Чуждо тяло

Глава 11

17 октомври 2007 г.

Сряда, 9:45 часа

Делхи, Индия

Дженифър гледаше през прозореца на мерцедеса. Беше толкова погълната от мислите си, че не обръщаше внимание на трафика. В действителност тя осъзна, че се е „вбесила“ много по-скоро, отколкото беше очаквала. От „Кралица Виктория“ несъмнено я размотаваха, а тъй като в краткия си живот беше играла ролята на жертва твърде често, това изобщо не й допадаше. Измъкването от матрицата беше истинско предизвикателство. Решаващото събитие се беше случило в прогимназията, където бягането от училище и боевете бяха нещо нормално. Тогава баба й, която беше наистина горда жена, направи нещо, което не беше в характера й: помоли друг човек за помощ. Човекът, към когото се обърна, беше д-р Лори Монтгомъри, патолог от Ню Йорк, за която баба й се беше грижила като нейна бавачка.

На Дженифър й се виждаше странно да се срещне с някаква непозната, която нарича собствената й баба „бабо“. Но баба й беше гледала Лори Монтгомъри цели дванайсет години. Нищо чудно, че д-р Монтгомъри обичаше баба й и я смяташе за част от семейството. Затова, когато демоните на Дженифър я повлякоха към пропастта, баба й помоли Лори да се опита да предотврати падението й.

Лори се съгласи да помогне. Започна да кани опърничавата тийнейджърка всеки ден в кабинета си. Развеждаше я наоколо и й показваше каква е работата на съдебния патолог. Колегите й се отнасяха скептично към дванайсетгодишното момиче, което се разхождаше из моргата, но Лори надделя и резултатите бяха впечатляващи.

Ситуацията беше достатъчно „откачена“ и „гадна“ според думите на Дженифър, за да завладее тийнейджърското й въображение, особено след като това беше първата академична кариера, с която се сблъска. Дженифър приемаше всичко с интерес — до третия ден. Тогава в моргата докараха момиче на нейната възраст с идеално кръгла червена точка на челото. Беше застреляно от конкурентна банда.

За късмет, историята на Дженифър имаше щастлив край. Двете с Лори си допаднаха много повече, отколкото можеше да се очаква — Лори беше говорила с щедрата си майка и с ръководството на своето частно училище за възможността Дженифър да получи стипендия. Един месец по-късно Дженифър се озова в строга академична среда, а останалото вече беше история…

— Разбира се! — възкликна Дженифър и шофьорът трепна.

— Проблем ли има, мадам? — попита той, поглеждайки към нея през огледалото за обратно виждане.

— Не, няма проблем — отвърна Дженифър, отвори чантата си и затърси мобилния си телефон. Нямаше представа колко ще струва едно обаждане до Ню Йорк, но точно сега не искаше да мисли за това. Щеше да се обади на Лори Монтгомъри. Лори дори не знаеше, че баба й е починала и това беше достатъчно добра причина да й звънне. На всичко отгоре трябваше да избира между кремация и балсамиране, дори и евентуална аутопсия. След като вече бе взела решението да се обади на Лори, Дженифър се запита как не се беше сетила по-рано за това.

Пресметна бързо, че в Ню Йорк сега е малко преди полунощ.

Но пък Лори беше нощна птица и сигурно не спеше. Въпреки неприятния повод за обаждането, тя се въодушеви, когато връзката се осъществи. Изумяваше се при мисълта, че щеше да разговаря с Лори от другия край на света, а двете не се бяха чували повече от година. От другата страна вдигнаха още при първото позвъняване.

— Надявам се, че не звъня твърде късно — започна Дженифър, без да се представи.

— Господи, не — отвърна Лори. — Дженифър, ти ли си?

— Аз съм.

Лори очевидно се зарадва да чуе гласа й. Двете побъбриха няколко минути. Дженифър попита за Джак. Лори, от своя страна, се извини, че след сватбата не се е обаждала, оправдавайки се с проблемите по зачеването. Дженифър й пожела успех.

— Обаждаш се просто да ме чуеш или има някаква причина? — каза Лори след настъпилата кратка пауза. — Не че не се радвам да те чуя, но мога ли да ти помогна с нещо? Може би ти трябва препоръчително писмо за лекарска специализация?

— За съжаление има причина да ти се обадя, но не е свързана с обучението ми — отвърна Дженифър. — Тя обясни, че се намира в Индия, както и причината да е тук. На няколко пъти се наложи да спре, за да се вземе в ръце.

— О, не! — възкликна Лори, когато Дженифър завърши. — Нищо не съм чула. Толкова съжалявам! Защо отиде в Индия? За да върнеш тялото или прахта й обратно в Щатите, или смяташ да я оставиш там? Все пак Индия е може би най-духовната страна на света. Ако аз умра в Индия, бих поискала да изсипят пепелта ми в Ганг, при милиардите други души.

— Виж, за това не се бях сетила — призна си Дженифър, обяснявайки, че не може да избере между кремация и балсамиране, камо ли да реши какво да прави след това с останките. — По някое време днес ще отида в американското посолство. Те поне ще могат да ме информират за разходите и всички дипломатически подробности.

— Може би така трябва да бъде. Господи, толкова съжалявам, че трябва сама да преживееш това. Ще ми се да съм до теб, за да ти помогна. Тя наистина ми беше като майка.

— Извинявай, Лори, но можеш ли да ми отделиш още няколко минутки?

— Разбира се. Цялата съм в слух.

— Болничните власти наистина ме притискат много, което честно казано не ми допада особено, но те си имат своите причини. Болницата е наистина впечатляваща и много добре оборудвана. Но при строителството не са предвидили морга, тъй като в Индия телата се взимат от близките веднага както от индусите, така и от мюсюлманите по религиозни причини.

— А може би собствениците на болницата са решили, че след като в духовна Индия всички богове са на тяхната страна, то в болницата им няма да има смъртни случаи.

Дженифър се засмя слабо и после продължи:

— Сложили са трупа на баба ми в един голям хладилник, който се намира до една закусвалня и вътре има предимно пакетирана храна. Очевидно това е единственото място, където може да се остави труп.

— Пфу! — чу се гласът на Лори.

— Казвам ти го, защото от тяхна гледна точка те имат основателна причина да се отърват от тялото на баба, особено след като разполагат и със смъртен акт.

— И аз мисля така.

— Да, но се опитаха да ме принудят да взема решение още преди идването ми тук. А само няколко часа след като дойдох, отново подновиха натиска — кремация или балсамиране. Бяха готови да го направят още вчера, сякаш се страхуваха, че небето ще се стовари върху главите им. Първоначално се противях просто от инат и гняв, защото бяха убили баба ми. Но сега се появи и друго.

— Какво? За какво намекваш?

— Попитах ги от какво е починала Мария, а те ми отвърнаха, че е било сърдечен удар. Поинтересувах се какво го е причинило, тъй като съвсем наскоро тя ме посети в Лос Анджелис и там я заведох в Медицинския център на университета за пълен преглед. Сърдечносъдовата й система беше в отлично състояние. Как е възможно няколко месеца по-късно, дванайсет часа след операция за смяна на ставата, тя да получи сърдечен пристъп? Би могло да се случи по време на процедурата поради непоносимост към упойката, но не и дванайсет часа по-късно. Поне според мен би трябвало да е така.

— И аз така мисля — отвърна Лори. — При липсата на очевидни рискови фактори е логично да си зададеш въпроса „защо“.

— Попитах ги, но не получих удовлетворителен отговор, поне от асистентката. Тя просто ми отвърна, че не е лекар и очевидно сметна това за достатъчно. Чак след това предложих да направят аутопсия.

— Браво на теб — отвърна Лори. — Точно това е необходимо да се направи, в случай че имаш някакви въпроси.

— Никакъв шанс — рече Дженифър. — Асистентката Кашмира Варини каза, че решението да се направи аутопсия не зависи от лекарите или роднините, а от полицията или магистратите. Освен това ми заяви, че след като е издаден смъртен акт, аутопсия няма да бъде разрешена, случаят е приключен!

— Чувала съм, че индийската съдебна патология е доста изостанала. Много лошо. Така се създават обстоятелства, които предполагат съдебни грешки. В много развиващи се страни полицията и съдилищата са почти неизменно корумпирани и често са в тайно споразумение.

— Има още нещо — продължи Дженифър. — Втора поредна нощ в същата болница е имало смъртен случай, който поразително наподобява този на баба. Става въпрос за мъж на име Хърбърт Бенфати. И двамата умират от сърдечен удар в нощта след операцията.

— Направили ли са аутопсия на втория пациент?

— Нямам представа. Когато попитах асистентката, тя ми отговори, че не знае за никакъв смъртен случай, но аз не й вярвам.

— Защо?

— Интуицията ме кара да мисля така. Тази жена не прилича на човек, на когото може да се вярва. Целта й беше единствено да ме принуди да взема решение за тялото на баба ми и нищо друго не я интересуваше.

— Смяташ ли, че ще успееш да им устоиш?

— Наистина не знам. Изнервена съм, но знам, че същото се отнася и за тях, поне за асистентката. Защо питаш?

— Защото смятам да дойда при теб по най-бързия начин и да ти помогна. Мисля, че ако не го направя, никога няма да си го простя. Все пак тя ми беше много близка. Виж, ще дойда, освен ако смяташ, че не би могла да изтърпиш една полудяла от хормоните жена.

Дженифър беше поразена. Мисълта Лори да дойде при нея в Индия изобщо не й беше хрумвала.

— С хормони или без хормони, няма никакво значение, само че полетът е адски дълъг — предупреди я тя. — Не ме разбирай неправилно, ще бъда много щастлива да получа подкрепата ти!

— Сигурна съм, че ще бъде един от най-дългите — отвърна Лори, — но едва ли ще е чак толкова лошо. Наскоро четох някъде, че „Еър Индия“ има непрекъснати полети Ню Йорк — Делхи.

— Със сигурност ще е по-добре от двете кацания, които трябваше да правя.

— Къде си отседнала?

— Хотелът се нарича „Амал палас“ и е най-хубавият, в който съм отсядала. Естествено, не съм посещавала кой знае колко хотели.

— Чакай малко! — внезапно рече Лори с възмущение в гласа. — Какви ги говоря? Не мога да отлетя за Индия. В момента провеждам процедури за оплождане.

— Мили боже! Съвсем забравих. — Дженифър изпита огромно разочарование. Щеше да е страхотно Лори да бъде до нея.

— Всъщност — каза Лори, — мисля, че все пак ще се справя, стига да мога да взема фабриката ми за сперма с мен. Така се нарича Джак през последните няколко месеца. Което означава, че всичко зависи от д-р Калвин Уошингтън, заместник-директорът. Знам, че мен ще ме пусне без проблеми, но нямам никаква представа дали ще се съгласи да освободи и двама ни без предварително предупреждение. Заслужава си обаче да опитам. Ето какво: ще дойдем или двамата, или никой от нас. За което съжалявам. Ще можеш ли да издържиш още малко в несигурност?

— Разбира се — отвърна Дженифър. — Кажи на д-р Уошингтън, че много го моля да ви пусне.

— Хитро. Не е забравил престоя ти тук преди четиринайсет години.

— Нито пък аз, а през юни най-накрая ще му докажа, че си е заслужавало, като взема дипломата си.

— А аз ще бъда там и ще гледам как я получаваш — рече Лори. — А сега можеш ли да ми кажеш приблизително за колко време ще бъдем при теб, ако решим да дойдем? Имаш ли представа?

— Мисля, че имам — каза Дженифър. — При вас е все още вторник, нали?

— Да. Малко преди полунощ.

— Ако тръгнете утре вечерта, което е сряда, ще бъдете тук в четвъртък късно през нощта.

— Смяташ ли, че ще успееш да ги задържиш дотогава? Не искаме да бъде кремирана или балсамирана, щом смятаме да правим аутопсия на баба ти, нали?

— Ще направя всичко по силите си. Хей, дори ще дойда на летището да ви взема.

— Това ще го обсъдим след като вече сме сигурни, че ще пътуваме.

— Лори — каза Дженифър, миг преди да прекъсне разговора, — мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се.

— Смяташ ли ме за безчувствена, след като позволих на тези ненужни неща да надделеят над мъката ми по Мария? Повечето хора биха тъгували толкова силно, че едва ли ще се тревожат за това дали мъртвите им близки трябва да бъдат подложени на аутопсия. Странно ли ти се струва?

— Категорично не! Така бих реагирала и аз. Нормалните хора обичат човека, не тялото. То е просто контейнер, който неизбежно остарява и загива. Фактът, че обичаш баба си дотолкова, че те притесняват неща, които далеч надхвърлят подробностите по погребението, не е неуважение към нея.

— Дано да е така.

— Така е, скъпа — отвърна Лори. — Аз съм съдебен патолог, виждала съм много трупове и реакциите на много роднини.

Няколко минути по-късно се сбогуваха и Дженифър прекъсна връзката. Тя благодари на щастливата си звезда, че се беше сетила да се обади на Лори Монтгомъри. Надяваше се Лори да може да дойде, макар че дори самата й готовност да го направи беше достатъчна. Това само доказваше що за боклук се беше оказал тъй нареченият й приятел Нийл Маккългън.

— Приближаваме хотела ви — каза шофьорът. — Да ви изчакам ли?

Мисълта да го накара да я изчака не й беше минавала през ума, но тъй като всичко плащаше здравната компания, която беше убила баба й, защо не? Нали после трябваше пак да се върне в болницата.

— Можете да изчакате или да се върнете след няколко часа. И в двата случая ще ви се обадя, когато реша да се върна в „Кралица Виктория“.

— Много добре, мадам — отвърна шофьорът.