Чуждо тяло

Глава 36

19 октомври 2007 г.

Петък, 19:14 часа

Варанаси, Индия

— Не може да се отрече, че Варанаси е интересен град — отбеляза Лори. — Но това е всичко, което мога да кажа за него. — Тя, Джак и Арун тъкмо бяха стигнали до Дасашвамедха гхат до река Ганг. Наложи се да изминат почти два километра по потресаващо претъпканата търговска улица, затворена за превозни средства, с изключение на служебните автомобили.

Полетът от Ню Делхи беше преминал сравнително добре, макар че закъсня с повече от половин час. Освен това самолетът беше претъпкан. Пътуването от летището до хотела продължи почти колкото самия полет, но Лори и Джак бяха като омагьосани от гледката, която се разкриваше през прозорците на колата.

Преминаваха покрай непрекъсната върволица от малки примитивни и претъпкани магазинчета от най-различен тип и колкото повече се приближаваха до центъра на града, толкова по-мизерни изглеждаха те. Предвид гъстотата на населението, на която ставаха свидетели, двамата патолози лесно можеха да приемат, че в Индия живеят един милиард души и около половин милиард скитащи животни.

Регистрацията в хотела премина гладко, най-вече защото мениджърът му Прадип Баджпай се познаваше с д-р Рам. Освен това Прадип им помогна да се свържат с един професор от индийския университет „Банарас“ на име Джавахар Кришна, който се съгласи да им бъде гид. Джавахар пристигна в хотела късно следобед, докато тримата похапваха в ресторанта. Бяха предположили, че ще останат до късно навън, затова решиха, че ще е добре да се нахранят когато могат.

— Това е град, с който човек трябва да свикне — каза Джавахар, разбирайки обърканите чувства на Лори. Той беше някъде около петдесетгодишен, с широко лице, ясни очи и къдрава сива коса. Със своите западняшки дрехи и безупречен английски можеше спокойно да мине за професор от който и да е университет от Бръшляновата лига13. Оказа се, че няколко години е учил в Колумбийския университет.

— Смаяна съм от едновременното съжителстване на дълбока религиозност и такава отблъскваща мръсотия — каза Лори. — Особено от екскрементите, човешки и животински. — Те бяха подминали безброй крави, улични кучета и дори няколко кози, които се скитаха между тълпите от хора и купчините всевъзможни боклуци.

— Няма оправдание за това — отвърна Джавахар. — Боя се, че продължава от три хиляди години и ще продължава така и в бъдеще.

Освен това Джавахар им беше помогнал особено много в постигането на основната им цел — да се доберат до телата на Бенфати и Лукас. Като ученик на Шива, Джавахар беше личен приятел с един от главните брамини на Маникарника гхат. Маникарника беше по-големият от двата гхата за кремации във Варанаси, където несъмнено бяха изпратени телата на Бенфати и Лукас. Беше успял да уреди Джак и Лори да бъдат уведомени по телефона веднага, щом телата на американците се появят, и да бъдат допуснати до тях за достатъчно дълго време, за да могат да си вземат пробите. Цената беше десет хиляди рупии или малко повече от двеста долара. Джак се опита да накара Джавахар да разбере колко са платили болниците, но не стана ясно дали браминът знаеше това.

— А къде се намираме сега? — попита Джак, поглеждайки към редицата стъпала, които водеха към реката.

Слънцето залязваше зад гърба им. На фона на колебливата светлина реката изглеждаше огромна, гладка и тинеста, приличаше повече на суров петрол, отколкото на вода. Покрай бреговете се къпеха двайсетина души. Безброй малки лодки сновяха нагоре-надолу по бавното течение.

— О, боже! Онова, дето го хвърлиха във водата, човешко тяло ли беше? А това до него труп на крава ли е?

Джавахар погледна натам, накъдето сочеше показалецът на Джак. Предметите бяха на около двеста метра от брега.

— Мисля, че си прав — каза той. — Това не е необичайно. Има определени хора, които не могат да бъдат кремирани. Тях просто ги хвърлят във водата.

— Кои например? — попита Лори с отвратено изражение на лицето.

— Деца под определена възраст, бременни жени, прокажени, хора ухапани от змии, садху и…

— Кои са тези садху? — прекъсна го Лори.

Джавахар се обърна и посочи към редицата възрастни, брадати мъже с коси, заплетени на множество дребни плитчици и вдигнати в кок, които седяха с кръстосани крака покрай пътя към гхата. Около самия гхат бяха насядали други. Някои бяха облечени с роби; други бяха практически голи, увили по едно парче плат около слабините си.

— Това са индуистки мистици — обясни той. — Някои от тях са били уважавани бизнесмени в предишните си животи.

— Какво правят? — попита Лори.

— Нищо. Просто се скитат наоколо, пушат индийски коноп и медитират. Всичко, което притежават, носят със себе си и разчитат изцяло на дарения.

— Всекиму своето — каза Джак. — Но да се върнем на въпроса ми. Къде се намираме?

— Това е главният или най-прочутият, или най-населеният гхат — обясни Джавахар. — Освен това е центърът на религиозната активност във Варанаси, както сами можете да прецените по броя на индуистките свещеници, извършващи отделните обреди.

Някъде по средата на каменните стъпала, успоредно на брега, бяха подредени платформи. На всяка платформа имаше по един свещеник в оранжева роба, който правеше сложни движения със светилници, камбани и лампи. От множеството говорители, разположени по продължение на гхата, се разнасяше силно монотонно пеене. Наоколо се въртяха в кръг няколко хиляди души, сред които други индуистки свещеници, садху, търговци, фокусници, деца, странстващи семейства, пилигрими от цяла Индия и туристи.

— Препоръчвам ви да наемем лодка — каза Джавахар. — Разполагаме с достатъчно време, преди да се обади браминът, а и можем да слезем на брега близо до мястото, където ще се извърши кремацията.

— Това ли е гхатът за кремация, който ни интересува? — попита Лори, сочейки на север. Там се виждаха неясни проблясъци и към притъмняващото небе, покрито с перести облаци, се издигаше гъст пушек.

— Това е — потвърди Джавахар. — От водата ще се вижда по-добре. Сега ще потърся лодка. Като намеря, ще ви махна. — И той тръгна надолу по стъпалата към реката.

— Какво мислите за Варанаси? — попита Арун.

— Интересно място — замислено отвърна Лори. — Но идва малко в повече на западняшките ми възприятия.

— Тук сякаш съществуват няколко века едновременно — обади се Джак. Той гледаше как стоящият наблизо индиец отвори мобилния си телефон.

Пътуването с лодка се оказа добра идея. В продължение на няколко часа, докато падна нощта, те обикаляха бавно покрай брега, хипнотизирани от мащабната активност по всички гхатове, но привлечени най-силно от Маникарника и дванайсетте му погребални клади. Неясни фигури подклаждаха огъня и изпълваха тъмното небе с искри и пушек. По брега бяха подредени огромни купчини дървета за горене, сред които и рядкото сандалово дърво.

Над дървата за горене се издигаше вдлъбнатината, в която бяха построени кладите. Над нея се виеха издълбани стъпала, водещи до отвесна каменна стена. На върха й се намираше балкон, част от голям храмов комплекс с конични кули. До храма се издигаше занемарен дворец, увенчан с нефункционираща часовникова кула. В комбинация с кладите и хаотичното движение, брегът наподобяваше сцена от апокалипсиса.

Беше десет и трийсет и пет, когато телефонът на Лори иззвъня. Тя погледна първо дисплея, преди да го подаде на Джавахар. Номерът определено беше индийски.

Джавахар заговори на хинди и разговорът беше съвсем кратък. Той подаде телефона обратно на Лори.

— Телата са пристигнали — докладва той. — Браминът ги е вкарал в малкия храм до онзи огромен балкон, който се вижда и оттук. Каза, че веднага трябва да идем там.

— Да тръгваме — каза Лори.

Докато лодкарят гребеше към брега, Джавахар им обясни, че ще слязат до Скиндия гхат, защото до брега на Маникарника гхат не се допускат жени, както и до погребалните клади.

— И защо, за бога? — попита Лори.

— За да се попречи на съпругите да скочат в погребалната клада на мъжа — обясни Джавахар. — Животът на вдовиците в традиционалистка Индия съвсем не е лесен.

Когато слязоха на брега, Джак и Лори бяха очаровани от огромния храм на Шива, леко наклонен към Ганг, която миеше стените му. Заедно с Арун се приближиха, за да го разгледат, докато Джавахар се разплащаше с лодкаря.

За да стигнат от Скиндия гхат до Маникарника гхат, те трябваше да влязат в старата част на града, който заобикаляше шестте километра гхатове. Щом се отдалечиха от водната повърхност, градът изведнъж придоби средновековен вид, прорязан от тъмни, клаустрофобични, криволичещи калдъръмени улици. За разлика от копринената хладина по бреговете на Ганг, тук цареше зловонна жега и смрад на стара урина и кравешка тор. Освен това беше пълно с народ, крави и кучета. Лори се опитваше да се свие в себе си като охлюв, за да избегне допира с каквото и да било. Вонята беше толкова ужасна, че й се искаше да започне да диша през устата, но страхът, че може да пипне някоя заразна болест я принуждаваше да диша през носа. Рядко се беше чувствала толкова неудобно както сега, докато вървеше след Джавахар, опитвайки се да не стъпи в някое изпражнение.

От време на време клаустрофобията ги напускаше, когато се приближаваха до някой осветен ресторант, отворен магазин или щанд за продажба на бханг, осветен от самотна крушка. Но като цяло беше тъмно, горещо и миризливо.

— Ето ги стълбите — каза Джавахар, спирайки толкова рязко в тъмнината, че Лори, която вървеше втора, се блъсна в него. — Тези стъпала ще ни отведат до големия балкон. Съветвам ви да стоите заедно. Не искаме някой да се изгуби, нали?

Лори не можеше да повярва, че той ги смята за способни да тръгнат да скитат наоколо.

— Тук е пълно с хостели — продължи Джавахар. — Всеки се наглежда от отделен брамин. Те са за умиращите. Не влизайте вътре. Ще има само някоя друга свещ, през повечето време ще е тъмно. Нося си фенерче, но ще го използваме едва когато дойде време да вземете пробите. Ясно ли е?

Джак и Арун отговориха утвърдително. Лори мълчеше. Устата и гърлото й бяха пресъхнали.

— Добре ли си, Лори? — попита Джак. Едва можа да я различи в тъмнината.

— Мисля, че да — успя да отговори тя, опитвайки се да произведе малко слюнка, за да навлажни устните си.

— Носиш ли парите? — попита Джавахар Джак.

— Нося ги. — Джак потупа джоба си.

— Само още нещо — добави Джавахар. — Не говорете с домба.

— Кои са домба? — попита Лори.

— Домба са Недосегаемите, които от незапомнени времена поддържат кладите за кремиране и се занимават с мъртвите. Те живеят в храма на вечния огън на Шива. Облечени са с бели роби и бръснат главите си. Не разговаряйте с тях. Те приемат работата си много на сериозно.

„Не се тревожи — помисли си Лори. — С никого няма да разговарям.“

Джавахар се обърна и тръгна нагоре по стълбите, които свиваха наляво и изглеждаха безкрайни. Когато ги изкачиха, те се озоваха на балкон с порутен парапет. Пред него се ширеше огромната река, над която бе надвиснала пълната луна. Под него пропукваха бушуващите погребални клади и изпълваха въздуха с искри, пепел, суха жега и пушек. Навсякъде можеха да се забележат Домба — тъмни фигури, носещи дълги пръти, с които разравяха жарта и превръщаха кладата в миниатюрно подобие на ад. Във всяка се виждаха ясно горящи тела.

На балкона лежаха трийсетина трупа, обвити с бели муселинови покривала. На дъното, под широкия свод, зееха тъмните входове към храмовете. В центъра гореше вечният огън на Шива.

— Дай ми парите — каза Джавахар и протегна ръка.

Джак се подчини.

— Стойте тук. Веднага се връщам.

— Мили боже — проплака Лори. — Това е ужасно.

— Хората наистина ли идват тук и остават в тези пещери, докато умрат? — попита Джак.

— Доколкото знам, да — отвърна Арун.

Джавахар отново се появи. Беше влязъл в единия от двата крайни индийски купола.

— Въпросните тела се намират в малкия храм до стълбите, по които стигнахме дотук — каза той. — Браминът каза да побързаме и да не привличаме внимание към себе си. Проблемът е, че домба вярват, че едно от основните им задължения е да пазят телата.

— Само това ни трябваше — промърмори Лори, докато се отдалечаваха в указаната посока. Тя усети, че започва да трепери.

Когато стигнаха до храма, те се шмугнаха вътре един след друг. Изчакаха очите им да свикнат с тъмнината. Освен входа, помещението имаше един неостъклен прозорец. През него навлизаше достатъчно лунна светлина, за да се видят двете тела, лежащи едно до друго. Те също бяха увити с бял муселин.

— У теб ли са спринцовките? — попита Джак. Лори му ги подаде. Беше ги извадила от дамската си чанта. Джак взе едната. — Аз ще взема от единия, ти от другия. Мисля, че фенерчето няма да ни трябва.

Те развързаха въжето, придържащо чаршафите, които всъщност се оказаха платнени чували. Арун помогна на Лори, а Джавахар на Джак да издърпат чувалите достатъчно, за да достигнат до надпубисната област. Забиха иглите малко над пубиса и спринцовките бързо се напълниха с урина.

— Фасулска работа — рече доволно Джак.

След като сложиха капачета на спринцовките, Лори отново ги прибра в чантата си. След това всички се заеха с малко по-трудната задача да увият отново труповете в саваните. Още не бяха свършили, когато лунната светлина изведнъж отслабна. Те погледнаха нагоре и забелязаха, че на вратата стоят двама домба.

— Какво става тук? — попита единият.

Джак реагира пръв, изправи се и отмести домбата от вратата.

— Тъкмо приключихме. Ние сме лекари. Искахме да се уверим, че тези двамата наистина са мъртви. Но вече всичко свърши.

Джавахар, Лори и Арун се приближиха до Джак.

Въпреки че първоначално домбата беше объркан от думите на Джак, това не трая дълго.

— Крадци на тела! — извика той с всички сили и се опита да сграбчи Джак за ризата.

— Бягайте! — извика Джак в отговор.

Лори не чакаше да я подканят повторно. Стрелна се към стълбището, краката й се движеха машинално. Джавахар хукна след нея, следван от Арун.

Джак нанесе каратистки удар по едната ръка на домбата, но беше хванат изотзад от другия мъж. Той сви ръката си в юмрук и нанесе силен удар в лицето на втория домба. След това се завъртя и удари първия, който се преви. Джак само това и чакаше и хукна към стъпалата.

Когато стигна до тесните улички в основата на стълбището, той се огледа. След миг забеляза Арун, който стоеше на светло и махаше с ръка. Джавахар ги беше повел в посока, противоположна на тази, от която бяха дошли. Джак се втурна към Арун, който отново побягна. Зад гърбовете си чуваха крясъците на домба, които тичаха надолу по стълбите.

Джак беше в отлична физическа форма и бързо настигна Арун. Само след миг обаче двамата се сблъскаха с Лори и Джавахар, които бяха попаднали в задръстване. Тъмната, пуста и много тясна уличка се вливаше в по-голяма, но ужасно претъпкана с народ; и сякаш човешката суматоха не беше достатъчна, една невъзмутима крава спокойно преживяше храната си. В бързината Лори едва не налетя на животното.

Известно време те се блъскаха из тълпата, опитвайки се да увеличат разстоянието между себе си и разгневените домба. Когато най-накрая се увериха, че вече никой не ги преследва, се спряха, дишайки тежко — без Джак, всъщност. Спогледаха се и избухнаха в смях, предизвикан отчасти от облекчението, че са успели да се измъкнат.

След като се успокоиха, Джавахар ги поведе през лабиринта от улички обратно към Вишванат Гали, търговската улица, по която бяха стигнали до Дасашвамедха гхат. Там той успя да наеме две велорикши, които ги откараха до хотел „Тадж Ганг“.

— Най-много си мечтая за един продължителен душ — каза Лори, когато се изправиха пред рецепцията, за да си вземат ключовете.

— Вие ли сте д-р Лори Монтгомъри? — попита служителят, преди Лори да успее да му каже нещо. Гласът му беше напрегнат и я накара да се стегне.

— Аз съм — отвърна тя.

— Имате няколко спешни обаждания. Господинът ви търси три пъти и ме помоли да ви предам да се обадите веднага.

Лори погледна разтревожено към листчето.

— Какво има? — надникна Джак през рамото й.

— Нийл е звънял — каза Лори и го погледна. — Смяташ ли, че има връзка с Дженифър?

Докато Лори вадеше мобилния телефон от чантата си, четиримата се придвижиха до креслата във фоайето. Тъй като не знаеше номера на Нийл, тя се обади в хотела и помоли да я свържат със стаята му.

Нийл вдигна слушалката още преди края на първото позвъняване, сякаш беше стоял до телефона.

— Дженифър е била отвлечена — изтърси той, още преди да чуе гласа на Лори.

Лори ахна.

— Сигурно е станало тази сутрин, докато съм бил с вас — продължи Нийл. — Когато се върнах, помислих, че още спи. Разбрах, че я няма едва към шест часа.

След това им разказа всичко, включително това, че единствената улика е липсата на предпазната верига на вратата. Както и това, че от стаята й не липсва нищо.

— Има ли оставена бележка? Някакви искания? — попита Лори.

— Нищо — призна Нийл. — И точно това ме плаши.

— Полицията уведомена ли е?

Нийл се изсмя подигравателно.

— Да, но това едва ли би ни помогнало особено.

— Защо?

— Отказват да попълнят техния Предварителен информационен доклад преди изтичането на двайсет и четири часа. От друга страна, преди да направят каквото и да било, трябва да имат ПИД. Това е техният „параграф 22“.

— Защо не искат да попълнят такъв доклад?

— Тук идва интересната част! Не искат, защото от опит знаят, че при изчезването на някого, особено на американец, независимо дали става въпрос за отвличане, или човекът просто е отишъл някъде, се хвърля страшно много работа, която накрая често се оказва напълно излишна. Мързеливите копелета са готови да дадат на похитителите преднина от двайсет и четири часа, само защото попълването на документацията отнема много време. Направо ми се повръща от тях!

— А в хотела как приеха случилото се?

— Те са невероятни. Разстроени са колкото мен и са пуснали частен екип по следите. Освен това преглеждат касетите от охранителните камери, инсталирани във фоайето и на входа.

— Дано намерят нещо, и то бързо — каза Лори. — Жалко, че не сме там.

— Да. Силно съм притеснен.

— Поне се сдобихме с пробите урина, за които дойдохме — каза Лори.

— Дано не ви прозвучи разочароващо, но честно да си призная, не ми пука за пробите.

— Напълно те разбирам — отвърна Лори. — И аз се чувствам по същия начин. Просто го споменах, защото се връщаме рано сутринта в Ню Делхи и ще се постараем да принудим полицията да си свърши работата. Чакай малко, Джак иска да говори с теб.

— Чуй ме, Нийл — каза Джак, след като взе телефона. — Първото, което трябва да направим утре, е да отидем в американското посолство и да поговорим с някой от служителите. Те ще ни свържат с отговорника по безопасността, а той ще знае как да се разправя с полицията. Ти сигурно си говорил с някой от местните полицаи. Сигурно ще се наложи да помолим индийското ФБР да се включи в разследването. Ръцете им са вързани, докато не бъдат поканени.

— Кога се връщате тук?

— Току-що проверих полетите. Първият е в пет и четирийсет и пет. Ще се върнем в хотела, преди да си се събудил.

— Не разчитай много на това. Не съм сигурен дали изобщо ще мога да заспя.

Джак върна телефона на Лори.

— Да знаеш, че те чух — каза тя. — Слушай, трябва да поспиш. Ще се справим с това, не се тревожи.

След като се сбогуваха, Лори прекъсна разговора. После се обърна към Джак.

— Това вече е истинско нещастие.

Джак кимна.