Чуждо тяло

Глава 19

17 октомври 2007 г.

Сряда, 6:15

Ню Йорк, САЩ

Още преди да е отворил очи, д-р Джак Степълтън чу звук, чужд за неговия слух. Това беше далечен затихващ рев, чийто характер му беше трудно да опише. За миг се запита откъде можеше да е. Тъй като червено-кафявата тухлена сграда, в която живееха на Сто и шеста улица в Манхатън беше реставрирана само преди две години, той си помисли, че може би става дума за нормален за една новопостроена къща звук, макар досега да не беше забелязал такова нещо. Но в следващия миг реши, че е твърде силен за това. Докато се опитваше го определи, той изведнъж си помисли за водопад.

Очите му потрепнаха и се отвориха. Вдигна ръка над завивките откъм страната на жена си и когато не се натъкна на спящото й тяло, вече знаеше какъв е звукът: беше душът. Лори вече беше станала — нечуван феномен. Лори беше заклета нощна птица и често се налагаше да бъде измъквана ритаща и крещяща от леглото, за да стигне до Центъра по патология с поносимо закъснение. Що се отнася до самия него, Джак обичаше да пристига рано, преди останалите, за да си подбира по-интересни случаи.

Озадачен, той отметна завивките, и — напълно гол — се приближи с леки стъпки до пълната с пара баня и влезе. Лори беше практически невидима зад преградата на душа. Джак затвори вратата с щракане.

— Здравей! — надвика Джак шума на водата.

Лори подаде насапунисаната си глава извън преградата.

— Добро утро, сънчо — каза тя. — Ставаш тъкмо навреме. Ще бъде напрегнат ден.

— За какво говориш?

— Пътуването до Индия! — каза Лори. Тя върна главата си обратно под струята и обилно изплакна косата си.

Джак отскочи назад, за да не бъде изпръскан, и остави вратата на душа да се затвори. Спомените го връхлетяха. В главата му се въртяха откъслеци от среднощния разговор, за които до момента си мислеше, че са били някакъв кошмар.

Джак не беше виждал Лори толкова мотивирана, откакто тя и майка й се бяха обединили, за да планират сватбата им. Малко след това Джак научи, че Лори не си беше легнала до късно предишната нощ и бе резервирала билети и квартири; и че двамата очакват сега разрешение от Калвин да си вземат свободна седмица. Щяха да тръгнат тази вечер, да сменят самолета в Париж и да пристигнат в Ню Делхи рано следващата нощ. Що се отнася до хотела, бяха им резервирани места на същото място, където беше отседнала Дженифър Ернандес.

В седем сутринта Джак вече зяпаше към цифровата камера в магазина на Кълъмбия авеню. След като светкавицата проблесна, той скочи на крака. Няколко минути по-късно двамата с Лори бяха отново на улицата.

— Дай да видя снимката ти! — каза Лори и когато я погледна, прихна.

Джак си я взе обратно, намусен, че на Лори й е толкова смешно.

— Искаш ли да видиш моята? — попита Лори и му я подаде, преди той да успее да отговори.

Както и очакваше, нейната снимка изглеждаше значително по-добре от неговата — светкавицата беше уловила кестенявите връхчета на тъмните й коси, сякаш служителят бе професионален фотограф. Най-голямата разлика беше в очите. Докато светлокафявите, хлътнали очи на Джак изглеждаха така, сякаш той е с махмурлук, синьо-зелените очи на Лори бяха ведри и искрящи.

Когато пристигнаха в Центъра по патология в седем и половина, Лори мислеше, че нещата изглеждат обещаващо. Знаеше добре, че ако денят е особено натоварен, Калвин няма да е толкова предразположен психологически да даде и на двамата отпуска. Но графикът, поне засега, беше нормален. Когато двамата с Джак влязоха в стаята за оперативки, където започваше работният ден на всички съдебни лекари, д-р Пол Плоджет, дежурният патолог, който трябваше да ги запознае с постъпилите през нощта случаи, седеше зад бюрото и четеше „Ню Йорк Таймс“. Пред него имаше необичайно ниска купчина папки, които вече бяха прегледани. Отстрани до него, в един от кафявите пластмасови столове, се беше разположил Вини Амендола, един от санитарите, чиято работа беше да дойде рано, за да приеме нощната смяна. Той освен това бе натоварен с правенето на кафе за всички. В момента Вини четеше „Ню Йорк Поуст“.

— Днес денят май ще е лек? — попита Лори, за да е сигурна.

— Един от най-ненатоварените — кимна Пол, без да се подава иззад вестника.

— Някакви интересни случаи? — попита Джак, като започна да тършува из ниската купчина.

— Зависи за кого — отвърна Пол. — Има едно самоубийство, което май ще е проблем. Сигурно си видял родителите. Бяха застанали пред стаята за оперативки по-рано. Семейство от изтъкнат еврейски род с много връзки. Накратко, не искат аутопсия, и са категорични. — Пол се подаде иззад вестника, за да се убеди, че Джак го е чул.

— А наистина ли има нужда от аутопсия в този случай? — попита Джак. Според закона при самоубийство се изискваше аутопсия, но Центърът по патология се опитваше да проявява чувствителност към семействата, особено когато беше намесена и религията.

Пол сви рамене.

— Бих казал, че да, трябва да се действа тактично.

— Което изключва д-р Степълтън — обади се Вини.

Джак перна грубо вестника на Вини, което накара санитаря да подскочи.

— При такава препоръка имаш ли нещо против аз да поема случая? — обърна се Джак към Пол.

— Моля, заповядай — каза Пол.

— Калвин дойде ли вече? — попита Лори.

Пол смъкна вестника си така, че да може да вижда Лори, вдигайки въпросително вежди, сякаш искаше да каже: „Да не си се побъркала?“.

— Вероятно ще се наложи двамата с Джак да вземем малко извънредна отпуска, започваща от по-късно днес — каза Лори на Пол. — Ако това не е проблем — а не виждам защо може да бъде — искам да отхвърля колкото може повече работа.

— Няма да е проблем — съгласи се Пол.

— Излизам да поговоря с тези родители — каза Джак и вдигна папката с документите.

Лори го хвана за ръката.

— Аз смятам да изчакам Калвин. Искам да получа отговор колкото се може по-бързо. Ако е положителен, ще намина долу, преди да изляза, за да взема визите.

— Добре — каза Джак, но явно мислите му вече бяха заети със случая.

След кратка разходка до Марлен на рецепцията, за да помоли да я информират веднага, ако Калвин пристигне, Лори взе асансьора до кабинета си на петия етаж. Когато седна на мястото си, тя се зае с купчината висящи случаи. Но не стигна далеч. Само след двайсет и няколко минути Марлен я уведоми, че Калвин току-що е влязъл през главния вход, много по-рано от обикновено.

Кабинетът на заместник-директора на Центъра по патология се намираше до много по-големия кабинет на директора в близост до главния вход. В момента, малко преди осем, секретарките вече трябваше да са пристигнали и се налагаше Лори да обяви посещението си.

— Е, давай! — каза Калвин, когато видя Лори на вратата. — Каквото и да си си наумила, карай по-бързо. Трябва да отида до кметството. — Калвин беше огромен афроамериканец, който би могъл да играе в Националната хокейна лига, ако не си беше дал труда да учи медицина след завършването на колежа. Със способността му да респектира, съчетана с буйния му темперамент и перфекционизма му, той беше много ефективен администратор. Въпреки че Центърът по патология беше общинска агенция, нещата се вършеха, и то ефективно, под управлението на Калвин Уошингтън, д-р по медицина.

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано сутринта — започна Лори, — но се боя, че двамата с Джак имаме извънредна ситуация.

— О-ох — простена Калвин, докато събираше материалите за кметството. — Защо имам чувството, че ще трябва да се справям без двамата ми най-продуктивни патолози? Добре, казвай накратко проблема.

Лори прочисти гърлото си.

— Спомняте ли си онова момиче, Дженифър Ернандес, което поканих тук преди четиринайсет години?

— Как бих могъл да забравя! Бях категорично против, и неизвестно защо ти позволих да ме склониш. А после се оказа, че това е едно от най-хубавите неща, случили се в това учреждение. Четиринайсет години ли минаха оттогава? Господи!

— Да, отдавна беше. Всъщност през пролетта Дженифър ще се дипломира в Медицинското училище към Калифорнийския университет в Лос Анджелис.

— Страхотно! Харесвах това хлапе!

— Тя ви изпраща поздрави.

— Мерси, подобно — отвърна Калвин. — Лори, ще се наложи да ускориш. Трябваше да съм излязъл през тази врата преди пет минути.

Лори му разказа историята за смъртта на Мария Ернандес и затрудненията на Дженифър. Както и това, че жената се е грижила за нея цели дванайсет години. И накрая — че двамата с Джак искат да отидат в Индия и ще се нуждаят от около седмица за целта.

— Моите съболезнования — каза Калвин. — Естествено, разбирам желанието ти да покажеш почитта си към покойната, но не съм сигурен, че разбирам защо и Джак трябва да пътува. Ако останем без двама ви по едно и също време, ще изпитаме затруднения.

— Причината, поради която Джак трябва да дойде, всъщност не е свързана със смъртта на Ернандес — обясни Лори. — Двамата с Джак провеждаме лечение за безплодие от около осем месеца. Понастоящем съм в период, в който си инжектирам големи количества хормони; до няколко дни трябва да си сложа стимулиращата инжекция за отделяне на яйцеклетката. И в този момент…

— Добре, добре! — възкликна Калвин, прекъсвайки я по средата на изречението. — Схванах. Хубаво! Имате я вашата седмица. Ще се справим!

Калвин вдигна куфарчето си.

— Благодаря ви, д-р Уошингтън — рече Лори. Разтрепери се от вълнение. Пътуването наистина щеше да се осъществи. Тя последва заместник-директора вън от кабинета му.

— Обадете ми се, когато сте готови да се върнете на работа — подхвърли Калвин през рамо, докато се насочваше към главния вход.

— Ще го направим — отвърна Лори.

— Още нещо — обади се Калвин, след като вече беше наполовина излязъл и държеше вратата отворена. — Донеси ми подарък. Забременей.

След тези думи той излезе и остави вратата да се затвори.

Като връхлетяно от внезапна лятна буря, настроението на Лори се заоблачи. Последният коментар на Калвин я вбеси. Обръщайки се отново, тя си позволи да избълва поток от ругатни. При цялото напрежение, на което беше подложена при опитите да забременее и унинието, което пораждаше цялата история, не й трябваше много.

Вътре в асансьора тя удари бутона за петия етаж с кокалчето на юмрука си. Не можеше да повярва колко безчувствени са понякога мъжете. Това беше непростимо.

После гневът й изчезна — почти толкова бързо, колкото се беше разразил. Явно хормоните й отново се бяха разбушували, както при сдърпването й с Джак през нощта и скандала с възрастната жена в супермаркета. Това, което я изненада и обърка, беше скоростта, с която лумваха подобни събития. Нямаше време да бъде разсъдлива.

Когато стигна до кабинета си и почувства, че е овладяла емоциите си, тя се обади на приятелката си Шърли Шьонер. Знаеше, че моментът е подходящ, защото Шърли използваше времето между осем и девет за консултации на своите пациенти по телефона и електронната поща. Тя отговори незабавно.

Лори реши да не й губи времето и мина директно на въпроса, като каза на Шърли, че двамата с Джак ще пътуват за Индия тази вечер и обясни защо.

— Завиждам ви — отговори Шърли. — Ще бъде толкова… интересно.

— Обикновено хората говорят по този начин, когато нещо не им харесва и се налага да са дипломатични — каза Лори.

— Не, не, просто ми е трудно да характеризирам отношението си към Индия — възрази Шърли. — Тази страна не може да бъде описана еднозначно. Но аз я обичам!

— Всъщност няма да имаме време да разгледаме Индия — каза Лори. — Боя се, че само ще отидем и ще се върнем набързо.

— Няма значение. Индия е изпълнена с толкова противоречия, че ще усетиш това, което казвам, независимо от продължителността на престоя си. Няма значение дали си в Делхи, Мумбай, или Калкута. Бях там преди една година на конференция и оттогава не съм същата. Такава смесица от възвишена красота и градска грозота. На едно място може да се видят изключително богатство и най-крайна мизерия. Казвам ти, ще бъдеш поразена. Невъзможно е да останеш безучастна.

— Е, ние, разбира се, ще си държим очите отворени, но отиваме там по повод смъртта на Мария Ернандес. А също така ще се грижим и за процедурите ми.

— О, боже — възкликна Шърли. — За миг забравих за това. Имам толкова добро предчувствие за тези процедури; не искам да заминаваш. Не мога да поема никаква отговорност, когато забременееш — което си мисля, че ще стане.

— Е, недей да ми оказваш никакъв допълнителен натиск — каза Лори, кикотейки се и й разказа колко се е вбесила на коментара на Калвин.

— Още ли се съмняваш, че имаш проблем с хормоните? — засмя се Шърли.

— Не ми напомняй. Предменструалният синдром никога не е бил толкова голям проблем за мен, колкото е за някои мои познати.

— Значи имаме нужда от някой, който да те прегледа в деня след пристигането ти в Делхи. Не бива да поемаме никакъв риск от хиперстимулация.

— Това е причината, поради която ти се обаждам. Познаваш ли някого от Ню Делхи, когото можеш да ми препоръчаш?

— Много хора — отговори Шърли. — Покрай пътуването ми дотам за онази конференция поддържам връзка с няколко души. Индийската медицина е доста напреднала, по-напреднала, отколкото повечето хора си дават сметка. Познавам поне пет-шест лекари, които спокойно мога да ти препоръчам. Някакви по-специални изисквания, като пол или определено местоположение в града?

— Ще е много удобно, ако някой от онези, които ми препоръчваш, е свързан с болница „Кралица Виктория“… — каза Лори. — Ще ми е много полезно, ако познавам някого от персонала, докато се занимаваме с администрацията.

— Тогава ето какво. Ще се обадя още сега. В момента е около шест без петнайсет вечерта в Делхи, което е идеалното време. Мога и да изпратя писма по електронната поща, но мисля, че директните разговори са по-подходящи, а и в момента нямам обаждания от пациенти.

— Благодаря, Шърли — рече Лори. — Задължена съм ти за всичко, но не знам как да ти се отплатя. Съмнявам се, че имаш нужда от подобни професионални услуги.

— Не казвай такива неща дори на шега — отвърна Шърли. — Много съм суеверна.

След като прекъсна връзката, Лори машинално погледна часовника си. Службата, издаваща индийски визи, не отваряше преди девет, а дотогава имаше още време. Първото нещо, което направи, беше да се обади на авиокомпанията и да плати с кредитната си карта билетите, които беше резервирала. Следващото беше да се обади на Дженифър. След четири или пет сигнала, когато вече очакваше да се включи гласовата поща, Дженифър прие обаждането. Звучеше така, сякаш е останала без дъх.

Лори я попита дали не се обажда в неподходящ момент, защото ако е така, не би било проблем да звънне по-късно.

— Не, всичко е наред — отвърна Дженифър. — Вечерям в луксозния китайски ресторант на хотела, и когато телефонът звънна, изтичах във фоайето, за да отговоря. Можеш ли да познаеш с кого вечерям?

— Нямам никаква представа.

— С госпожа Бенфати. Тя е съпругата на човека, който почина в „Кралица Виктория“ снощи.

— Какво съвпадение!

— Не е точно съвпадение. Издирих я и обядвахме заедно. Трябва да ти кажа, че в смъртта му има някои странни сходства със смъртта на баба.

— Наистина ли? — попита Лори. Тя се запита дали тези сходства са реални, или въображаеми.

— Божичко, аз се разбъбрих, а ти ми се обаждаш за нещо. Моля те, кажи ми, че идвате в Индия.

— Наистина идваме в Индия — отвърна Лори развълнувано.

— Страхотно! — възкликна радостно Дженифър. — Не можеш да си представиш колко се радвам! Предай хиляди благодарности на д-р Уошингтън!

— Той ти изпраща много поздрави — каза Лори. — Има ли някакви промени в ситуацията там?

— Не особено. Все още се опитват да ме накарат да им дам зелена светлина. Казах им, че ще пристигнете и ще сте тук по някое време в петък сутринта.

— Спомена ли им, че случайно сме съдебни патолози?

— О, да, определено!

— И те как реагираха?

— С нова лекция, че няма да има аутопсия. Непреклонни са.

— Ще видим — рече Лори.

— Поговорих с медицинската сестра, която се е грижила за баба. Няма да повярваш, но тя е кралица на красотата със страхотна фигура!

— От твоите уста това звучи като комплимент.

— Не съм от нейната класа. Тя е от онзи тип жени, които могат да ядат всичко, и от това изглеждат само по-добре. Освен това е много мила. В първия момент обаче, когато я видях, се държеше странно.

— Тоест?

— Плахо или смутено, не мога да определя. Сякаш беше уплашена, че може да съм й ядосана.

— Защо пък да си й ядосана?

— И аз я попитах същото. Знаеш ли какво се оказа? Че баба е била първият й пациент, когото губи, след като е завършила медицинското училище.

— Научи ли нещо за баба си от нея? — попита Лори. Тя не коментира риторичния въпрос на Дженифър. На пръв поглед не разбираше как може фактът, че Мария е първата пациентка, която медицинската сестра губи, да доведе до опасението, че Дженифър може да й е бясна. Предполагаше, че това може да е свързано с възпитанието на жената.

— Всъщност не — каза Дженифър, но веднага се поправи. — Освен това, че баба е имала цианоза, когато са я намерили.

— Истинска цианоза? — попита Лори.

— Така ми каза тя, и аз я разпитах за подробностите. Но разказът й беше от втора ръка. Баба не е починала през нейното дежурство, а по време на вечерната смяна. Сестрата е научила за нещастието от колегата й, който е намерил баба след смъртта й.

— Може би е по-добре да не си играеш на медицински разследвания — предложи Лори. — Така може да ядосаш някого.

— Сигурно си права — съгласи се Дженифър. — Особено при положение че вие идвате. С кой полет пристигате?

Лори й даде номера на полета им и предполагаемото време на пристигане.

— Няма нужда да идваш на летището, както беше предложила — допълни Лори. — Можем да си вземем такси.

— Искам да дойда. Ще взема колата на хотела. Имам предвид, че разноските ми се покриват.

— Е, щом е така. А сега най-добре да те оставя да се навечеряш с компанията си.

— Що се отнася до госпожа Бенфати, предлагам да хвърлите поглед и на случая със съпруга й. Надявам се да нямате нищо против. Забелязват се някои сходства, както казах.

— Първо ще видим какви са сходствата и тогава ще решим — отговори Лори.

— Още нещо — каза Дженифър. — Отидох в посолството на Съединените щати този следобед и разговарях с един любезен служител, който беше страшно услужлив.

— Научи ли нещо?

— Оказа се, че завеждащата личен състав в „Кралица Виктория“ ми е казала истината относно връщането на телата в Щатите. Така че се насочвам към кремиране.

— Ще говорим повече за това, когато пристигнем — каза Лори. — А сега си довърши вечерята.

— Слушам, сър! Ще се видим утре вечерта — отвърна Дженифър весело.

Лори остави телефонната слушалка. За момент се замисли. Сърдечен удар и цианоза. Когато сърцето откаже, изпомпването на кръв спира и няма обща цианоза. Цианозата настъпва, когато откажат белите дробове и изпомпването продължи.

Телефонът под дланта й иззвъня рязко, карайки я да трепне. С ускорен пулс тя вдигна отново слушалката и забързано избъбри:

— Ало?

— Търся д-р Лори Монтгомъри — отговори приятен глас.

— На телефона.

— Аз съм д-р Арун Рам. Току-що разговарях с д-р Шърли Шьонер. Тя ми каза, че идвате в Ню Делхи и сте насред процедура за хормонално лечение на безплодие. Каза, че е нужно да се следят размера на фоликулите и равнището на естрадиол в кръвта ви.

— Точно така. Благодаря ви, че се обадихте. Очаквах да се чуя отново д-р Шьонер с някакъв телефонен номер, и съответно аз да звънна.

— Няма проблем. Исках да знаете, че за мен ще бъде чест да съм ви от помощ. Д-р Шьонер ми разказа някои неща за вас и съм много впечатлен. Имаше един момент в началото на обучението ми, когато под влиянието на американски телевизионни сериали исках да стана съдебен лекар. За жалост останах разочарован. Условията в тази страна са много лоши заради прословутата ни бюрокрация.

— Жалко. Нуждаем се от подготвени хора в нашата специалност, и Индия може да върши добра работа, ако условията се подобрят.

— Д-р Шьонер се е обадила на една моя колежка, д-р Дая Мишра, ако предпочитате да работите с жена. Но д-р Шьонер казала, че проявявате интерес към лекар с административни привилегии в болница „Кралица Виктория“, така че д-р Мишра препоръчала мен.

— Ще съм ви много благодарна, ако ме прегледате. Двамата със съпруга ми имаме и друга работа в „Кралица Виктория“, така че ще ни бъде удобно.

— Кога точно пристигате?

— Тръгваме тази вечер от Ню Йорк и по разписание трябва да пристигнем в Делхи късно вечерта в четвъртък, деветнайсети октомври, в двайсет и два и петдесет.

— В кой ден на процедурата сте?

— Седми ден, но което е по-важно, в понеделник д-р Шьонер определи, че след пет дни трябва ми се сложи стимулиращата инжекция.

— Значи за последно сте преглеждана в понеделник и всичко беше наред?

— Всичко беше наред.

— Тогава смятам, че трябва да ви прегледам в петък сутринта. По кое време предпочитате да стане? На мен ми е удобно по всяко време, защото петък е ден за изследователска дейност и съм свободен от ангажименти.

— Не знам — каза Лори. — Какво мислите за осем сутринта?

— Нека да е осем сутринта — съгласи се д-р Арун Рам и разговорът приключи.

Лори побърза да се обади на Шърли и да й благодари за помощта.

— Ще го харесаш — увери я приятелката й. — Той е много умен, има страхотно чувство за хумор и отлични постижения.

— Човек не може да си мечтае за нещо повече — отвърна Лори, преди да затвори телефона.

След всички тези разговори Лори хвърли поглед на часовника. Беше време да тръгва към компанията, издаваща визи за Индия. Тя извади паспорта си и този на Джак от чантата и приложи към тях снимките, които си бяха направили тази сутрин.

Мушна ги в дамската си чанта, прибра там и мобилния телефон, излезе от кабинета си и се насочи към асансьорите. Когато чу, че пред нея се отваря вратата на асансьор, тя ускори крачка, за да го хване, и се сблъска с излизащата оттам д-р Рива Мета, с която деляха един кабинет. Лори се разсмя.

— Господи, ти си в добро настроение — отбеляза Рива.

— Предполагам, че е така — отговори Лори весело.

— Не ми казвай, че си бременна — рече Рива.

Двете с Лори не само деляха един кабинет, но бяха и добри приятели. Рива беше единствената, освен Шърли, с която Лори беше споделила цялото напрежение около процедурите за лечение.

— Де да бях — отвърна Лори. — Не, двамата с Джак имаме извънредно пътуване до Индия.

Лори задържаше вратата на асансьора, която отчаяно искаше да се затвори.

— Това е страхотно! — възкликна Рива. — Къде в Индия?

Рива и родителите й бяха емигрирали в Съединените щати, когато тя беше на единайсет.

— В Ню Делхи. Всъщност, тъкмо сега отивам да извадя индийските визи. Ще се върна след около половин час. Иска ми се да поговорим за това и може би да ми дадеш някои съвети.

— Непременно — махна с ръка Рива.

Лори се вмъкна в кабинката на асансьора и вратата се затвори. Докато се спускаше надолу, се замисли над коментара на Рива във връзка с настроението й и осъзна, че наистина е добро, най-доброто, което беше имала от два-три месеца насам.

Когато достигна до сутерена, тя забърза към залата за аутопсии. Взе си само престилка и шапка, защото знаеше, че е за малко, и влезе през главния вход. Въпреки че беше почти девет без петнайсет, Джак и Вини бяха единственият работещ екип. Няколко от другите санитари се приготвяха за работа и изваждаха телата, но работещите в екип с тях лекари още не се бяха появили. Джак и Вини се справяха добре. Големият Y-образен разрез върху гърдите и корема на тялото, с което се занимаваха, вече беше зашит.

— Как върви? — попита Лори, приближавайки към Джак.

— Имаме куршум, както обикновено — отговори Джак, като се изправи и се протегна.

— Типично самоубийство с пистолетен изстрел? — попита Лори.

Джак се изсмя кратко.

— Едва ли. Засега е ясно, че това е убийство.

— Наистина ли? — попита Лори. — Как така?

Джак се пресегна над тялото и хвана обърнатия наопаки скалп, който покриваше лицето, и го издърпа в нормалната му позиция. Високо отстрани на главата, насред избръснатата област, се виждаше добре очертан яркочервен отвор, обграден от няколко седем-осем сантиметрови черни петънца.

— Господи! — възкликна Лори. — Прав си — не е самоубийство.

— И това не е всичко — каза Джак. — Пътят на куршума е надолу и стига до меката подкожна тъкан на врата.

— И как успявате да стигнете до този извод? — попита Вини.

— Лесно е — отвърна Лори. — Когато някой стреля в себе си, почти винаги притиска дулото към кожата си. В този случай експлозивните газове влизат в раната заедно с куршума. Входът на раната, която се получава, е звездовиден, заради разкъсването на кожата.

— А виждаш ли тези точици? — посочи Джак с дръжката на скалпела пръстена от черни петна около раната. — Всички те са остатъци от барут. При самоубийство влизат в раната. — После той се обърна отново към Лори: — Колко далеч мислиш, че е било дулото при изстрела?

Лори сви рамене.

— Може би между петдесет и шейсет сантиметра.

— Такова беше и моето предположение — съгласи се Джак. — Освен това мисля, че нашата жертва е лежала, когато се е случило.

— По-добре уведоми шефа веднага — посъветва го Лори. — Това е един от случаите, които винаги имат политически ефект.

— Да, ще го направя — каза Джак. — Учудващо е в колко много от случаите, които разглеждаме, след аутопсията начинът на смъртта се оказва не такъв, какъвто е изглеждал преди това.

— Точно това прави работата ни важна — вметна Лори.

— Хей! — възкликна Джак. — Видя ли се вече с Калвин?

— О, да! — отвърна Лори, спомняйки си за мисията си. — Затова и слязох тук, долу. Отивам да взема индийските ни визи. Калвин ни даде зелена светлина за седмица.

— По дяволите! — каза Джак, но след това се разсмя, преди Лори да успее да се намуси.