Чуждо тяло

Глава 25

18 октомври 2007 г.

Четвъртък, 9:45 часа

Ню Делхи, Индия

По време на сравнително краткото пътуване до „Амал палас“ Дженифър установи, че няма особена разлика от пътуването с авторикша, с изключение на страничните врати, които поне оставяха впечатлението за някаква сигурност. Шофьорът на таксито беше също така агресивен като онзи на авторикшата, но превозното средство не беше чак толкова маневрено.

След като погледна часовника си, Дженифър си помисли, че наистина трябва да разгледа някои от забележителностите преди обяд, а следобеда да мине през фитнес залата и да отиде на басейн. След закуската с Рита беше още по-убедена, че става нещо странно, но не искаше да мисли само за това. Погледна през прозореца и установи, че гъстият трафик, характерен за сутрешния час пик, беше започнал да се разрежда. Вместо рязко спиране и рязко потегляне този път имаше намаляване и ускоряване, което означаваше, че времето е подходящо да обиколи града.

Когато се прибра в хотела, дори не се качи в стаята си. Обади се на Лусинда Бенфати от телефона във фоайето.

— Надявам се, че не съм подранила — каза извинително тя.

— О, не, за бога! — отвърна Лусинда.

— Току-що закусвах с жената, чийто съпруг почина тази нощ.

— Можем да разберем скръбта й.

— И не само нея. Ситуацията наподобява нашите случаи. И отново CNN имаха информация, преди близките да са научили.

— Това означава три смъртни случая — заяви Лусинда. Беше шокирана. — При два би могло да се говори за случайно съвпадение; но за три в три последователни дни…

— Това си мисля и аз.

— Нямам търпение да пристигнат вашите приятели, съдебните патолози.

— Аз също, но не смея да направя нищо, преди да са дошли. Днес ще се опитам да не мисля за това. Дори ще се държа като типичен турист. Искате ли да ме придружите? Не съм особено придирчива към онова, което ще разглеждам. Просто искам да се разсея малко.

— Идеята е добра, но не е за мен. Не мога да го направя.

— Сигурна ли сте? — попита Дженифър.

— О, да.

— Вижте ме, твърдя, че искам да се разсея, а пак се сещам, че исках да ви задам няколко въпроса. Успяхте ли да се свържете с приятеля ви в Ню Йорк и да го попитате за часа, когато смъртта на Хърбърт е била обявена по CNN?

— Да, свързах се — отвърна Лусинда. — Записах си го някъде. Изчакайте за момент.

Дженифър чу как жената мести разни неща по масата и си мърмори под носа. След около минутка се обади отново.

— Намерих го. Записала съм го на гърба на един плик. Било е малко преди единайсет сутринта. Спомня си го, защото пуснал телевизора, за да гледа предаване, което трябвало да започне в единайсет.

— Добре — отвърна Дженифър, докато си записваше часа. — Имам и една молба към вас, може ли?

— Разбира се.

— Обадете се на нашата приятелка Варини и я попитайте в колко часа е издаден смъртният акт или ако смятате да ходите там, я помолете да ви го покаже. Не забравяйте, че имате право на това. Часът ме интересува и ще ви кажа защо. Научих за смъртта на баба ми около седем и четиридесет и пет сутринта лосанджелиско време, което е около осем и петнайсет вечерта тукашно. Когато поисках да видя смъртния акт, вътре пишеше десет и трийсет и пет вечерта, което е най-малкото любопитно. Часът на смъртта й е обявен по-късно, отколкото беше съобщено по телевизията.

— Това е интересно! Като че ли някой е знаел, че ще умре, много преди това наистина да се случи.

— Точно така — потвърди Дженифър. — Разбира се, може да се получи някакво объркване, и някой тук, в Индия, да е написал десет и трийсет и пет вместо девет и трийсет и пет — но дори и така да е, времето пак не е достатъчно, за да могат CNN да получат информацията, да я потвърдят, да подготвят репортаж за медицинския туризъм и да го излъчат в ефир.

— Съгласна съм с вас; с удоволствие ще се постарая да го разбера.

— И още нещо, последното — каза Дженифър. — Когато баба ми е била открита мъртва, тя е била посиняла. Нарича се цианоза. След сърдечен удар понякога крайниците на пациентите посиняват, върховете на пръстите, например, но не и цялото тяло. Като се имат предвид многото съвпадения между случаите на баба ми и Хърбърт, бих искала да разбера дали той също е имал посиняване.

— Кого да попитам?

— Сестрите. Те са хората, които знаят какво се случва в болницата. Или студентите по медицина, ако има такива.

— Ще се опитам.

— Извинявайте, че ви товаря с подобни задачи.

— Всичко е наред. Дори ще ми се отрази добре. Няма да ми позволи да се поддам на мъката.

— Щом не искате да се разходим, какво ще кажете за вечеря? Ще посрещнете ли синовете си на летището, или ще ги изчакате тук, в хотела?

— Ще отида до летището. А що се отнася до вечерята, може ли да се разберем по-късно?

— Разбира се — отвърна Дженифър. — Ще ви се обадя следобед.

След като си казаха довиждане, Дженифър затвори телефона и отиде до гишето на консиержа. Искаше да започне обиколката на града. За съжаление, отпред се беше събрала опашка и се наложи да изчака. Когато дойде нейният ред и тя застана пред човека, реакцията му я смути. Той се държеше така, сякаш вижда стар приятел. А на всичкото отгоре дори не беше същият, който й бе дал картата на града.

— Бих искала да се посъветвам — започна Дженифър, докато го гледаше в очите.

Вместо да отвърне на погледа й, той непрекъснато хвърляше погледи към фоайето и накрая дори самата тя се обърна, за да види какво става. Не забеляза нищо необичайно.

— Какво ви интересува? — попита мъжът, най-накрая концентрирайки се.

— Бих искала да разгледам града — каза тя. Забеляза, че името му е Сумит. — Какво бихте ми препоръчали да видя за два-три часа?

— Посещавали ли сте стария Делхи?

— Нищо не съм посещавала.

— Тогава определено ви го препоръчвам — каза Сумит, протягайки ръка към картата на града. Разгъна я със заучено движение и я приглади върху бюрото.

Дженифър я погледна. Беше същата като онази, която беше получила предишния ден.

— Това е Стария Делхи — каза Сумит, сочейки с показалец.

С крайчеца на окото си Дженифър забеляза как мъжът маха над главата си, сякаш за да привлече нечие внимание. Тя се обърна, за да види за кого е предназначен жеста му, но като че ли никой не реагира. Дженифър отново погледна консиержа. Изглеждаше леко смутен и рязко свали ръка, като хлапе, хванато да бърка в бурканчето със сладко.

— Извинете — каза Сумит. — Опитвах се да поздравя стар приятел.

— Няма нищо — отвърна тя. — Какво трябва да видя в Стария Делхи?

— Червения форт със сигурност — отвърна той, връщайки се към картата. После взе пътеводителя и го разтвори на съответната страница. — След Тадж Махал в Агра това е може би най-интересното нещо в Индия. На мен особено много ми харесва Диван-и-аам12.

— Звучи обещаващо — усмихна се Дженифър.

— Добро утро, госпожице Ернандес — кимна й вторият консиерж, приключвайки с настоящия си клиент в очакване на следващия. Точно той й беше дал карта на града предишния ден.

— Добро утро — отвърна тя.

— Госпожица Ернандес отива да разгледа Стария Делхи — каза Сумит на Лакши.

— Ще ви хареса. — Лакши подкани с ръка следващия гост на хотела да се приближи.

— А след Червения форт? — попита Дженифър.

— Препоръчвам ви да посетите джамията Джама Масджид, построена от същия владетел. Тя е най-голямата в Индия.

— Има ли близо до тях пазар? — попита Дженифър.

— Не просто пазар, а Пазарът. Това е най-очарователният лабиринт от тесни улички, където можете да си купите всичко. Магазинчетата са малки и са собственост на продавачите, така че можете да се пазарите. Прекрасно е. Препоръчвам ви да се разходите из пазара, да си купите нещо, ако ви хареса, а после да обядвате в чудесния ресторант на Карим — каза Сумит, посочвайки мястото на картата. — Ресторантът с най-автентичната моголска кухня в Ню Делхи.

— Дали ще е безопасно? — попита Дженифър. — Не ми се иска стомахът ми да се разстрои.

— Абсолютно. Познавам метрдотела. Ще му се обадя да го предупредя, че може да се отбиете. Ако отидете, попитайте за Амит Сингх. Той ще се погрижи за вас.

— Благодаря ви. Звучи ми добре. — Тя се опита да сгъне картата до първоначалния й вид.

Сумит я взе от ръцете й и я сгъна професионално.

— Мога ли да ви попитам как смятате да стигнете до Стария Делхи?

— Все още не съм решила.

— Бих ви препоръчал да вземете някоя от хотелските коли. Ще ви подсигурим шофьор, който владее английски, а колата ще е с климатик. Малко по-скъпа е от такси, но шофьорът ще остане с вас, макар не и когато посещавате паметниците на културата или пазара. Много от гостенките ни го намират за изключително удобно.

Дженифър хареса идеята. Тъй като това можеше да се окаже единствената й разходка из града, тя реши да я направи както трябва. Имаше нужда да се поразсее.

— Казвате, че не излиза много по-скъпо от такси? — попита тя за по-сигурно.

— Точно така, ако наемате такси на час. Услугата е само за гости на хотела.

— Какво трябва да направя? Би било чудесно, ако точно сега имате свободен автомобил.

Сумит посочи към едно подобно на неговото гише, което се намираше точно до входа на хотела.

— Това е гишето за транспортни услуги, а колегата, който е облечен със същата униформа като моята, е транспортният мениджър. Гарантирам ви, че ще ви помогне по най-добрия начин.

Тя си проправи път през тълпата от хора, които влизаха и излизаха от хотела, и се приближи до транспортното гише. Не забеляза оплешивяващия кръглолик мъж, по-нисък с около десетина сантиметра от нея, който стана от фотьойла в центъра на фоайето и се приближи до гишето на консиержите. Видя го няколко минути по-късно, докато транспортният мениджър приключваше телефонния си разговор. Обърна му внимание единствено защото разговаряше с един от високите портиери с тюрбани, от което изглеждаше много по-нисък, отколкото беше в действителност.

— Мога ли да ви помогна? — попита транспортният мениджър и затвори телефона.

Когато се зае да му обяснява, тя забеляза, че мъжът реагира по същия начин като консиержа: сякаш вижда стар приятел. Какво ставаше тук? Да не би нещо във външния й вид да не беше наред?

— Мога ли да ви помогна? — повтори мъжът.

Дженифър видя, че името му е Самарджит Рао. Със сигурност не си спомняше да са разговаряли.

— Срещали ли сме се? — попита тя.

— За съжаление не и лично. Но аз уредих превоза ви от летището, когато пристигнахте във вторник вечерта, освен това знам, че ще отидете тази вечер до летището с колата, която ще вземе вашите приятели. Управата ни окуражава да запомняме имената и лицата на нашите клиенти.

— Наистина съм впечатлена — вдигна вежди Дженифър. След това го попита колко ще струва да наеме кола и шофьор за около три часа и дали в момента разполагат с шофьор, който говори английски.

Самарджит й каза цената, която се оказа много по-ниска, отколкото беше очаквала. Тя отвърна, че веднага щом се освободи кола с английскоговорещ шофьор, ще я вземе. Пет минути по-късно я изпратиха пред хотела с уверението, че от гаража са й осигурили мерцедес. Освен това научи, че името на шофьора е Ранджит Басока и сикхът портиер ще бъде уведомен, за да я упъти към правилната кола.

Докато стоеше навън и чакаше, тя наблюдаваше тълпата от хора от различни националности, но не обърна специално внимание на облечения в черно мъж с няколко златни ланеца около врата, който излезе от хотела, проправи си път през тълпата и се качи в черен мерцедес. Нито забеляза, че той не запали колата, а остана да седи вътре, барабанейки с пръсти по волана.

— Ще желаете ли още кафе? — попита сервитьорката.

— Не, благодаря — отвърна Нийл. Той сгъна вестника, изправи се и се разкърши. Закуската беше великолепна. Шведската маса беше една от най-богатите, които бе виждал, и успя да опита почти от всичко. След като разписа чека си, той излезе в пълното фоайе, питайки се с какво да се заеме. Зърна гишето на консиержите и реши да започне оттам.

Мина известно време, преди да му дойде редът.

— Отседнал съм тук… — започна той.

— Разбира се — прекъсна го Лакши. — Вие сте сахиб Нийл Маккългън, предполагам.

— Откъде знаете името ми?

— Когато идвам сутрин, ако разполагам с достатъчно време, се запознавам с новите гости. Е, правя и грешки понякога, но обикновено съм прав.

— Тогава сигурно познавате госпожица Дженифър Ернандес.

— Разбира се. Познавате ли я?

— Да. Тя не знае, че съм тук. Това е един вид изненада.

— Момент само — каза Лакши, заобикаляйки бюрото. — Изчакайте тук — добави той, преди да хукне към вратата.

Нийл озадачено го проследи с поглед как се приближава до единия облечен в пъстроцветни дрехи портиер. Те размениха няколко думи и Лакши изтича обратно. Беше се задъхал леко.

— Съжалявам — каза той на Нийл. — Госпожица Ернандес беше тук само допреди няколко минути. Реших, че ще успея да я хвана, но тя току-що се е качила в колата си.

Лицето на Нийл просветна.

— Била е тук, при вас, само преди няколко минути?

— Да. Чудеше се какво да разгледа в града. Препоръчахме й Червения форт в Стария Делхи, джамията Джама Масджид и Делхийския пазар, където би мота да обядва в ресторанта на Карим.

— В този ред.

— Да, така че ако побързате, мисля, че ще можете да я хванете в Червения форт.

Нийл тръгна към изхода и тогава се обади и вторият консиерж:

— Тя използва кола на хотела. Черен мерцедес. Поискайте номера му от транспортния мениджър. Може да ви помогне.

Нийл кимна и махна с ръка, че е чул, след което се запъти към транспортното гише. Там взе номера на колата и телефонния номер на шофьора и хукна да си търси такси.

Дженифър беше много доволна, че позволи на консиержа да я убеди да вземе една от хотелските коли за разходката си. Щом се отпусна в удобния климатизиран мерцедес, тя се почувства така, сякаш е на друга планета. Не можеше да става сравнение с авторикшата или обикновеното такси. Първите петнайсетина минути просто се наслаждаваше на уличния спектакъл с фантастичната му колекция от превозни средства, тълпи от хора и животни — от почиващи си маймуни до отегчени крави. Дори успя да зърне първия от идването си индийски слон.

Шофьорът, Ранджит, беше облечен с удобна, отлично изгладена тъмносиня униформа. Въпреки че говореше английски, акцентът му беше толкова силен, че Дженифър почти нищо не разбираше. Направи няколко опита, докато той й обясняваше забележителностите, покрай които минаваха, но накрая се отказа и се примири с обикновеното поклащане на глава, придружено с „Колко интересно“ или „Това е чудесно“. Най-накрая отвори пътеводителя на раздела за Червения форт. След няколко минути шофьорът забеляза, че се е съсредоточила върху книгата, и млъкна.

В продължение на половин час тя чете за архитектурата и беше толкова погълната от историята на форта, че не обръщаше внимание на трафика по пътя. Не забеляза и двата автомобила, които следваха нейния: единият — бял амбасадор, а другият — черен мерцедес. Понякога те се приближаваха много близо, особено при светофари или задръствания. Друг път изоставаха назад, но никога не я изпускаха от поглед.

— Скоро ще видите Червения форт от дясната ни страна — обади се Ранджит, — точно зад светофарите.

Дженифър вдигна поглед от пътеводителя, където вече четеше за Джама Масджид. Още от пръв поглед се виждаше, че Стария Делхи е значително по-населен от Новия, както с хора, така и с превозни средства, най-вече с велорикши и теглени от животни каруци. Освен това имаше много повече отпадъци. Улиците бяха много оживени, хората се подстригваха или бръснеха, търсеха медицинска помощ, бърза закуска, масажи, почистваха си ушите, даваха дрехите си за пране, а обувките — за поправка и си лекуваха зъбите — всичко това на открито, със съвсем малко оборудване. Бръснарят например разполагаше само с един стол, малко, напукано огледало, няколко инструмента, леген с вода и чаршаф.

Дженифър гледаше като хипнотизирана. Целият живот, който на запад се криеше зад затворени врати и спуснати пердета, тук течеше на открито. Тя се почувства визуално претоварена. Всеки път, когато зърваше някакво оживление и искаше да попита шофьора какво правят хората и защо го правят на открито, тя виждаше нещо още по-изненадващо.

— Ето го Червения форт — обяви гордо Ранджит.

Дженифър погледна към чудовищната назъбена постройка от червен пясъчник, много по-грамадна, отколкото си беше представяла.

— Огромна е — успя да каже само тя. Гледаше я слисано. Докато минаваха покрай западната стена имаше чувството, че тя продължава с километри.

— Входът се намира точно вдясно. — Ранджит посочи напред. — Нарича се Портата Лахор. Тук нашият министър-председател произнася речта си по случай Деня на независимостта.

Дженифър не го слушаше. Червения форт беше поразителен. Докато четеше за него си беше представяла нещо с размерите на нюйоркската Обществена библиотека, но това тук бе много по-голямо и архитектурата му се отличаваше с великолепна екзотика. За да го обходи целия, щеше да й отнеме цял един ден, а не час и нещо, както беше възнамерявала.

Ранджит зави към паркинга пред Портата Лахор. В единия му край бяха паркирани няколко огромни туристически автобуса. Ранджит ги подмина и спря до магазините за сувенири.

— Ще ви изчакам тук — каза той и посочи към група тежки дървета, които осигуряваха поне някаква сянка. — Ако се нуждаете от мен, просто ми звъннете и аз веднага ще дойда.

Дженифър взе визитката, която шофьорът й подаде, но не каза нищо. Тя гледаше към огромната крепост и осъзнаваше колко е безнадеждно да се опита да види всичко в Червения форт за един час. Със сигурност щеше да пропусне много. Към това се прибавяше и умората от часовата разлика, която все още усещаше, спокойствието, което й беше предложил автомобилът и осъзнаването, че не си пада чак толкова по разглеждането на забележителности. Наистина предпочиташе хората. Ако зависеше от нея, би предпочела да се среща с нови хора, вместо цял ден да обхожда древни крепости. Много повече я интересуваше уличният спектакъл, част от който беше зърнала през прозореца на колата.

— Нещо не е наред ли, госпожице Ернандес? — попита Ранджит. След като й подаде визитката си, той не сваляше поглед от нея.

Тя дори не помръдна от мястото си.

— Не — отвърна Дженифър. — Просто промених намеренията си. Близо ли сме до пазара?

— О, да — рече Ранджит. Той вдигна ръка и посочи улицата, която минаваше покрай Червения форт. — Целият район на юг от „Чандни Чок“, главната улица покрай крепостта, е пазар.

— Има ли някое удобно място, където да паркирате, за да мога да се разходя из пазара?

— Разбира се. До джамията Джама Масджид има паркинг, тя е в южния край на пазара.

— Да идем там — каза Дженифър.

Ранджит направи рязък завой и потегли обратно по пътя, по който бяха дошли, вдигайки облак жълтеникав прах. Освен това натисна клаксона, когато се наложи да заобиколи някакъв мъж, облечен в черно, понесъл яке в ръка. Но Ранджит не можа да види как един по-нисък мъж, който беше застанал до павилиона за безалкохолни, захвърля кутия газирана вода и хуква към колата си.

— „Чандни Чок“ улица ли е, или квартал? — попита Дженифър. Отново беше отворила пътеводителя си. — Малко е объркващо.

— И двете — засмя се Ранджит. Въпреки че беше спрял на червен светофар, той отново натисна клаксона, когато едно такси зави към паркинга пред Портата Лахор много по-рязко от нормалното, размина се на косъм от сблъсък с лимузината и отново бързо ускори. Ранджит размаха юмрук и изкрещя няколко думи на хинди, за които Дженифър бе убедена, че не се използват по време на официални срещи.

— Извинете — каза Ранджит.

— Няма нищо. — Тя също се беше стреснала от действията на таксито.

Светлините на светофара се смениха и Ранджит даде газ по широкия булевард с много платна „Нетаджи Субхаш Марг“, който завиваше на юг покрай Червения форт.

— Някога возили ли сте се с велорикша, госпожице Ернандес?

— Не, не съм — призна Дженифър. — Но съм се возила на авторикша.

— Препоръчвам ви да опитате, особено тези в „Чандни Чок“. Мога да ви уредя една до Джама Масджид, която да ви разходи из пазара. Улиците се наричат гали и са тесни и претъпкани, а катрите са още по-тесни. Ще ви е нужда велорикша; иначе може да се изгубите. Човекът ще може да ви върне в мига, в който пожелаете.

— Сигурно наистина ще се наложи. — Дженифър не беше особено ентусиазирана. Каза си, че трябва да гледа по-авантюристично на нещата.

Ранджит сви вдясно от широкия булевард и веднага попадна в задръстване на тясната улица. Това не беше самият пазар, но покрай улицата бяха наблъскани малки магазинчета, в които се продаваха какви ли не стоки — от кухненски прибори, изработени от неръждаема стомана, до билети за автобуси до Раджастан. Докато колата напредваше бавно, Дженифър можеше да разгледа безбройните лица на местните, отразяващи зашеметяващото разнообразие на етнически групи и култури, които се бяха омесили през вековете, за да създадат населението на днешна Индия.

Тясната улица стигаше до екзотичната джамия Джама Масджид. Ранджит зави вляво към претъпкания паркинг, после изскочи от колата и помоли Дженифър да изчака за миг.

Тя си отбеляза още нещо за индийския манталитет. Въпреки че Ранджит беше оставил колата насред пълния паркинг, като че ли никой от обслужващите паркинга не му обърна внимание. Сякаш колата беше невидима, нищо че блокираше пътя. Представи си добре каква буря щеше да избухне в Ню Йорк, ако там се случи нещо подобно.

Ранджит се върна, следван от една велорикша. Дженифър беше ужасена. Велосипедистът беше слаб като вейка, с хлътнали бузи. Едва ли беше способен да направи няколко крачки, камо ли да задвижи триколката, която щеше да вози петдесет и два килограмовата Дженифър.

— Това е Аджай — каза Ранджит. — Той ще ви разведе из пазара, навсякъде, където поискате да отидете. Препоръчвам ви улица „Дариба Калан“, с бижутерските й магазини. Има и няколко интересни храма, които може да разгледате. А щом решите да се върнете тук, просто му кажете.

Дженифър слезе от колата и неохотно се настани върху твърдата седалка на велорикшата. Не видя дръжки, за които да се хване, което я накара да се почувства уязвима.

Аджай се качи на колелото и завъртя педалите, без да изрече нито дума. За нейна огромна изненада като че ли не му беше особено трудно. Те минаха покрай Джама Масджид и навлязоха в огромния пазар.

Когато Дхавал Наранг стигна до колата си, паркирана край Портата Лахор, Ранджит вече беше получил зелена светлина от светофара и беше потеглил на юг, за да се влее в трафика от булевард „Чандни Чок“. Дхавал даде газ и успя да стигне до светофара, преди да светне червено. Ускорявайки още, той подкара след хотелската кола, отчаяно опитвайки се да не я изпуска от поглед. Тъй като трафикът беше много натоварен, това не беше лесно, макар че той караше много агресивно в опитите си да ги настигне. Справяше се доста добре, докато някакъв автобус не се вля в потока точно пред него и не блокира изцяло видимостта му.

Дхавал рискува и даде газ, шмугна се пред един камион и успя да заобиколи пълния автобус. За жалост Ранджит вече беше изчезнал. Дхавал намали и започна да оглежда страничните улички, покрай които минаваше. Минути по-късно спря на светофар, пропускайки тълпите пешеходци, които прекосяваха „Нетаджи Субхаш Марг“.

Дхавал беше ядосан и барабанеше нервно по волана, докато чакаше зелена светлина. Първоначално се беше зарадвал, че Дженифър отива в Червения форт, защото беше голям и пълен с туристи, което щеше да му позволи да нанесе удара си и да се смеси с тълпата, без да се притеснява, че ще го заловят. Но след това Ранджит потегли внезапно, без да подскаже по никакъв начин накъде се е запътил или защо.

Когато светофарът светна зелено, Дхавал трябваше търпеливо да изчака колите пред него бавно да ускорят. Когато стигна до ъгъла, той погледна към джамията Джама Масджид и взе бързо решение. Близо до джамията сред гъстия трафик се движеше кола, която приличаше на мерцедеса от „Амал палас“.

Дхавал завъртя рязко волана и навлезе в насрещния трафик, принуждавайки няколко превозни средства да натиснат рязко спирачки. Той стисна зъби в очакване да чуе трясъци от сблъсък, но за щастие се размина само със свирещи гуми, клаксони и гневни викове. Независимо дали колата беше от хотела или не, той беше решен да провери джамията. Ако Дженифър Ернандес не беше там, щеше да се върне в хотела.

Като напредваше бавно по улицата, той най-накрая се озова пред джамията и зави в паркинга. Веднага забеляза паркираната хотелска кола. Бързо хвърли поглед през рамо в обратната посока и успя да зърне Дженифър във велорикшата точно преди да се изгуби в една от претъпканите гали.

Тъй като знаеше програмата на Дженифър, инспектор Нареш Прасад реши, че тя просто е променила решението си, отказала се е от Червения форт и е отишла направо в Джама Масджид. Макар и да бързаше, той знаеше, че не е необходимо да рискува. В същото време не искаше да я губи от поглед, въпреки че все повече се съмняваше в необходимостта да я следва, докато тя разглежда забележителностите. Интересуваше се повече с кого беше закусвала, отколкото какво смята да посети.

Когато влезе в паркинга и спря колата, тренираното му око забеляза един черен мъж да слиза от мерцедеса си. Човекът беше същият, когото Нареш беше видял само няколко минути по-рано да се впуска с пълна скорост след колата на Дженифър Ернандес, напускаща паркинга на Червения форт. Изпълнен с любопитство, Нареш бързо слезе от колата.

Нийл се усмихна вътрешно, докато заобикаляше джамията Джама Масджид. Определено се забавляваше страхотно, докато се опитваше да изненада Дженифър и се зачуди какво ли е станало в Червения форт. Когато преди пет месеца беше посетил Индия, голямата крепост беше от любимите му места за разходка, но очевидно Дженифър беше на друго мнение.

Няколко минути по-рано късметът му изведнъж проработи и той я зърна в една велорикша, на път да бъде погълната от лабиринтите на Делхи. Нийл извика на шофьора да спре, хвърли нужната сума на предната седалка и изскочи от таксито, само за да се озове в гъстата тълпа пред входа на джамията. Когато най-накрая се освободи, Дженифър беше изчезнала.

Когато се озова на пазара, той беше принуден да забави ход. В първия момент не можа да открие в коя посока е тръгнала, но след няколко минути ходене отново я зърна. Намираше се на около петнайсетина метра пред него.

Дженифър изобщо не се забавляваше. Седалката на велорикшата беше твърда, а уличката неравна. На няколко пъти се притесни, че ще падне, когато гумите на колелото попадаха в дупки. Алеите, тесните улички и още по-тесните катри бяха ужасно претъпкани с народ, шумни, френетични, изпълнени с живот и същевременно хаотични. Над главата й като паяжина висяха безброй електрически кабели и водни тръби. Около нея се вихреше симфония от миризми, едновременно прекрасна и отвратителна, включваща освен всичко останало намек за подправки и урина, животински изпражнения и жасмин.

Стиснала здраво седалката, Дженифър си помисли, че ако не беше смъртта на баба й, може би щеше да се забавлява повече. Но случилото се я преследваше въпреки бомбардировката върху всичките й сетива. Макар че понасяше трагедията много по-добре, отколкото си беше представяла преди да пристигне в Индия, тя не можеше да не й се отрази негативно. Затова пазарът й се струваше прекалено мръсен, а хората — прекалено много. Повечето магазини представляваха просто дупки в стените и джунджуриите, които се продаваха в тях, се въргаляха направо на улицата. Въпреки че беше наясно, че тепърва ще стигне до района, където се продават злато и сребро или подправки, тя реши, че видяното й стига. Не беше в настроение.

Тъкмо смяташе да каже на водача, че иска да се върне — дори се беше навела напред, опитвайки се да привлече вниманието му — когато с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Когато се обърна наляво, за да види какво става, тя се озова пред дулото на пистолет. Държеше го мъж с изсечено, слабо, безизразно лице.

След миг всички в тясната уличка чуха стряскащия звук от два последователни изстрела. Онези, които се намираха близо до жертвата, станаха свидетели на страхотната унищожителна мощ на изстрела от упор на деветмилиметровия куршум, който проби черепа и излезе от лявата половина на главата на мъжа. По-голямата част от лявата му буза беше отнесена, оголвайки челюстта.