Чуждо тяло

Глава 37

20 октомври 2007 г.

Събота, 3:00 часа

Ню Делхи, Индия

Към три след полунощ къщата най-после утихна. Само час по-рано Вийна чуваше звука на телевизора от всекидневната, което означаваше, че някой не може да заспи. Но най-накрая човекът го спря и се прибра в стаята си.

Без да светва лампата, Вийна потърси опипом калъфката за възглавница, която беше оставила на нощното си шкафче, преди да угаси лампите за през нощта. Намери я и тръгна към вратата на спалнята си. За неин късмет Самира беше решила да прекара нощта при Даръл. Това беше основното й притеснение и последните три часа тя беше прекарала будна в леглото си, изтръпвайки при всеки шум, който би могъл да означава, че Самира се връща в стаята, за да си легне.

Другото притеснение беше ключът. Ако не беше на мястото си, всичко отиваше по дяволите.

Вийна отвори вратата си. Къщата беше тиха и добре осветена от пълната есенна луна. Тя тръгна тихо по коридора, понесла обувките в едната ръка си, а калъфката за възглавница в другата. Опитваше се да се придвижва в сенките. Когато стигна до всекидневната, забави крачка и надникна предпазливо вътре. Знаеше много добре, че когато живееш с шестнайсет души и петима прислужници, можеш да се засечеш с някой от тях по всяко време на денонощието.

Всекидневната беше празна. Окуражена, тя безшумно се придвижи по постлания с килим коридор към библиотеката. Също както във всекидневната, и тук беше тъмно и празно. Без да губи нито миг, Вийна изтича към камината. Остави калъфката и обувките си на земята и свали индийската кутия за бижута. Капакът й прилепваше толкова плътно, че й бяха необходими няколко минути, за да успее да подпъхне ноктите си под него. Когато най-накрая го повдигна, той издаде странен пукащ звук, който я накара да замръзне. Остана така, ослушвайки се, няколко минути. Къщата остана тиха.

Вийна свали капака и го остави на камината. После си пое дъх и бръкна в кутията. За нейно голямо облекчение пръстите й веднага напипаха огромния ключ и тя произнесе бърза благодарствена молитва към Вишну. Пусна ключа в джоба си, намести капака върху кутията и я върна на предишното й място.

Грабна обувките си и калъфката за възглавница и излезе от библиотеката. Щом се озова в коридора, тя се отправи към оранжерията. Точно в този миг чу глухия звук от затварянето на хладилника. Сви се инстинктивно в сенките на коридора и замръзна. Беше постъпила правилно. След минута в коридора се появи Кал, понесъл кутия бира в ръка. Той мина покрай Вийна и се запъти към крилото, където се намираха стаите на сестрите.

Вийна изпадна в паника. Макар цялата вечер да се опитваше да се държи нормално, знаеше, че Кал подозира нещо. Беше я попитал няколко пъти дали е добре. А по-късно, след като тя се извини, че предпочита да си легне, дори я изпрати до спалнята й. Сега, когато го забеляза да се отправя натам, тя реши, че пак я проверява.

Щом силуетът му се изгуби от погледа й, Вийна отново тръгна. Трябваше да действа колкото се може по-бързо. Прекоси оранжерията и излезе в градината, където обу обувките си и хукна през поляната. Когато навлезе в малката горичка, най-после забави ход и тръгна в тъмното към гаража. Няколко минути по-късно вече стоеше пред него.

Тя отключи горната врата и я остави отворена, за да се възползва от лунната светлина, процеждаща се между клоните на дърветата. В основата на стълбището цареше пълен мрак — когато Вийна вдигна глава нагоре, видя само тънък лъч светлина, който проникваше услужливо.

Тя извади ключа.

— Госпожице Ернандес! Аз съм сестра Чандра — извика тя и отвори вратата. — Госпожице Ернандес! Идвам да ви измъкна оттук. Това не е номер, трябва да побързаме. Донесла съм ви дрехи и обувки.

Вийна усети как една ръка я докосва по рамото.

— Къде са обувките? — попита Дженифър. Тя беше изпълнена с подозрение, въпреки думите на Вийна, че това не е номер.

— Пъхнала съм ги в една калъфка за възглавница. Хайде да се качим горе, по-светло е.

— Добре — съгласи се Дженифър.

Вийна се обърна и тръгна нагоре по стълбите към слабата сребриста светлина. Едва чуваше шляпането от босите крака на Дженифър. Щом излезе навън, Вийна погледна към къщата.

— О, не! — прошепна тя. През клоните на дърветата се виждаше, че лампите светят. След миг чу нещо, което накара кръвта да замръзне във вените й. Чу гласа на Кал, който викаше името й в тъмното.

Дженифър се появи на вратата. Започна да сваля хавлията, за да облече дрехите, които Вийна й беше приготвила.

— Няма време за това — рече бързо Вийна. — Но поне трябва да обуете нещо. — Тя измъкна гуменките от калъфката и ги подаде на Дженифър, която побърза да се увие в халата и ги грабна от ръката й.

— Защо сме се разбързали толкова? — попита тя.

— По някакъв начин Кал Морган, шефът, е разбрал, че ме няма. Може още да не се е усетил, но скоро ще разбере, че през цялото време съм възнамерявала да се върна и да ви освободя.

Дженифър нахлузи гуменките.

— Къде отиваме?

— През гората, по-далеч от къщата. Има метална ограда, но на места е съборена. Трябва да ги намерим и да се отдалечим колкото се може повече от къщата, защото иначе и двете ще се озовем в мазето.

— Да тръгваме. — Дженифър стегна колана на халата.

Двете жени хукнаха през гората. Колкото по-гъсти ставаха дърветата, толкова по-трудно им беше да си проправят път. В продължение на около петнайсетина метра те се придвижваха изцяло по усет, протегнали напред ръце. Основният проблем беше шумът. Сякаш слонове препускаха през храсталаците.

— Вийна, върни се! Трябва да поговорим! — разнесе се мъжки глас в нощта. В тъмнината затанцуваха лъчи от фенерчета и започнаха да кръстосват поляната пред къщата.

Жените хукнаха още по-бързо и накрая се сблъскаха със здравата метална ограда, увенчана с ръждясала бодлива тел.

— Накъде? — попита задъхано Дженифър.

— Нямам представа — отвърна Вийна. Светлината от фенерчетата вече проникваше през дърветата.

Дженифър пое надясно, опипвайки оградата с ръце. Зад себе си чуваше стъпките на Вийна — двете жени вдигаха повече шум, отколкото би им се искало. Оградата продължаваше напред. Точно когато Дженифър се оплака, че съборената част сигурно е в другата посока, ръцете й попаднаха в дупка. Тя се наведе и опипа.

— Тук е — прошепна тържествуващо тя и пристъпи напред, стигайки до бодливата тел. Въпреки че не можеше да я види, реши да рискува и скочи. За щастие се приземи върху пръстта и подкани Вийна да я последва. Само след миг индийката вече стоеше до нея и двете отново побягнаха. Няколко минути по-късно те излязоха от гората и се озоваха на пуст път в квартала Чанакиапури.

— Не можем да останем — каза задъхано Вийна. — За нула време ще стигнат до тук с някоя от колите. Имат четири коли.

Още докато говореше, иззад завоя се появи кола. Двете жени се шмугнаха в храстите и се проснаха на земята. Колата намали и ги подмина на бавен ход. Момичетата изчакаха, докато тя зави зад ъгъла и изчезна от погледа им. Веднага скочиха и хукнаха в посоката, от която се беше появила колата. На следващата пресечка прекосиха една широка улица и свърнаха в тясна алея, която се отдалечаваше от къщата.

— Това беше една от колите им — избъбри Вийна между две резки вдишвания. — Обикалят и ни търсят.

Минута по-късно зад гърбовете им светнаха фарове, принуждавайки ги да скочат зад една стена. Отново се притиснаха към земята. Беше същата кола и се движеше със същата бавна скорост.

Играта на котка и мишка продължи, докато Дженифър и Вийна не стигнаха до незаконно селище покрай един път с доста натоварен трафик. Къщите бяха от струпани кашони, късове нащърбена ламарина, мушами и парцали. Между импровизираните домове се простираше гола земя. Личеше си, че комуната съществува от доста време.

— Насам! — извика задъханата Вийна. Бяха тичали повече от час. — Тук сме на сигурно. — Без да се колебае, тя навлезе между заслоните и тръгна навътре. Беше тихо, с изключение на случайните бебешки проплаквания. След като се отдалечиха от пътя, те се натъкнаха на една жена, която се връщаше от почти пресъхналия близък поток, който, ако се съдеше по миризмата, се използваше за тоалетна. Вийна й каза нещо на хинди и жената посочи с пръст. След още няколко въпроса Вийна й благодари.

— Имаме късмет — каза тя, след като двете отново тръгнаха. — Една от колибите е свободна. Проблемът е, че е твърде близо до отходното място. Но поне ще бъдем в безопасност.

— Да влизаме — каза Дженифър. — Мисля, че повече не мога да издържам на това темпо.

Пет минути по-късно те седяха под един навес, направен от въжета, опънати между две дървета и покрити с ярки парцали, чиито краища бяха затиснати с камъни. Подът беше покрит с най-различни парчета от черги. Вийна се беше облегнала на едното дърво, Дженифър на другото. Въпреки че миризмата от канала беше ужасно силна, те се чувстваха в безопасност, по-сигурни, отколкото ако бяха излезли на пътя и бяха размахали ръце пред някой камион или кола.

— Никога не ми е било по-приятно да седя на земята — каза Дженифър. Двете едва различаваха лицата си в сумрака. — Виждам, че още носиш дрехите.

Вийна й подаде калъфката за възглавница. Дженифър бръкна вътре и измъкна тениска и панталони. Тя опипа плата.

— Това дънки ли са?

— Да — отвърна Вийна. — Купих си ги в Санта Моника.

— Живяла си в Санта Моника?! — възкликна Дженифър. Тя се измъкна изпод навеса. Свали халата и гуменките и облече първо дънките, а после и тениската.

След това нави хавлията на руло, за да я използва като облегалка и се вмъкна отново под навеса. Хвърли едни бърз поглед към Вийна, която стоеше неподвижна, със затворени очи. След като Дженифър се настани удобно, тя отново я погледна и се стресна. Очите на Вийна бяха широко отворени и блестяха.

— Преди малко помислих, че си заспала — каза Дженифър.

— Трябва да поговорим — каза Вийна.

— Разбира се. Аз съм ти ужасно задължена. Благодаря ти, че ме спаси. Но не спира да ме гложди въпросът: какво търсиш ти при тези хора?

— Дълга история — отвърна Вийна. — Бих ти я разказала с удоволствие, но първо трябва да ти кажа нещо за мен и моето семейство, за да разбереш причините за постъпките ми.

— Цялата съм слух.

— Разказът ми ще опозори семейството ми, но това вече не е тайна. Баща ми се възползва от мен още от дете, а аз не направих нищо, за да го спра.

Дженифър се отдръпна рязко назад, сякаш Вийна й беше зашлевила шамар.

— Може би се питаш защо. Проблемът е, че живея в два свята, но повече в стария. В старата Индия аз съм длъжна да уважавам баща си и да му се подчинявам. Не разполагам с живота си. Той принадлежи на семейството ми и аз не мога да говоря за неща, които биха го опозорили, като например да разказвам за баща ми. Освен това той ми каза, че ако не му се подчиня, ще вземе някоя от сестрите ми. — След това Вийна продължи да разказва за „Международни медицински сестри“ и обещанието да емигрират в Америка. Разказа за това, как са откраднали данните за пациентите и как показателите се бяха оказали твърде добри.

— Тогава Кал Морган реши да промени задачата ни — обясни Вийна. — Обеща, че ще се погрижи за баща ми така, че повече да не тормози мен, сестрите и майка ми, и ще ме отведе в Америка, където ме очаква нов живот — но само ако се съглася да свърша нещо за него.

Тя замълча и погледна Дженифър. Паузата продължи дълго, младата жена се опитваше да намери смелост да продължи.

— Какво е поискал от теб Кал Морган? — попита Дженифър. Тя се чувстваше все по-напрегната. Страхуваше се от онова, което щеше да научи.

— Поиска да убия Мария Ернандес. Аз убих баба ти.

Дженифър отново се отдръпна назад. За част от секундата се изпълни с желание да скочи и да удуши жената, която седеше срещу нея. През цялото време е била права за смъртта на баба си и извършителката се намираше на една ръка разстояние от нея. Но след това разумът надделя. Пред нея седеше млада жена, попаднала във възможно най-ужасния психологически капан, който Дженифър можеше да си представи, особено след преживяното от самата нея.

Дженифър си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Защо ме спаси? Виновна ли се чувстваше?

— Донякъде — призна Вийна. — Ужасно съжалявам за онова, което сторих с баба ти. Дори се опитах да се самоубия, но Кал Морган ме спаси.

— Истински опит ли беше? — В гласа на Дженифър се усети малко съчувствие и доста скептицизъм.

— Съвсем истински — отвърна Вийна. — Но тъй като бях спасена, реших, че боговете са удовлетворени. Но въпреки това продължавах да се чувствам зле и се опитах да ги накарам да престанат. След това, когато се срещнахме в болницата и осъзнах, че те сигурно ще се опитат да се отърват от теб, това ми дойде в повече. Тези хора нямат никакъв морал. Наистина, те самите не убиват, но нямат скрупули да карат други да го правят вместо тях. Единственото, което ги интересува, е да постигнат успех.

— Знаеш ли, и аз ще ти разкажа моята тайна — внезапно рече Дженифър. — И аз съм жертва на баща си. Всичко започна когато бях на шест. Бях много объркана.

— Аз също — потвърди Вийна. — Винаги ме караше да се чувствам гузна. Понякога си мислех, че аз съм си виновна.

— Така беше и с мен. Но когато станах на девет, внезапно осъзнах, че всичко това е грешно и изхвърлих баща си от живота ми. Мисля, че съм била късметлийка. Нямах никакви културни ограничения, които да ме карат да го уважавам на всяка цена. Естествено, нямах и сестри, за които да се притеснявам. Не мога да си представя какво си преживяла. Сигурно е било ужасно. Дори повече от ужасно.

— Така беше — съгласи се Вийна. — Като тийнейджърка се опитах да се самоубия, но опитът ми не беше искрен. Опитвах се да привлека внимание, но не се получи.

— Бедничката! — каза искрено Дженифър. — Аз се самосъжалявах, защото си мислех, че баща ми е съсипал живота ми и никой няма да ме иска, но никога не съм мислила за самоубийство.

Час по-късно небето на изток започна да изсветлява, но Дженифър и Вийна го разбраха едва след като слънцето изгря. Изведнъж осъзнаха, че могат да се видят ясно. Бяха разговаряли без прекъсване в продължение на два часа.

Те се измъкнаха от навеса, спогледаха се и независимо от страха избухнаха в смях. И двете изглеждаха ужасно, косите им бяха сплъстени, а лицата омазани с кал.

— Изглеждаш така, сякаш си участвала в битка — рече Дженифър, защото дрехите на Вийна бяха почти толкова кални, колкото и лицето й. Тя се пъхна обратно под навеса и измъкна хавлията. Когато я разгъна установи, че е в същото състояние като дрехите на Вийна.

Двете тръгнаха през селището, а от разнебитените временни постройки започнаха да се измъкват и други хора. Имаше майки с деца, бащи с пеленачета, деца и старци.

— При вида на всичко това, не те ли изпълва тъга? — попита Дженифър.

— Не — отвърна Вийна. — Това е тяхната карма.

Дженифър кимна, сякаш разбираше, но всъщност съвсем не беше така.

Докато приближаваха пътя, който вече беше задръстен от сутрешния трафик, двете ставаха все по-подозрителни. Макар че вероятността хората от „Международни медицински сестри“ да продължават да ги търсят беше минимална, тя все пак съществуваше. По-добре да проявяха предпазливост, вместо да съжаляват после, решиха те и продължиха да се крият зад дърветата, докато оглеждаха пътя, по който се движеха не само превозни средства, но и хора. Пешеходците отиваха към града или просто се шляеха наоколо.

— Как ти се струва? — попита по едно време Дженифър.

— Мисля, че е чисто.

— Какво ще правиш сега? — попита Дженифър. — Къде ще отидеш?

— Не знам — призна си Вийна.

— Тогава аз ще ти кажа. Идваш с мен в хотела и ще останел в стаята ми, докато не измислим какво да правим. Съгласна ли си?

Вийна кимна.

Отне им известно време да хванат такси, но най-накрая намериха шофьор, който да пътува към града. Когато стигнаха до хотел „Амал палас“, Дженифър го помоли да я изчака да донесе пари, но Вийна плати.

Когато влязоха във фоайето, Сумит я зърна и извика с пламенно:

— Здравейте, госпожице Ернандес! Приятелите ви току-що пристигнаха. — Той изскочи иззад бюрото си и хукна към асансьорите. Само след минута се появи с триумфално изражение на лицето, повел Лори и Джак след себе си. Беше ги хванал, преди да успеят да се качат в кабинката.

— Боже мой, Дженифър! — изтича към нея Лори и силно я прегърна. Джак направи същото.

Дженифър представи Вийна като своя спасителка.

— Сега смятаме да вземем душ и след това да слезем за закуска — добави тя. — Искате ли да се присъедините към нас?

— С удоволствие — каза Лори, все още в шок, но все пак успокоена от появата на Дженифър. — Сигурна съм, че Нийл също ще дойде.

Четиримата тръгнаха към асансьорите.

— Имам усещането, че ще ни разкажеш интересна история — каза Лори.

— Да, благодарение на Вийна — отвърна Дженифър.

Качиха се в асансьора и операторът натисна седми етаж за Джак и Лори и девети за Дженифър. Този човек имаше впечатляваща памет.

— Докато пътувахме с таксито насам, научих един нов индийски правен термин — каза Дженифър. — Санкциониращ свидетел.

— Звучи интересно — каза Лори. — Какво означава?

— Означава свидетел, който дава показания срещу съучастниците си, и Вийна ще направи точно това.