Чуждо тяло

Глава 16

17 октомври 2007 г.

Сряда, 15:15 часа

Ню Делхи, Индия

Денят не беше особено добър за Рамеш Сривастава. Още от сутринта, от мига, когато влезе в кабинета си. Първо му се обади заместник-министърът по здравеопазването и му каза, че министърът е ужасно ядосан заради втория репортаж по CNN, свързан с развиващия се медицински туризъм в Индия. След това обажданията не спряха. Звъняха му чиновници от министерството, президентът на Индийската здравна федерация и дори министърът по туризма, като всички му напомняха, че е шеф на департамента по медицински туризъм в период на най-негативния международен пиар от създаването му досега. И всички, които се обаждаха, не пропускаха да му напомнят, че са напълно способни да сложат край на кариерата му, ако не направи бързо нещо по въпроса. Проблемът беше, че той не знаеше какво да направи. Опита се да разбере как CNN научава новините, но нямаше никакъв успех.

— Господин Раджиш Бхургава е на телефона — каза секретарката му, когато Рамеш влезе в кабинета си след продължил три часа обяд.

Той побърза да влезе в стаята си и грабна телефонната слушалка.

— Откри ли източника на информация? — попита веднага той.

— Един момент — каза секретарката му. — Веднага ще ви свържа с господин Бхургава.

Рамеш изруга на ум и се стовари на стола си. Беше едър, оплешивяващ мъж с воднисти очи и дълбоки белези от акне по скулите. Облегна се назад и забарабани с дебелите си, нетърпеливи пръсти по бюрото. Когато в слушалката се чу гласът на Раджиш Бхургава, Рамеш повтори въпроса си със същия тон.

— Не съм — призна Раджиш. — Отново разговарях надълго и нашироко с началника на „Личен състав“. Все още смятаме, че виновникът е от университетските лекари, които имат привилегията да приемат тук малкото си частни пациенти. Знаем, че някои от тях са силно против решението на правителството да ни стимулира финансово и да намалява данъците ни в замяна на контрол над заразните болести в селските райони. В момента началникът се опитва да разбере дали някои от най-недоволните са се намирали в болницата в понеделник вечерта и снощи.

— А за самите смъртни случаи какво казва? — изръмжа Рамеш. — Два за две поредни нощи е наистина прекалено. Какво не правите както трябва? CNN тръби за тях по седем-осем пъти на ден. Така се обезсмислят шест месеца рекламна кампания, особено в Америка, най-голямата ни цел.

— Зададох му същия въпрос. Той е наистина объркан. Никой от пациентите не е показвал симптоми или признаци на сърдечна слабост при проведените предоперативни тестове, нито е получена такава информация от личните им лекари.

— Правена ли им е предоперативна кардиограма?

— Разбира се, че е правена, освен това са дошли с отрицателни резултати и от американски кардиолози. Началникът на персонала твърди, че не е имало как да предвиди случилото се. Както в двете хирургии, така и при постоперативните курсове досега не е имало инциденти.

— А проблемът с онази Ернандес? Поне за него успяхте ли да се погрижите?

— Боя се, че не — призна Раджиш. — Все още не е решила какво да правим с тялото, а сега започва да говори и за евентуална аутопсия.

— Защо?

— Не сме съвсем сигурни, но мислим, че е заради убедеността й, че сърцето на баба й е било абсолютно здраво.

— Никаква аутопсия — беше категоричен Рамеш. — Тя няма да ни помогне в никакъв случай. Ако аутопсията излезе чиста, те няма да я използват, за да ни оневинят, а ако се окаже, че е налице някаква патология, за която е трябвало да знаем, ще ни разпънат на кръст. Не, аутопсия няма да има.

— И за да усложни още повече нещата, госпожица Ернандес се е свързала с някаква позната на починалата, и сега тя, заедно със съпруга си, и двамата съдебни патолози, пътуват насам и ще бъдат тук в петък.

— Мили боже — възкликна Рамеш. — Добре, ако подадат искане за аутопсия, постарай се то да бъде разгледано от някой от магистратите, с които обикновено работим.

— Ще направя всичко възможно — каза Раджиш. — Но може би с вашите връзки ще се погрижите изобщо да не бъдат допуснати в страната.

— Трябваше да ме предупредите по-рано. Сега могат да ги спрат едва на летището, а свържат ли това със смъртните случаи в частната болница, за които споменава CNN, ще настане истински медиен цирк. Независимите медии са такава досада, само дебнат да се докопат до някоя клюка.

— Ернандес ни поднесе и друга изненада. Изглежда тази сутрин е намерила вдовицата Бенфати и я е убедила да не ни дава разрешение да се погрижим за трупа на съпруга й по същия начин, както тя постъпи с баба си.

— Не може да бъде! — възкликна невярващо Рамеш.

— Боя се, че е така. Започвам да си мисля, че умишлено се опитва да ни навреди. Дори вярвам, че е обхваната от параноя и ни обвинява, че умишлено сме причинили смъртта на баба й.

— Край — рече Рамеш. — Не можем да позволим това да продължава.

— Ще можете ли да направите нещо, сър? — попита с надежда Раджиш.

— Сигурно — отвърна Рамеш. — Не може просто да седим пасивно и да позволяваме на тази жена да се вихри наоколо, докато не излекува параноята си.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Дръжте ме в течение, ако има някакво развитие по въпроса — каза Рамеш.

— Непременно — отвърна Раджиш.

Рамеш остави слушалката и се обърна към клавиатурата на компютъра си. Отвори адресната книга и намери номера на мобилния телефон на инспектор Нареш Прасад от полицията в Ню Делхи, който ръководеше малък таен отдел за индустриална безопасност. Вдигна отново слушалката и набра номера. Двамата не бяха разговаряли от близо шест месеца, затова първо размениха обичайните любезности, преди Рамеш да стигне до основната причина да се обади.

— В департамента по медицински туризъм имаме проблем, за чието разрешаване се нуждаем от твоята експертиза.

— Целият съм в слух — каза Нареш.

— Удобно ли е да говорим?

— Абсолютно.

— Става въпрос за една млада жена на име Дженифър Ернандес, чиято баба почина от сърдечен удар в понеделник през нощта в болница „Кралица Виктория“. По някакъв начин CNN са се докопали до тази информация и я излъчиха в ефир, опитвайки се да поставят под съмнение сигурността на болниците ни.

— Това не е добре.

— Меко казано — рече Рамеш и се впусна да обяснява на Нареш целия проблем, включително подробности от втория смъртен случай. После му изброи всичко, което Дженифър беше направила и което се канеше да направи.

— Тази история започва да оказва наистина вредно въздействие върху кампанията за популяризиране на медицинския туризъм, което ще попречи да изпълним целите си. Не знам дали са те държали в течение, но до 2010 година възнамеряваме да превърнем медицинския туризъм в индустрия за 2,2 милиарда долара годишно.

Нареш подсвирна в слушалката. Наистина беше впечатлен.

— За пръв път чувам тези цифри. Да не възнамерявате да догоните информационните технологии? Компютърджиите ще започнат да завиждат, защото смятат, че са се превърнали в наследствените крале на чуждите валути.

— За жалост този проблем сериозно ще попречи на целите ни — каза Рамеш, пренебрегвайки въпроса на Нареш.

— Нуждаем се от помощ.

— За това сме тук. Какво можем да направим?

— Две неща. Едното е от компетенцията на отдела ви, а другото е специално за теб. Отделът ви трябва да разбере кой предава поверителна информация на CNN. Изпълнителният директор на болницата „Кралица Виктория“ и началникът на персонала му допускат, че е някой радикален университетски професор, който е получил привилегията да води там частните си пациенти. Колко такива има в „Кралица Виктория“ не знам, но искам да бъдат разследвани. Искам да разбера кой е човекът.

— Това може лесно да се уреди. Ще натоваря с тази задача най-добрите си хора. А що се отнася до мен?

— Става въпрос за момичето, Дженифър Ернандес. Искам да се погрижиш за нея. Не би трябвало да представлява трудност. Отседнала е в „Амал“.

— Защо не се обадиш на някой от имиграционните власти? Да я арестуват и да я депортират. Проблемът е решен!

— Доколкото разбирам, момичето е борбено, упорито и изобретателно. Ако имиграционните я приберат, със сигурност ще вдигне скандал, а ако и медиите свържат сполетелите я неприятности със смъртните случаи, обявени от CNN, ще се развихри истинска медийна буря за прикриването им от правителството. А това със сигурност ще съсипе всичко.

— Прав си. Какво точно имаш предвид под „да се погрижа за нея“? Бъди по-точен.

— Разчитам на репутацията ти на изобретателен човек. Искам да спре да ни притеснява. Приемам всичко, което ти хрумне. Всъщност, дори е по-добре да не го знам. Така, ако случайно ме попитат за нея, няма да се наложи да лъжа.

— А ако успея да те убедя, че не представлява заплаха?

— И това ще свърши работа, разбира се. Особено, ако екипът ти открие доносника. Трябва да подхвана проблема от двата му края.

— Да предполагам ли, че компенсацията ми ще бъде както винаги?

— Да речем, че ще бъде равностойна. Погрижи се за нея. Проследи я. Не забравяй, че не искаме да влиза в новините и със сигурност не искаме да я превръщаме в мъченица. Що се отнася до компенсацията, всичко зависи от нивото на трудност. Познаваме се отдавна. Можем да си вярваме един на друг.

— Ще ти се обадя.

— Добре.

Рамеш прекъсна разговора. Междувременно му беше хрумнала друга идея как да разреши „проблема Ернандес“, едно по-лесно, по-евтино и може би по-добро решение, което нямаше да замесва правителството. Трябваше просто да намери някой, който бързо се палеше, а Рамеш случайно познаваше човек, който се ядосваше много бързо, когато ставаше въпрос за пари. Рамеш се изненада, че не се беше сетил по-рано за Шашанк Малхотра. Все пак човекът редовно му плащаше и дори го заведе на незабравима почивка в Дубай.

— Здравей, добри ми приятелю! — Гласът на Шашанк се вдигна с няколко октави. — Толкова се радвам да те чуя. Как е семейството ти?

Рамеш буквално виждаше пред очите си Шашанк, седнал в разкошния си офис в модния търговски квартал „Конот плейс“. Шашанк беше един от индийските новобогаташи, които се занимаваха с най-различен бизнес, донякъде легален, донякъде не чак толкова. Напоследък беше силно заинтригуван от медицинския туризъм като начин за бързо натрупване на богатство. През последните три години беше инвестирал в него значителна сума и беше основният акционер в компанията, която притежаваше болници „Кралица Виктория“ в Делхи, Бангалор и Ченаи, както и медицинските центрове „Асклепий“ в Делхи, Мумбай и Хидерабад. Той финансира и по-голямата част от настоящата рекламна кампания в Европа и Северна Америка, която настойчиво предлагаше Индия като основна здравна дестинация на двайсет и първи век. Шашанк Малхотра беше голям играч.

След като известно време си разменяха любезности, Рамеш премина на въпроса.

— Причината да те притесня, е един проблем в болница „Кралица Виктория“ тук, в Делхи. Уведомиха ли те вече за това?

— Чух, че имало някакъв незначителен проблем — отвърна предпазливо Шашанк.

Беше усетил промяната в тона на Рамеш, а и беше изключително чувствителен към използването на думата проблем, която обикновено означаваше харчене на пари. Освен това приемаше много навътре всякакви проблеми, свързани с болничната група „Кралица Виктория“ и медицинските центрове „Асклепий“, тъй като те бяха най-новите членове на финансовата му империя и все още не бяха започнали да му носят печалба.

— Съвсем не е незначителен — отвърна Рамеш. — Разполагаш ли с няколко минути?

— Шегуваш ли се? Разбира се, че ще те изслушам.

Рамеш разказа на Шашанк историята почти по същия начин, както я беше представил на инспектор Нареш Прасад, без оптимистичните икономически предвиждания на правителството за медицинския туризъм, тъй като Шашанк отдавна беше наясно с тях. Шашанк явно оцени важността на ситуацията и нуждата от бързото й разрешаване — по време на разказа на Рамеш той задаваше точни и директни въпроси.

Когато Рамеш завърши разказа си и млъкна, Шашанк също остана смълчан. Рамеш го остави да смели информацията, особено онази част за намаляването на ефекта от рекламната кампания.

— Мисля, че трябваше да ми го кажеш малко по-рано — изръмжа Шашанк. Гласът му сякаш беше на съвсем различен човек. Звучеше ниско и злобно.

— Смятам, че всичко ще се оправи, след като младата дама реши какво да прави с трупа на баба си и си тръгне за дома. Сигурен съм, че разполагаш с човек, който ще може да я убеди в това.

— Къде е отседнала?

— В „Амал палас“.

Внезапно Рамеш усети, че на другия край на линията вече няма никой.