секна изведнъж. Той седна на обичайното си място, с лице към градината, загърбил вътрешността на къщата. Останалите също бяха заели обичайните си места, което подсказваше, че са от хората, които робуват на навика. Сантана седеше от дясната страна на Кал, Петра отляво, а Даръл се намираше срещу него. Даръл излъчваше тиха самоувереност; беше подпрял ръка на облегалката на креслото и обхванал брадичката си с пръсти. Той беше едър, мускулест мъж с махагонова кожа, тъмни мустаци и брадичка, тип „катинарче“. Петра седеше изпъната на ръба на стола си, сякаш се намираше в училище и се опитваше да впечатли учителката с вниманието си. Тя беше изключително висока, красива жена, енергична по природа. Сантана се беше облегнала удобно назад, скръстила ръце в скута си като професионален психолог, каквато всъщност беше, очаквайки пациента си да започне да говори. Тя винаги излъчваше спокойствие и държеше емоциите си под контрол.

Кал откри срещата с опита за самоубийство на Вийна, за да се увери, че всички са информирани за случая. Помоли Сантана да разкаже какво е научила от разговора си с индийката, особено за уверенията на Вийна, че повече няма да прави подобен опит. Кал призна, че случилото се го е изплашило до такава степен, че да започне да обмисля спешна стратегия за изтегляне, в случай че се наложи.

— Ако опитът й се беше оказал успешен — продължи Кал, — щеше да има разследване, а това щеше да доведе до големи проблеми за „Международни медицински сестри“.

— Какво точно имаш предвид под „спешна стратегия за изтегляне“? — попита Петра.

— Точно каквото означава — отвърна Кал. — В най-буквалния смисъл. Ако се наложи да напуснем Индия за нула време, всичко трябва да е уредено. Няма да има нужда от импровизации, нито ще разполагаме с нужното за тях време.

Петра и Сантана кимнаха утвърдително. Даръл само вдигна въпросително едната си вежда.

— По суша, въздух или море? — попита той.

— Приемам всякакви предложения — каза Кал. Той ги изгледа последователно и погледът му се спря върху Петра, която винаги проявяваше педантичност към подобни детайли.

— По въздух ще бъде доста трудно — каза тя. — Паспортният контрол на международното летище „Ганди“ е доста сложен. Ще трябва да платим на твърде много хора, защото няма да знаем със сигурност по кое време през деня или през нощта ще се наложи да бягаме. Ако се опитваме да се измъкнем тайно, то това трябва да стане по суша.

— Съгласен съм — кимна Даръл. Той се наведе напред и облегна лакти на масата. — Мисля, че трябва да поемем на североизток с кола или джип, който ще купим специално за тази цел и ще го държим с пълен резервоар, зареден с всичко необходимо и готов за тръгване. Можем да прекосим границата с Непал на най-доброто предварително определено място, въпреки че нямаме кой знае какъв избор. И най-накрая в колата трябва да има достатъчно пари за подкупи. В тях се крие истината.

— Искаш да кажеш да купим кола, да я подготвим и да я скрием? — попита Кал.

— Точно така — отвърна Даръл. — От време на време ще я припалваме, но ще я оставим в онзи голям гараж и няма да я изкарваме.

Погледна към жените в очакване на реакции. Никоя от тях не се обади. Кал се обърна отново към Даръл.

— Мога ли да те оставя да реализираш предложението си?

— Няма проблем — каза Даръл.

— Така, да преминем към новата ни стратегия. Имаме ли някакви резултати?

— Определено — каза Сантана. — Преди два часа се чух с връзката ми в CNN. Точно както предположих, те са излъчили историята в ефир веднага, след като са я научили. Реакцията била страховита, много по-силна, отколкото са очаквали, били засипани от имейли. Нямат търпение да получат още.

Кал се облегна назад и устните му се разтеглиха в лека усмивка. Това бяха първите добри новини откакто с колективни усилия бяха задвижи този проект.

— Когато се събудих сутринта, имах ново съобщение от Розалии Бийкмън, моята позната в CNN. Тя ми каза, че историята била подхваната от още три новинарски мрежи, които са се захванали да разчепкват медицинския туризъм като цяло. В края на всяка емисия водещите поставяли под въпрос безопасността на хирургическите операции в Индия.

— Чудесно — възкликна Кал и удари с юмрук по масата. — Музика за ушите ми. Това повдига въпроса кога да нанесем следващия удар. Щом, както казва Сантана, CNN си умират за още истории, мисля, че не трябва да им отказваме.

— Съгласен съм — каза Даръл. — Няма две мнения по въпроса. Щом рибата кълве, да вървим на риболов. И държа да ви кажа, че Самира е готова за действие. Много се обиди, че Вийна е била избрана първа. Каза ми, че има пациент с проблемно сърце, който ще се подложи на операция тази сутрин, така че това е идеалният случай.

Кал се засмя тихо.

— Аз си мислех, че ще ни бъде трудно да ги накараме да ни сътрудничат, а те направо си предлагат доброволно услугите.

Кал се обърна към Петра и Сантана.

— Ами вие, момичета? Готови ли сте за още един удар? Снощи, когато намерих Вийна натъпкана с лекарства, не вярвах, че въобще ще искам да го повторим, но ето ме тук.

— Розалин беше много настоятелна в исканията си за още информация — каза Сантана, поглеждайки към Петра. — Тъй като ни гарантира, че новината ще излезе директно в ефир, смятам да гласувам с „да“.

— Каква е вероятността Самира да получи същия психически срив като Вийна? — попита Петра, отвръщайки на погледа на Сантана. — Не ни трябва още един опит за самоубийство.

— При Самира няма такава опасност — отвърна категорично Даръл. — Тя може да е на възрастта на Вийна, да е нейна съквартирантка и най-добра приятелка, но двете са съвсем различни, което донякъде може да обясни защо са толкова близки, или поне защо бяха. Вчера следобед, преди да изпълни задачата си, Вийна смъмрила Самира за това, че е издала семейните й тайни.

— Съгласна ли си с това, Сантана? — попита Петра.

— Да — каза Сантана. — Самира е много амбициозна, но няма качества на лидер. Освен това е по-егоцентрична и не толкова потайна.

— В такъв случай ще се съглася — каза Петра.

— Не виждате ли проблем в това, че ще има два поредни смъртни случая в една и съща болница? — попита Даръл.

— Добър въпрос — промърмори Петра.

Всички погледнаха Кал. Той сви рамене.

— Според мен няма значение. Представиха ми куп доводи, че няма да бъде разкрито. Второ, болничните власти и техните бизнес партньори ще се погрижат да потулят случаите колкото се може по-бързо, за да избегнат негативната гласност. В Индия нямат съдебни лекари, но дори ако по някаква случайност някой заподозре нечестна игра и дори случайно се сети, че е бил използван суксаметониум, лекарството отдавна ще е изчезнало от кръвта, а всякакви евентуални остатъци могат да бъдат обяснени с упойката, която е била приета преди операцията.

— Всъщност — обади се Сантана, — два поредни смъртни случая са още по-голяма история. Мисля, че това ще помогне на каузата ни.

Кал кимна утвърдително и погледна към Петра и Даръл. И двамата кимнаха.

— Чудесно — каза той с усмивка и постави ръце на масата. — Колко е хубаво да имаме единодушно съгласие. Да действаме тогава. — След това погледна към Даръл и добави: — Ти ще съобщиш на Самира добрите новини, когато се върне от работа.

— С удоволствие — отвърна Даръл.