Чуждо тяло

Глава 8

16 октомври 2007 г.

Вторник, 19:45 часа

Ню Делхи, Индия

Самира Пател се усмихна свенливо на двамата високи портиери сикхи, които стояха на входа на болницата „Кралица Виктория“. Беше облякла болничната си униформа също както Вийна предишната нощ. Те не отвърнаха на флиртуването й, но нямаше съмнение, че са я познали. Всеки протегна ръка и отвори своето крило от вратата, след което с поклон я подканиха да влезе.

Няколко часа следобед Даръл я беше обучавал какво да направи, след като влезе в болницата. Въпреки възбудата, която я беше обзела, тя изпълняваше буквално инструкциите му. Прекоси фоайето, избягвайки погледите на всички. Вместо да вземе асансьора, тя се качи по стъпалата на втория етаж, където се намираше библиотеката. После светна лампата, свали от рафтовете няколко книги по ортопедия и ги пръсна по масите, дори разтвори една на главата за подмяна на коленна става — на такава операция се беше подложил сутринта нейният пациент Хърбърт Бенфати. Даръл беше измислил всичко това. Искаше да й осигури приемливо обяснение защо се намира в болницата след като е свършила смяната й, в случай че някоя от по-старшите сестри се заинтересува.

След като подреди библиотеката по свой вкус и прехвърли досието на Бенфати от компютъра в една флашка, тя излезе на стълбите и тръгна към петия етаж, където се намираха операционните. Възбудата й беше прераснала в тревога и тя започна да си задава въпроса защо въобще беше поискала да го направи. В същото време знаеше много добре отговора. Въпреки че Вийна Чандра й беше приятелка още от трети клас, когато се срещнаха за пръв път, Самира винаги беше чувствала, че стои по-долу от нея. Проблемът беше, че Самира завиждаше на красотата на Вийна, срещу която знаеше, че не може да се състезава, така че се опитваше да я конкурира по всички други начини. Самира беше убедена, че косата на Вийна е по-тъмна и по-блестяща от нейната, че кожата й е по-златиста, а нослето по-малко и по-добре оформено.

Но въпреки конкуренцията между двете, за която Вийна нямаше ни най-малка представа, момичетата се бяха сближили, най-вече заради общата им мечта един ден да емигрират в Америка. Също както много от останалите им съученици, те имаха достъп до Интернет, от който Самира се възползваше много повече, отколкото Вийна. Това бе тяхното око към Запада и към личната свобода. Когато навлязоха в тийнейджърските си години, двете вече бяха станали неразделни и споделяха всичките си тайни, които за Вийна включваха и тормоза от баща й, нещо, която не беше споделила с никой друг от страх да не посрами семейството си. Тайната на Самира представляваше нещо напълно различно — тя се беше пристрастила към порно сайтовете и трудно успяваше да мисли за нещо друго, освен за секс. Самата Самира умираше от желание да го изпита и се чувстваше като животно в клетка, особено като се имаше предвид строгата мюсюлманска среда, в която беше израснала. Връзката между двете момичета се заздрави заради общото им желание да пазят тайните си. Всяка лъжеше родителите си, че ще спи у другата и така получаваха възможност да обикалят клубовете в западен стил и да купонясват по цяла нощ. Вместо да приемат традиционните индийски ценности като пасивност, подчинение и примирение с трудностите, с надеждата да бъдат възнаградени в следващия си живот, Самира и Вийна все по-силно копнееха за награди още в този живот.

Вчера, когато Самира разбра, че Вийна е била избрана първа от сестрите да приложи новата стратегия, веднага й завидя. Точно затова доброволно пожела да изпълни втората задача. Причината да се чувства толкова уверена беше, че поне в една област бе постигнала повече, отколкото приятелката си — беше много по-напред в приемането на западната култура и връзката й с Даръл го доказваше.

С трепереща ръка Самира отвори вратата на стълбището, която водеше към петия етаж. Беше сравнително тъмно. Няколко секунди тя само се ослушваше. Не се чуваха никакви звуци, освен постоянното ниско жужене на климатиците. Тя се промъкна в коридора и затвори вратата зад гърба си.

Убедена, че е сама, Самира тръгна към хирургичното отделение, опитвайки се да заглуши максимално потракването на токчетата си върху мраморния под. Светлината беше приглушена, но достатъчна. Минавайки през външните двойни врати, тя надникна в приемната на хирургията, за да се увери, че няма никой. Знаеше, че вечер тук рядко се мяркат хора и че служителите от нощната смяна използват помещението за почивка и да погледат малко телевизия, въпреки че официално това беше забранено. Тя се приближи до двойните врати, водещи към болничните стаи на отделението, и ги отвори. Пантите изскърцаха силно и Самира се сви от страх. Усещаше забързаните удари на сърцето си и го чуваше в ушите си. Изчака няколко секунди, за да провери дали ще последва някаква реакция, но след като всичко остана тихо, Самира влезе в коридора. Същото скърцане се разнесе и при затварянето на вратите и отново я обхвана страх. Но след секунди гробната тишина се възцари.

Самира умираше от желание да приключи задачата си колкото се може по-бързо. Чувстваше лицето си обляно в пот въпреки работещите климатици. Не обичаше да се тревожи, а заради двойствения живот, който беше водила като тийнейджърка, твърде често й се беше налагало да се чувства така.

След като се озова в коридора и се убеди, че е сама, тя побърза да се сдобие със спринцовка, пълна със суксаметониум. В бързината без малко да изпусне стъкленото шише с парализиращия наркотик на пода. Ако го беше счупила, едва ли щеше да успее да го почисти. Всяко късче стъкло представляваше еквивалентът на намазаните с кураре стрелички в джунглите на Перу. Напълно схващаше иронията на потенциалната ситуация трупът й да бъде открит в хирургическото отделение на следващата сутрин.

Затова, след като приключи с всичко, с огромно облекчение тръгна обратно към стълбището. Отхвърлила тази част от задачата си, тя реши, че няма какво друго да попречи на безпрепятственото й прибиране у дома. Оказа се, че греши.

Слизайки два етажа по-надолу, тя погледна часовника си. Беше малко след осем. Единствената й грижа вече беше господин Бенфати, когото беше видяла днес следобед. Дали все пак да не отиде? Имаше големи шансове той все още да е замаян от упойката, което означаваше, че може и да спи. Нямаше как да разбере, ако не отиде лично.

Самира отвори вратата към коридора на третия етаж и надникна предпазливо. Около ярко осветения сестрински пункт се забелязваха две медицински сестри, което означаваше, че другите две са или в стаите при пациентите, или си почиват. Нямаше начин да разбере.

Тревогата й се засили, но си каза: „Сега или никога“. Пое си дълбоко дъх, пристъпи в коридора и тръгна към стаята на господин Бенфати. Всичко вървеше отлично до момента, в който застана пред леко отворената му врата. Вдигна ръка да почука и замръзна в тази поза щом вратата се отвори широко в мига, когато кокалчетата на пръстите й се готвеха да осъществят контакт с повърхността й. Тя извика стреснато, когато пред нея се появи една от сестрите. Самира знаеше само първото й име. Това беше невероятно дебелата и груба Чару, която изцяло запълни вратата.

За разлика от изненадата на Самира, Чару само се раздразни, че някой е застанал на пътя й. Тя изгледа преценяващо Самира от главата до петите и рече с неособено приятелски тон:

— Какво правиш тук? Ти работиш само дневна смяна.

Чару и Самира се познаваха от срещите си при предаването на смените, когато сестрите от дневната смяна съобщаваха на тези от нощната статусите на пациентите и специфичните им нужди.

— Исках просто да видя пациента си — каза Самира. Гласът й леко трепереше. — Досега седях в библиотеката и четох за подмяната на коленните стави.

— Сериозно? — попита Чару, а тонът й изразяваше съмнение.

— Сериозно — повтори Самира, опитвайки се да звучи твърдо.

Чару я изгледа недоверчиво, но не го изказа на глас. Вместо това рече:

— Госпожа Бенфати е тук.

— Скоро ли ще си тръгне? Бих искала да задам на господин Бенфати няколко въпроса за симптомите.

Чару просто сви рамене, докато я заобикаляше.

Тя тръгна към сестринския пункт, а Самира я изпрати с поглед по коридора. Не знаеше какво да прави. Не можеше да остане в коридора, докато госпожа Бенфати си тръгне, но ако се върнеше в библиотеката, нямаше да разбере когато жената си е отишла. На всичко отгоре се чудеше дали заради срещата й с Чару не трябва да прекрати операцията. Проблемът беше, че сигурно щяха да минат седмици, преди да се появи някой пациент от Америка с проблемно сърце, който да се окаже подходяща цел. А тогава тя едва ли щеше да натрупа точки в конкуренцията си с Вийна.

Още размишляваше, когато изведнъж се стресна отново. Този път причината беше госпожа Лусинда Бенфати, едра жена около петдесетте, с плътно прибрана на кок коса. Беше видяла Самира през деня и сега веднага я позна.

— Мили боже, работният ви ден е много дълъг.

— Понякога — избъбри Самира. Мисията й, при изпълнението на която не трябваше да бъде забелязвана, се превръщаше в ужасна шега.

— До колко часа работите?

— Зависи — излъга Самира. — Но скоро ще се прибирам. Как е нашият пациент? Исках да мина да го проверя.

— Колко мило от ваша страна! Той е сравнително добре, но не може да понася болката. Преди малко една сестра му сложи инжекция болкоуспокояващи. Дано свършат работа. Защо не влезете да го поздравите. Сигурно ще му бъде приятно.

— Не знам дали е удачно. Не искам да го притеснявам.

— Няма такава опасност. Хайде! — Госпожа Бенфати подхвана Самира за лакътя и я въведе в стаята на съпруга си.

Светлината беше приглушена, но достатъчно ярка, тъй като големият телевизор с плосък екран излъчваше новините на ВВС. Господин Бенфати лежеше полуизправен в леглото си. Левият му крак беше обхванат в уред, който няколко пъти в минутата леко огъваше коленната става на трийсет градуса.

— Хърбърт, скъпи — надвика госпожа Бенфати звука от телевизора. — Виж кой е тук.

Господин Бенфати намали телевизора и погледна към Самира. Позна я и също като съпругата си изкоментира дългия й работен ден.

Госпожа Бенфати се намеси, преди Самира да успее да отговори.

— Не знам за вас, но аз съм изтощена. Мисля да се прибера в хотела и да си легна. Лека нощ отново, скъпи — каза тя и го целуна по широкото чело. — Спи спокойно.

Господин Бенфати й помаха леко. Лявата му ръка, в която беше вкарана система, лежеше напълно неподвижна. Госпожа Бенфати се сбогува със Самира и си тръгна.

Самира се оказа като в небрано лозе. Нямаше намерение да завързва разговор с човека, но не можеше просто да стои там. Освен това срещата с госпожа Бенфати не беше ли достатъчен повод да се откаже? Задачата, която смяташе за толкова лесна за изпълнение, се оказа кошмар. Неспособна да реши, тя стоеше като замръзнала на мястото си.

Господин Бенфати изчака малко, преди да попита:

— Мога ли да направя нещо за теб? Да изтичам ли долу до кухнята и да ти приготвя вечеря? — Той се засмя на нескопосния си опит да се пошегува.

— Как е коляното ви? — попита Самира, докато се опитваше да си събере мислите.

— О, страхотно — изръмжа господин Бенфати. — Готов съм за джогинг.

Самира плъзна несъзнателно ръка в джоба си и хвана пълната спринцовка. Изведнъж се сети защо е тук.

Докато господин Бенфати описваше с подробности болката, която изпитваше, Самира се чудеше какво да направи. Реши, че най-лесният избор е да продължи с изпълнението на плана. Тъй като съпругата на господин Бенфати току-що си беше тръгнала, а сестрата му беше дала скоро болкоуспокояващи, Самира стигна до извода, че едва ли някой ще го посети в следващите часове. Което означаваше, че ще разполага с достатъчно време, за да напусне болницата, преди да го открият. Тя измъкна спринцовката от джоба си. Махна капачето й със зъби и протегна ръка към интравенозната канюла.

Господин Бенфати видя как Самира внезапно се приближава към леглото, забеляза спринцовката и спря да се оплаква.

— Какво е това? — попита той. Когато Самира не отговори, а приближи иглата, за да вкара съдържанието на спринцовката в системата, той протегна ръка и я хвана за китката. Очите им се срещнаха. — Какво ми даваш?

— Нещо за болката — нервно отвърна Самира. Ръката на господин Бенфати я плашеше. За секунда я обхвана ирационалният страх, че онова, което възнамерява да му инжектира, ще премине в нея при допир.

— Вече получих преди няколко минути. Няма ли да се получи свръхдоза?

— Докторът предписа друго лекарство. Така ще спите по-добре.

— Наистина ли?

— Наистина — повтори Самира, сещайки се за неприятния разговор с Чару. Тя погледна към ръката на господин Бенфати, която стискаше здраво китката й. Мъжът беше силен и въпреки че все още не й причиняваше болка, можеше да се стигне и до това.

— Тук ли е докторът?

— Не, тръгна си. Обади се допълнително.

Господин Бенфати продължи да я държи още няколко секунди, след което изведнъж я пусна.

Самира въздъхна с облекчение. Върховете на пръстите й бяха започнали да изтръпват. Без да губи повече време, тя вкара иглата в канюлата, внимавайки да не се убоде. Дори най-малкото количество суксаметониум можеше да създаде големи проблеми. Тя побърза да изпразни съдържанието на спринцовката. Миг по-късно от устата на господин Бенфати се разнесе стон, което принуди Самира да запуши устата му с длан.

Господин Бенфати протегна ръка към бутона за повикване, прикрепен към възглавницата му, но Самира успя да го дръпне навреме с ръката, в която държеше спринцовката. Почти веднага усети как силата на съпротивата му отслабва. Тя махна ръката си от устата му и изведнъж забеляза някакво движение под кожата му, сякаш внезапно лицето му беше налазено от червеи. В същото време ръцете му и дори здравият му крак започнаха да треперят неудържимо. След секунда спазмите секнаха. На тяхно място се появи потъмняване на кожата, което се забелязваше най-вече на бялата светлина, излъчвана от телевизора. Оцветяването започна бавно, след което постепенно набра скорост, докато накрая цялата кожа на господин Бенфати придоби зловещ тъмнолилав цвят.

Самира най-накрая се осмели да го погледне в очите. Клепачите му бяха полуотворени и зениците бяха безцветни. Отстъпвайки назад към вратата, Самира се блъсна в стола и го сграбчи бързо, за да не се стовари на земята. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше да се появи някой, привлечен от силния удар. Преди да излезе от стаята, Самира хвърли последен поглед към Бенфати и остана като хипнотизирана от ритмичното движение на крака му, който се сгъваше и разтягаше, сякаш човекът е все още жив.

Тя изхвърча от стаята, но се насили да върви бавно, за да не привлече нежелано внимание. Погледна към сестринския пункт, видя четирите жени и тихомълком се изтегли към стълбището. Едва когато се озова там, си позволи да въздъхне с облекчение, изненадана колко дълго е стаявала дъх. Оказа се напълно неподготвена за преживяването.

След като прибра учебниците и загаси лампата в библиотеката, Самира слезе във фоайето. За неин късмет там нямаше никого и дори портиерите се бяха оттеглили в почивка. Излезе на улицата, хвана си една авторикша и докато се отдалечаваше с нея, се обърна и хвърли един последен поглед към „Кралица Виктория“. Болницата изглеждаше тъмна, сенчеста и най-важното — тиха.

По пътя към дома Самира се чувстваше все по-добре, доволна, че е изпълнила мисията, а страхът, тревогата и нерешителността, които беше изпитала преди, бързо се разсеяха. Когато авторикшата стигна до алеята пред къщата, всички проблеми вече й се струваха незначителни.

— Ще ви оставя тук — каза шофьорът на хинди.

— Не искам да слизам тук. Закарайте ме до входа!

Шофьорът се обърна към Самира и очите му проблеснаха нервно. Очевидно се страхуваше.

— Да, но собственикът на къщата може да се ядоса и да се обади на полицията, а полицията ще иска пари.

— Аз живея тук — сопна му се Самира. — Ако не ме закараш, няма да ти се плати.

— Предпочитам да не ми се плаща. Полицията ще поиска десет пъти повече.

След като изтърси няколко подходящи за ситуацията думи, Самира слезе от триколесния скутер, и без да се обръща, тръгна по алеята. Зад гърба й избухна взрив от ругатни и рикшата шумно отпраши в нощта. Докато вървеше към входа, Самира обмисляше как да опише изпълнението на задачата си. Веднага реши, че няма смисъл да споменава за дребните неудобства, а ще се концентрира върху успеха: беше се погрижила за господин Бенфати. Това беше важното. Изобщо нямаше намерение да се оплаква като Вийна.

Когато влезе в къщата, тя завари всички, четиримата от ръководството и единайсетте други сестри, да седят във всекидневната и да гледат на дивиди някакъв филм, наречен „Животинска къща“. При влизането й Кал натисна дистанционното. Всички я погледнаха очаквателно.

— Е? — попита Кал.

На Самира й харесваше да ги държи в напрежение. Взе си една ябълка и седна, сякаш искаше да се включи в гледането на филма, без да им докладва.

— Какво „е“? — попита тя, удължавайки играта.

— Не ни карай да ти се молим! — заплаши я Даръл.

— О, сигурно искате да знаете какво се случи с господин Бенфати.

— Самира! — предупреди я игриво Даръл.

— Всичко мина добре, точно както предположихте, но пък в края на краищата не съм и очаквала друго.

— Не се ли уплаши? — попита Радж. — Вийна каза, че я е било страх. — Радж беше единственият мъж в групата. Въпреки спортното телосложение, гласът му беше нежен, почти женствен.

— Съвсем не — отвърна Самира, въпреки че докато го казваше, си спомни как Бенфати я сграбчи и стисна китката й толкова силно, че пръстите й изтръпнаха.

— Радж се кандидатира за утре вечер — обясни Кал. — Има подходящ пациент, който ще бъде опериран сутринта.

Самира се обърна към него. Той беше привлекателен мъж. Вечер обличаше тесни тениски, за да подчертае впечатляващата си физика.

— Не се тревожи, ще се справиш — увери го Самира. — Суксаметониумът действа буквално за секунди.

— Вийна каза, че лицето на пациентката й започнало да се криви ужасно — отвърна Радж със загрижена физиономия. — Каза, че е било ужасно.

— Появиха се гърчове, но всичко свърши буквално преди да е започнало.

— Вийна каза, че пациентката й е станала лилава.

— Така е, да, но ти няма да стоиш там и да се възхищаваш на работата си, нали?

Някои от сестрите се засмяха. Кал, Петра и Сантана останаха сериозни.

— А какво стана с досието на Бенфати? — попита Сантана. Тъй като Самира не беше споменала нищо за него, тя се притесняваше, че е забравила. Сантана се нуждаеше от него, за да подготви историята за телевизията.

Самира се облегна назад, бръкна в джоба си и извади флашка, подобна на онази, която Вийна бе дала на Кал предишната вечер. След това я подхвърли на Сантана.

Сантана я хвана във въздуха като хокеен вратар, огледа я, сякаш можеше да прочете с поглед данните, и се изправи.

— Ще подготвя материала за CNN. Вече ги зарибих и те с нетърпение чакат подробностите. Получих уверение, че всичко ще бъде излъчено веднага в ефир. — Насядалите до нея на дивана й направиха път да мине, но тя заобиколи масата от другата страна и тръгна към кабинета си.

— Имам едно предложение — рече Самира, след като Сантана излезе. — Мисля, че трябва да се сдобием с наш суксаметониум. Промъкването в хирургическото отделение е най-слабата част от плана. Това е единственото място в болницата, където нямаме право да ходим, и ако ни заварят там няма как да обясним присъствието си.

— Трудно ли е да се сдобием с него? — попита Даръл.

— В Индия с пари всичко се намира лесно — отвърна Самира.

— Идеята ми се вижда добра — каза Петра на Кал.

Той кимна утвърдително и погледна Даръл.

— Погрижи се за това.

— Няма проблем.

Кал остана доволен. Новата стратегия работеше и всички участваха с желание, дори даваха съвети. Идеята да започне с Вийна се оказа отлична въпреки страха, който беше брал с опита й за самоубийство. Само преди няколко дни го беше страх от разговора с Реймънд Хаусман, но сега го очакваше с нетърпение. Беше ужасно доволен, че „Международни медицински сестри“ започваше да се отплаща, макар и не по начина, по който беше очаквал. „Но на кого му пука“ — помисли си Кал. Бяха важни резултатите, а не методите.

— Хей, кой иска да догледа филма? — извика той и размаха дистанционното над главата си.