Чуждо тяло

Глава 27

18 октомври 2007 г.

Четвъртък, 14:17 часа

Ню Делхи, Индия

Инспектор Нареш Прасад влезе в сградата на здравното министерство и веднага отчете разликата между нея и постройката, в която се помещаваше полицейският департамент на Ню Делхи. Докато за работното му място бяха характерни олющените стени и значителното количество отпадъци по коридорите, здравното министерство беше сравнително чисто. Дори охранителната система беше нова, а хората, които я поддържаха, изглеждаха доста мотивирани. Както винаги, трябваше да остави служебния си револвер на входа.

Нареш се качи на втория етаж и тръгна по дългия, кънтящ коридор, където се намираше новият кабинет на отговорника по медицинския туризъм. Той влезе, без да чука. Контрастът между неговата стая и кабинета на Рамеш Сривастава беше още по-поразяващ от този между сградите. Кабинетът и приемната на Рамеш бяха наскоро боядисани и обзаведени с нови мебели. Фактът, че Рамеш спада към по-висшата бюрокрация, си личеше по всичко, дори по оборудването на бюрото на секретарките му.

Наложи се да почака известно време, както и предполагаше. Това бе част от механизма, използван от бюрократите, за да демонстрират превъзходство над колегите си. Но Нареш нямаше нищо против. Той го беше очаквал. Освен това му беше приятно да седи в приемната с нов диван, скъп килим и да разглежда списания, макар и стари.

— Господин Сривастава ще ви приеме — обяви едната от секретарките петнайсет минути по-късно и посочи към вратата на шефа си.

Нареш стана. След няколко секунди вече стоеше пред бюрото на Рамеш. Рамеш не го покани да седне. Беше сплел пръсти и облегнал лакти на бюрото си. Воднистите му очи погледнаха раздразнено Нареш. Беше очевидно, че този път няма да се разменят любезности.

— По телефона каза, че искаш да ме видиш, защото е възникнал проблем? — каза намусено Рамеш. — Какъв е проблемът?

— Още сутринта тръгнах след госпожица Ернандес. Не успях да отида в хотела достатъчно рано, за да я проследя до закуската в „Империал“, така че не знам с кого се е срещала там. Но после, малко след девет часа, тя се върна в „Амал“ и взе кола на хотела, очевидно с намерението да се разходи из града.

— Трябва ли да ми разказваш всичко това? — оплака се Рамеш.

— Трябва, ако искаш да разбереш как се е стигнало до проблема.

Рамеш направи въртеливо движение с показалеца си, подканяйки го да продължи.

— Тя се спря за кратко до Червения форт, но явно крепостта не й допадна. След това отиде на пазара, паркира пред Джама Масджид и нае велорикша.

— Не можеш ли просто да ми кажеш какъв е проблемът? — отново го прекъсна недоволно Рамеш.

— Точно когато влязох след нея в паркинга, видях един нов мерцедес Е-класа. Обърнах му внимание, защото я следеше още от Червения форт.

Рамеш завъртя очи, отегчен от обясненията на Нареш.

— Човекът слезе от мерцедеса и последва госпожица Ернандес, което ми се стори доста интересно, затова удвоих усилията си и хукнах след двамата. После всичко се случи за секунди. Той не се поколеба. Притича до госпожица Ернандес и извади пистолет. Намираха се точно в центъра на претъпкания пазар, заобиколени отвсякъде с хора. Беше готов да стреля, без да задава никакви въпроси. Имах две секунди да реша дали да се намеся. В главата ми се въртяха единствено думите ти да не я превръщам в мъченица. Е, точно такава щеше да стане, така че аз стрелях и убих потенциалния убиец.

Рамеш бавно отвори уста и челюстта му увисна. След това се плесна по челото и се облегна на лакът.

— Не! — поклати глава той.

Нареш сви рамене.

— Всичко стана толкова бързо. — Нареш бръкна в джоба си и извади лист хартия. На него беше написано името Дхавал Наранг. Постави го на бюрото пред Рамеш.

Без да вдига глава, Рамеш се пресегна и го взе. Прочете името.

— Знаеш ли кой е този човек? — избъбри той. Вдигна очи и погледна раздразнено Нареш.

— Знам. Дхавал Наранг.

— Точно така. Това е Дхавал Наранг и знаеш ли за кого работи?

Нареш поклати глава.

— Работи за Шашанк Малхотра, тъпанар такъв! Малхотра искаше да се отърве от момичето. Всичко щеше да се припише на крадци. Тя щеше да се превърне в мъченица само ако ние, гражданските служби, я убием, а не Малхотра.

— Какво трябваше да направя? Опитвах се да следвам заповедите ти. Защо не ми каза, че Малхотра ще се погрижи за нея?

— Защото не знаех. Поне не знаех със сигурност. — Рамеш разтърка яростно лицето си. — Явно ситуацията се влошава. Сега тя знае, че е мишена. Къде се намира в момента?

— Прибра се в хотела.

— Какво стана на пазара?

— Изстрелът предизвика всеобща паника. Тя хукна заедно с останалите. Аз останах на мястото, за да помогна на местните полицаи да възстановят реда и да разберат самоличността на жертвата.

— Тя върна ли се да разговаря с теб и полицията?

— Върна се, придружавана от някакъв американец. Не знам къде са се намерили. Но не се обърна към полицията, което ми се струва доста странно. Мислех да я привикам на разпит, но първо реших да говоря с теб.

— Това показва колко подозрителна е станала.

— Може би след преживяното просто ще си тръгне?

— Хубаво би било, но според асистентката на баба й и изпълнителния директор на болницата това няма да стане. Незнайно по какви причини тази млада жена е ужасно мотивирана и нищо няма да я спре.

— Добре, какво искаш да направя?

— Успя ли да разбереш кой подава информация в CNN?

— Тази сутрин изпратих двама души да се занимават с това. Още не съм говорил с тях.

— Обади им се, докато аз говоря с Шашанк Малхотра. — Независимо от всичко, което беше казал на Нареш, Рамеш знаеше, че вината за смъртта на Дхавал Наранг е изцяло негова. Трябваше да предупреди Нареш.

— Надявам се, че ми се обаждаш, за да ми благодариш, че съм разрешил проблема ти — каза Шашанк, когато двамата се свързаха. Тонът му беше равен. Не беше така весел като предишния ден, нито пък злобен.

— Боя се, че не. Страхувам се, че към предишния проблем се е прибавил и нов.

— Какъв? — Гласът отсреща съвсем не прозвуча дружелюбно.

— Първо, госпожица Ернандес е уговорила и жената на третия пациент да поиска аутопсия. И второ, Дхавал Наранг е бил убит тази сутрин на пазара в Стария Делхи.

— Шегуваш се.

— Ти ли го изпрати да разговаря с тази жена Ернандес и да я уговори да напусне страната? — попита Рамеш.

— Наистина ли е мъртъв? — попита Шашанк с гняв и недоверие в гласа.

— Научих го от сигурен източник.

— Но как е могло да се случи? Той беше професионалист, а не някакъв аматьор.

— Хората грешат.

— Не и Дхавал — изръмжа Шашанк. — Беше най-добрият. Виж какво, искам да се погрижиш за тази жена.

— Чувствата ни са взаимни, но сега тя е предупредена, че някой иска да я убие. Мисля, че се налага да се справим първо с това.

— Действай! — промърмори Шашанк. — Не ми се иска да започнеш да се оглеждаш уплашено, когато отиваш или се връщаш от работа.

Рамеш остави слушалката на мястото й. После погледна към Нареш, който тъкмо приключваше разговора си.

— Все още нищо — каза Нареш. — Но все пак още са в началото на разследването. Няма да е лесно. Университетските лекари, който имат право да приемат пациенти в частните болници, са доста, а и голяма част от тях имат такива права в повече от една болница. Правят го най-вече за удобство на пациентите и очевидно не приемат чак толкова много, тъй като по принцип нямат право на това.

— Хората ти ще продължат да работят по случая, нали?

— Разбира се. Какво искаш да направя?

— Продължавай да следиш Ернандес. Довечера пристига някакъв неин приятел, съдебен патолог. Не забравяй, че не искаме никакви аутопсии. За щастие, в този случай законът е на наша страна.