Чуждо тяло

Глава 24

18 октомври 2007 г.

Четвъртък, 7:30 часа

Ню Делхи, Индия

Дженифър сънуваше повтарящия се кошмар за баща й, който я връхлиташе винаги в стресови ситуации. Не беше споделяла с никого за съня си, защото се притесняваше какво ще си помислят хората за нея. Самата тя не знаеше какво да мисли за себе си. В съня баща й я преследваше със свирепо изражение на лицето, докато тя му крещеше да престане. Когато се озоваха в кухнята, тя грабна един касапски нож и замахна застрашително. Но той продължаваше да се приближава застрашително, дразнейки я, че няма да посмее да го използва. Но тя го направи. Прободе го веднъж и още веднъж, но той не спираше да се смее.

Обикновено в този момент тя се събуждаше, обляна в пот — така се случи и този път. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че се намира в Индия и че телефонът й звъни. Протегна ръка към слушалката, изпаднала в паника при нелогичната мисъл, че човекът, който звъни, е станал свидетел на убийството на баща й.

Оказа се, че на телефона е Рита Лукас.

— Надявам се, че не се обаждам в неподходящ момент. — Тя явно беше усетила тревогата в гласа на Дженифър.

— Не, всичко е наред — отвърна Дженифър, която постепенно се окопитваше. — Просто лош сън.

— Съжалявам, че звъня толкова рано, но исках да съм сигурна, че няма да ви изпусна. Така и не можах да заспя. По-голямата част от нощта прекарах в болницата.

Дженифър погледна към механичния будилник. Присви очи, за да разбере колко е часът, защото малката и голямата стрелка не се различаваха особено по размери.

— Надявах се, че ще закусваме заедно.

— С удоволствие.

— Възможно ли е да го направим по-скоро? Изтощена съм. И дали ще е възможно да дойдете в „Империал“? Боя се, че изглеждам също толкова ужасно, колкото се чувствам.

— Разбира се, че ще дойда. До половин час съм готова. Имате ли представа колко далеч е „Амал палас“ от „Империал“?

— Съвсем близо е. Малко по-нататък по „Джанпатх“.

— Боя се, че не знам къде се намира „Джанпатх“.

— Може би на около пет минути с такси.

— В такъв случай ще бъда при вас около осем — каза Дженифър, като отметна завивките и спусна краката си от леглото.

— Ще се видим в салона за закуска. Щом влезете във фоайето, продължете право напред. Салонът се намира вдясно.

— Ще се видим след половин час — каза Дженифър.

След като затвори телефона, тя превключи на бързи обороти. Като студентка по медицина беше усъвършенствала процеса на приготвяне.

Радваше се, че Рита Лукас беше изявила желание да се видят. Дженифър нямаше търпение да научи подробностите за смъртта на третия медицински турист и до каква степен тя наподобява първите две.

Докато се къпеше и обличаше, тя обмисляше програмата за деня. Не искаше да се приближава до болницата „Кралица Виктория“, за да не се дразни допълнително на досадната асистентка. Това означаваше, че трябва да измисли какво да прави през останалата част от деня и вечерта, за да се отърве от чувството на неудовлетворение, че не може да стори нищо за баба си до идването на Лори. А колкото до нощта, тя знаеше точно какво ще прави и с нетърпение очакваше да тръгне към летището.

Когато излезе от стаята си с пътеводител в ръка, изпита гордост от себе си. Беше едва седем и трийсет и три и както изглежда бе поставила нов рекорд по бързо приготвяне. Докато слизаше надолу с асансьора, тя отново се замисли за плановете си как да прекара деня. Щеше да се обади на Лусинда Бенфати за обяд или вечеря, или и двете. В часовете преди обяд, стига закуската да не се проточеше, щеше да разгледа забележителностите. Щеше да е жалко да стигне дотук и да не разгледа града.

Когато попита единия от портиерите на „Амал палас“ как да стигне до „Империал“, той я посъветва, ако обича приключенията, да спре една от жълто-зелените авторикши. Дженифър го прие като предизвикателство и постъпи точно така, особено след като мъжът й каза, че така ще стигне много по-бързо, отколкото с традиционното такси в сутрешния чак пик.

В първия момент се изненада от старомодния външен вид на превозното средство, с трите му колела и липсата на врати. Но когато се настани на плъзгавата пластмасова седалка и рикшата потегли с такава скорост, сякаш участва в състезание, тя промени отношението си. Шофьорът бързо превключи скоростите, Дженифър се люшна и започна да се оглежда за нещо, където да се хване. С увеличаването на скоростта тя започна да се плъзга наляво и надясно, докато шофьорът лавираше между изригващите смрадливи газове автобуси. Последното унижение дойде от една огромна дупка на пътя, която запрати Дженифър във въздуха с такава сила, че главата й се удари в плексигласовия покрив.

Но най-големия ужас изживя, когато шофьорът даде газ, за да се промъкне между два автобуса, приближаващи се един към друг. Без да обръща внимание на възможността да бъде сплескан между двете превозни средства, които бяха петдесет пъти по-големи от рикшата, мъжът изобщо не забави скоростта. В един момент хората, увиснали от вратите на автобусите, можеха просто да протегнат ръка и да се здрависат с Дженифър.

Убедена, че ударът е неизбежен, тя се пусна от страничния парапет и се вкопчи в самата седалка. Затвори очи и стисна зъби в очакване на ужасен трясък. Нищо такова не се случи. Вместо това се разнесе скърцането на автобусните спирачки и превозните средства забавиха скорост пред светналите червено светофари. Дженифър отвори очи. Шофьорът на рикшата, който можеше да спре много по-бързо от тях, излетя пред двата автобуса и чак тогава натисна собствените си спирачки.

В момента, в който рикшата спря, тя беше веднага заобиколена от тълпа боси, мръсни деца, облечени в дрипи, на възраст от три до дванайсет години, които протягаха напред левите си ръце, а с десните сочеха устата си. Някои от по-големите момичета носеха бебета.

Дженифър се сви навътре, гледайки тъжните им, тъмни очи. Тя погледна към шофьора за помощ, притеснена, че ако им даде някакви пари, ще се стигне до бой. Но мъжът не помръдна, дори не се обърна. Само форсираше от време на време двигателя при изключен амбреаж.

Поразена от тази крайна бедност, Дженифър бе едновременно отвратена и изумена, че индуизмът, с неговите разбирания за пунарджанма и карма, може да се помирява с такива контрасти и несправедливости.

За нейно огромно облекчение светофарите светнаха зелено и роякът авторикши, скутери, мотоциклети, автобуси, камиони и коли се юрна напред, без да обръща внимание на децата, които трябваше да хукнат с всички сили, за да избягат от превозните средства.

Пътят от „Амал палас“ до „Империал“ наистина беше кратък, но след като Дженифър плати на шофьора и тръгна към входа на хотела, тъй като човекът й каза, че не му е позволено да влиза на територията му, тя се почувства физически и психически така, сякаш е участвала в маратон. На всичко отгоре имаше главоболие, вероятно от дизеловите изпарения, които беше принудена да диша.

Когато се приближи до хотела, тя изпита възхищение от сградата, излъчваща колониална аура, но не и от заобикалящия я терен. В известен смисъл мястото напомняше за болница „Кралица Виктория“, тъй като се намираше сред доста непривлекателни търговски обекти.

Дхавал Наранг смяташе, че има най-хубавата работа на света, защото през повечето време просто седеше и играеше карти с още няколко души, които работеха за Шашанк Малхотра. Когато го потърсеха да свърши нещо, то винаги беше интересно и често доста трудно. Сегашната му задача не беше по-различна. Трябваше да се отърве от млада американка на име Дженифър Ернандес. Трудната част беше, че нямаше представа как изглежда тя. Знаеше само, че е отседнала в хотел „Амал палас“. Не беше известно колко време ще остане там, така че той не разполагаше с достатъчно време да я наблюдава и да проучи навиците й. Заповедите на Шашанк бяха да приключи бързо.

С гърмяща от уредбата съвременна, вдъхновена от Боливуд музика, Дхавал, облечен с черна, разкопчана до гърдите риза, и няколко златни вериги, окачени на врата, подкара любимия си мерцедес Е класа по автоалеята на „Амал палас“ и стигна до навеса пред хотела. В заключената жабка на автомобила имаше автоматична берета, снабдена с триинчов заглушител — един от многото му пистолети за еднократна употреба. Едно от основните правила в работата на Дхавал беше, че след като нанесе удар, пистолетът или изчезва, или остава на местопрестъплението. Навремето, когато го наеха на работа, Шашанк се беше оплакал, че този му навик е твърде скъп, но Дхавал настоя и дори заплаши, че ще напусне, ако не му позволят да се придържа към него. Накрая Шашанк се примири. В Индия беше много по-лесно да се купят пистолети, отколкото да се намерят хора с биографията на Дхавал.

Той беше роден в малкото градче Раджастан и се беше записал в армията, за да избяга от безжалостната хватка на провинциалния живот. Това решение до огромна степен промени живота му. Той обикна армейския живот и тръпката от възможните разрешени убийства. Кандидатства и беше приет в новосформираните Индийски специални сили, като естествено накрая го взеха за Черна котка11 в елитната Индийска служба за охрана. Кариерата му се развиваше стремително, поне докато не влезе в истински бойни действия по време на кашмирските операции през 1999 година. По време на един нощен рейд срещу заподозрени бунтовници, подкрепяни от Пакистан, той демонстрира такава необуздана жестокост, убивайки 17 заподозрени, които се опитваха да се предадат, че командването го определи като неудобен пасив и го отстрани от операцията. Месец по-късно той беше освободен от служба.

За късмет на Дхавал неговата история, която Националната служба за охрана се опитваше да не раздухва, се появи на радара на Шашанк Малхотра, който скоростно разширяваше своите бизнес интереси, създавайки си многобройни врагове. Шашанк остро се нуждаеше от някой с обучението и манталитета на Дхавал, затова се опита да наеме бившия агент от тайните служби, а останалото вече беше история.

Когато портиерът на „Амал палас“ се приближи, държейки в ръка папката със стикери за паркиране, Дхавал свали прозореца си.

— Колко време ще останете? — попита портиерът. Той беше доста зает, тъй като все повече бизнесмени пристигаха за сутрешните си срещи.

Дхавал извади една завита на руло пачка рупии и му ги подаде. Те бързо изчезнаха в джоба на алената туника на портиера.

— Бих искал да паркирам тук, близо до изхода. Сигурно ще остана час, час и нещо, но със сигурност по-малко от два часа.

Без да каже нито дума, портиерът посочи на Дхавал последното място за паркиране, което се намираше точно срещу входа на хотела и махна с ръка на следващата кола да се приближи. Дхавал заобиколи колоните, които поддържаха навеса, и се отправи към посоченото място. То беше идеално. Осигуряваше му пряк поглед към входа на хотела и предницата на автомобила му сочеше право към изхода на алеята към улицата.

След като слезе от колата, Дхавал отиде във фоайето и използвайки един от вътрешните телефони, се обади на Дженифър Ернандес. Изчака телефонът да звънне няколко пъти, после се включи секретарят и той затвори. Отиде в главния ресторант и попита метрдотела дали тази сутрин е виждал госпожица Дженифър Ернандес.

— Не, сър — отвърна мъжът.

— Трябва да се срещна с нея, а нямам представа как изглежда. Бихте ли могли да ми помогнете?

— Красива млада жена, средна височина; тъмна, гъста, дълга до раменете коса; хубава фигура. Обикновено се облича с тесни дънки и памучни тениски.

— Впечатлен съм — каза Дхавал. — Описанието е далеч по-пълно, отколкото очаквах. Благодаря ви.

— Признавам, че най-добре запомням привлекателните жени — каза метрдотелът с усмивка и намигване, — а тя наистина е много привлекателна.

Дхавал излезе от ресторанта, леко объркан. Едва минаваше осем часът, а Дженифър не беше в стаята си, нито в някое от заведенията. Той се спря в центъра на фоайето и се огледа в търсене на някой, който да отговаря на описанието на метрдотела, но без успех. След това отклони поглед към големия панорамен прозорец и видя десетина души, които плуваха в басейна.

Дхавал излезе от хотела и отиде да провери плувците. Имаше две млади жени. Едната имаше средно дълга кестенява коса, но фигурата й не можеше да се нарече хубава. Втората беше руса, което веднага я елиминираше. Дхавал се върна в хотела, за да провери в спа салона и фитнеса. Там завари само двама души, които се потяха на уредите, но и двамата бяха мъже.

Леко обезкуражен, Дхавал се върна във фоайето и се приближи към гишето за транспортни услуги. Служителят на хотела, който отговаряше за него, се наричаше Самарджит Рао. Сам, както го наричаха всички, получаваше тайно заплата от Шашанк Малхотра. Когато разни бизнесмени му идваха на гости в Делхи, Шашанк обикновено ги настаняваше в „Амал“ и често смяташе за важно да знае къде ходят тези хора.

— Господин Наранг — произнесе с уважение Сам. — Намасте. — Сам знаеше кой е Дхавал и с право се страхуваше от него.

— Има една млада жена, доста привлекателна, поне според метрдотела, която е регистрирана тук, в хотела. Казва се Дженифър Ернандес. Познаваш ли я?

— Да. — Сам нервно се огледа. Имаше още няколко служители на хотела, които знаеха кой е Дхавал.

— Някой трябва да ми я покаже. Можеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се, сър. Щом се върне.

— Извън хотела ли е?

— Да, видях я да излиза още преди осем.

Дхавал въздъхна. Надяваше се да я види достатъчно рано, за да може когато излезе, да я последва.

— Добре, ще я почакам — рече той. — Ще си взема вестник и ще седна ей там, до стената. — Той посочи няколкото свободни фотьойла. — Когато се появи, ми дай знак.

Събуждането по телефона в осем и петнайсет изтръгна Нийл от дълбокия му сън и той се обади с паника в гласа, без да съзнава точно къде се намира. Но главата му бързо се проясни и той благодари на оператора, след което пъргаво скочи от леглото. Първото нещо, което направи, беше да дръпне завесите и да погледне към замъглената слънчева светлина. Точно под прозореца му беше басейнът, в който плуваха неколцина души. Нийл смяташе да направи същото по-късно през деня. Щеше да се отрази добре на безпокойството и умората от часовата разлика.

С нарастващо нетърпение той се шмугна в банята и се пъхна под душа. Изми си зъбите, среса косата си надве-натри и си облече чиста тениска и дънки. След като се приготви, седна на ръба на леглото и натисна бутона на оператора с треперещ пръст. Идеята му беше да се престори, че се обажда от Лос Анджелис и по време на разговора да се опита да разбере плановете й за деня. След като се сдобиеше с тази информация, щеше да реши как да я изненада.

Като че ли мина цяла вечност.

— Хайде де! — изръмжа нетърпеливо той. Когато отсреща най-накрая се обадиха, той поиска да го свържат с Дженифър. В слушалката се разнесе сигналът на позвъняването. Вълнението му нарастваше, докато очакваше всеки миг да чуе гласа й.

След повече от десетина позвънявания Нийл се убеди, че тя няма да вдигне, затова остави слушалката. След това опита на мобилния й телефон, но още след първото позвъняване се задейства гласовата й поща, което предполагаше, че не го е включила. Затвори. Леко разочарован, започна да обмисля следващата си стъпка. Съществуваше някаква вероятност да е под душа, затова реши отново да й се обади след десетина минути, но през това време просто не можеше да стои на едно място. Взе ключа от стаята си, излезе и се спусна във фоайето. Помисли си, че Дженифър може би закусва в някое от заведенията.

Ресторантът беше почти пълен и докато Нийл чакаше на опашката, за да говори с метрдотела, очите му изучаваха пълните маси. В лявата половина на най-високото ниво, точно до задната стена, се намираше отрупана шведска маса.

Вдясно, няколко нива по-долу, панорамните прозорци гледаха към градината и басейна. Нийл отново изпита разочарование — Дженифър не се виждаше никъде.

— Колко души? — попита метрдотелът, когато дойде редът на Нийл.

— Само един — отвърна той.

Докато метрдотелът взимаше меню, за да го даде на сервитьорката, Нийл го попита:

— Дали случайно не познавате една от гостенките на хотела на име Дженифър Ернандес? Тя е…

— Познавам я — отвърна метрдотелът. — А вие сте вторият, който я търси тази сутрин. Все още не е слязла за закуска.

— Благодаря ви — отвърна обнадеждено Нийл. Сигурно е била под душа преди, когато я беше потърсил. Той тръгна след сервитьорката към една маса за двама до прозореца, но не седна. — Къде е най-близкият телефон?

— В коридора има няколко — отвърна младата жена и посочи с пръст.

Нийл й благодари и забърза натам. Пулсът му отново се ускори, което го изненада. Не очакваше да е чак толкова развълнуван. Дали не беше привлечен по-силно от Дженифър, отколкото беше склонен да признае. Когато операторът вдигна, Нийл отново помоли да го свържат със стаята на Дженифър. Уверен, че този път ще се свърже с нея, той започна да обмисля какво да бъде първото му изречение. Но се оказа, че не се нуждае от такова. Както и преди, телефонът продължи да си звъни.

Най-накрая Нийл затвори. Разочарованието му беше огромно. Този път го връхлетя лека параноя — ами тя е била предупредена за пристигането му и сега умишлено го избягва?

— Това е смешно — промърмори Нийл, когато здравият разум надделя.

Реши, че наред е една обилна закуска, и тръгна обратно към масата си. Запита се дали отсъствието на Дженифър не беше свързано по някакъв начин с другия мъж, който я е търсил, и в този момент с изненада осъзна още нещо. Изпитваше ревност.

Нийл се настани на масата така, че да вижда входа, реши какво ще поръчва и махна на сервитьорката.

Инспектор Нареш Прасад вкара своя бял „Амбасадор“ в алеята към хотел „Амал палас“ и даде газ към входа. Наближаваше девет сутринта и алеята беше пълна с автомобили, които пристигаха и оставяха своите пътници бизнесмени.

Когато дойде ред на Нареш, единият от облечените в бляскава униформа и тюрбан портиери му махна да се придвижи напред, след което протегна ръка, за да го спре. Той отвори вратата, изпъна се и поздрави Нареш, който слизаше от колата.

Преминавал и преди през този ритуал, Нареш отвори портфейла си и показа полицейската си карта. Протегна ръката си напред, за да може впечатляващо високият портиер да я прочете и да свери снимката. Сценката се стори доста забавна на Нареш, тъй като той беше дребният в случая. Високият метър и шейсет полицейски инспектор правеше почти двуметровия сикх да изглежда като великан.

— Искам да паркирате колата до входа, за да бъде готова за бързо тръгване, ако се наложи — каза Нареш.

— Да, инспектор Прасад — отвърна портиерът, което показваше, че беше прочел внимателно картата на Нареш. Той щракна с пръсти към един от униформените прислужници, които паркираха колите, и му показа къде да паркира.

Докато изкачваше няколкото стъпала към двойната врата на хотела, Нареш смутено се опитваше да изглежда колкото се може по-висок, минавайки покрай група гости на хотела, които очакваха транспорта си. Щом влезе вътре, Нареш огледа обширното фоайе и се опита да реши как да процедира нататък. След миг колебание стигна до извода, че най-логичната стъпка е да потърси помощта на консиержа. Тъй като не искаше да прави сцени, той изчака, докато двамата консиержи се занимаваха с неколцина гости на хотела, които си правеха резервации за вечеря.

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита го единият от официално облечените мъже с очарователна усмивка.

Нареш остана впечатлен. Мъжът и колегата му вършеха всичко с усърдие, което предполагаше, че те наистина обичат работата си — нещо, с което Нареш се сблъскваше рядко в необятната индийска сфера на услугите, с която ежедневно си имаше работа.

Нареш извади полицейската си карта, стараейки се да не бие на очи.

— Интересува ме една от гостенките на хотела. Нищо сериозно, просто формалност. Единственото, което ни вълнува, е нейната безопасност.

— Как можем да ви помогнем, инспекторе? — попита единият консиерж, понижавайки глас. Името му беше Сумит.

Вторият също беше видял полицейската карта на Нареш, и след като приключи работата си с един от гостите, се наведе към тях, за да се включи в разговора. Казваше се Лакши.

— Някой от вас познава ли една млада американка, гостенка на хотела, на име Дженифър Ернандес?

— О, да! — каза Лакши. — Една от най-приятните, най-привлекателни гостенки, смея да добавя. Досега е идвала само за да поиска карта на града. Аз я обслужих.

— Държи се много приятелски — добави Сумит. — Когато минава покрай нас, винаги се усмихва.

— Виждали ли сте я днес?

— Да — каза Сумит. — Напусна хотела преди около четирийсет минути. Ти беше отишъл някъде — каза той на Лакши в отговор на въпросителното изражение на лицето му.

Нареш въздъхна.

— Колко жалко. Сама ли беше, или с някого?

— Беше сама, но не знам дали отвън не я е чакал някой.

— Как беше облечена?

— Обикновено: с памучна блузка и дънки.

Нареш кимна, премисляйки възможностите си.

— Изчакайте да попитам портиерите. Може да си я спомнят. — Сумит излезе иззад гишето и забърза към изхода.

— Държи се така, сякаш му е приятно — рече Нареш, наблюдавайки консиержа през стъклото на врата.

— Винаги — отвърна Лакши. — Да не би младата дама да е направила нещо нередно?

— Нямам право да ви кажа.

Лакши кимна, леко смутен от проявата си на любопитство.

Те наблюдаваха как Сумит и единият от сикхите разговарят, ръкомахайки. След това Сумит влезе вътре.

— Изглежда е отишла до хотел „Империал“, ако говорим за същата жена, а аз съм сигурен, че става въпрос за нея.

Двама британци на средна възраст се приближиха до гишето. Нареш отстъпи встрани. Докато англичаните разпитваха за подходящ ресторант в старата част на Делхи, Нареш обмисляше следващите си действия. Първоначално смяташе да отиде до „Империал“, но след това размисли, осъзнавайки, че е минал близо час, откакто обектът му беше излязъл. Можеше да я изпусне, особено след като никой не беше сигурен, че това е била тя. В крайна сметка реши да остане в „Амал“ с надеждата, че не е излязла за целия ден и скоро ще се върне. Тук поне имаше кой да я разпознае.

— Благодаря ви за помощта — усмихна се англичанката, след като Сумит й подаде листче с резервация за обяд. Щом тя и съпругът й се отдалечиха, Нареш се върна на предишното си място до бюрото.

— Ето какво — каза той. — Ще седна тук, във фоайето. Ако госпожица Дженифър влезе, ще ви помоля да ми направите знак.

— С удоволствие, инспекторе — кимна Сумит.

Лакши също кимна утвърдително.

Дженифър гледаше Рита Лукас, която седеше срещу нея, впечатлена от самообладанието й. Беше слаба, бледа жена, пълна противоположност на съпруга си. Проявяваше някакво срамежливо, отчаяно неподчинение пред лицето на трагедията, която я бе сполетяла.

— Той беше добър човек — каза тя. — Макар да не можеше да контролира апетита си. Опитваше се, трябва да му го призная, но не можеше, въпреки че се срамуваше от вида си.

Дженифър кимна. Явно беше, че жената има нужда от човек, пред когото да сподели. Всъщност, налагаше се впечатлението, че тъкмо Рита е била засрамената и тя го е подтикнала към операцията на стомаха, довела до смъртта му.

По-рано Рита й беше признала, че от болницата се опитали да я притиснат да вземе решение по въпроса за тялото. В началото просто й предложили да го кремират или балсамират, но след това ставали все по-настойчиви. И ако не била разговаряла първо с Дженифър, сигурно щеше да се предаде и да им позволи да го кремират.

— Всъщност онова, което ми повлия най-силно, беше неспособността им да ми обяснят причината за смъртта — каза тя. — Първо говореха за най-обикновен сърдечен удар, после за сърдечен удар и инсулт, а най-накрая за сърдечен удар, предизвикал инсулт. Изглежда не бяха наясно какво точно е станало. Когато предложих да му направят аутопсия, те направо откачиха; е, поне асистентът по случая се вбеси. Хирургът не изглеждаше особено обезпокоен.

— Споменаха ли дали е започнал да посинява по време на сърдечния пристъп? — попита Дженифър.

— Да, хирургът спомена — отвърна Рита. — Каза, че когато започнал да обдишва, посиняването се разнесло, което го накарало да повярва, че ще успее да го реанимира.

Тя замълча за миг, преди да попита:

— А вашите приятели патолози, които идват, за да помогнат в случая с баба ви? Споменахте, че биха могли да погледнат и моя съпруг. Възможно ли е това да стане?

— Все още не са пристигнали, така че не съм разговаряла с тях. Но съм сигурна, че ще се съгласят.

— Ще ви бъда много благодарна. Трябва да знаем причините за нещастния край. Дължим поне това на любимите си хора. А след всичко, което ми разказахте, подозренията ми се засилиха още повече.

— Когато пристигнат довечера, ще ги попитам и утре ще се свържа с вас — обеща Дженифър.

Рита въздъхна и очите й се напълниха.

— Чувствам се ужасно изморена. Може би е по-добре да се прибера в стаята си. За щастие, открих две таблетки ксанакс в чантата си. Точно сега се нуждая от една.

Двете жени се изправиха и спонтанно се прегърнаха. Дженифър се изненада колко слаба беше Рита. Имаше чувството, че ако стисне по-силно, може да счупи някоя кост.

Сбогуваха се във фоайето. Дженифър обеща да се обади на сутринта, а Рита й благодари за това, че я е изслушала. После се разделиха.

Когато излезе от хотела, Дженифър без колебание реши да се прибере в „Амал“ с истинско такси, а не с авторикша.