Чуждо тяло

Глава 3

15 октомври 2007 г.

Понеделник, 9:30 часа

Лос Анджелис, САЩ

(Двайсет минути, след като Лори си слага хормонална инжекция)

Вибрирането на телефона изненада Дженифър, защото съвсем беше забравила, че вместо да го остави в гардеробчето, го бе пъхнала в джоба на панталоните си. Тя подскочи стреснато, което беше достатъчно, за да привлече вниманието на новия й наставник. Името му беше д-р Робърт Пейтън. След като й беше дал да разбере, че е направила грешка, закъснявайки цели четири минути още първия ден, вибриращият телефон, който се чу съвсем слабо в стаята, си беше потенциално бедствие. Тя пъхна ръка в джоба си, за да го изключи, но не успя, защото не можеше опипом да открие нужния бутон.

Дженифър, д-р Пейтън, който беше привлекателен елегантен мъж, и още седем от колегите й, които бяха избрали същата специализация, стояха в стаята, където се съхраняваха анестетиците, между осма и десета операционна, и обсъждаха програмата за идния месец. Осемчленната група щеше да бъде разделена на четири двойки, които щяха да се въртят седмично през различните хирургически специалности, включително анестезията. За голямо разочарование на Дженифър на нея и партньора й се падна точно анестезията. Помисли си, че ако е искала да се занимава с това, е щяла да го избере като основна специалност. Но заради неприятното впечатление, което беше направила със закъснението си, реши да премълчи.

— Има ли нещо, което младата дама би искала да сподели с групата във връзка с очевидната си изненада и очевидна нужда да донесе мобилния си телефон в операционната зала? — попита д-р Пейтън с подигравателен глас и лек намек за сексизъм, както й се стори. Изкушаваше се да му отвърне подобаващо, но размисли. Освен това продължаващото вибриране на телефона обсебваше вниманието й. Не можеше да предположи кой би й звънял по това време, освен ако не беше нещо във връзка с баба й. Импулсивно, без да обръща внимание на погледите на останалите, тя извади телефона от джоба си — с намерението да го изключи, но също така и да види номера, изписан на дисплея. Веднага разбра, че е международно повикване, което можеше да е единствено от „Кралица Виктория“.

— Моля да ме извините — каза Дженифър. — Трябва да се обадя. Става дума за баба ми. — Без да чака отговор от д-р Пейтън, тя излезе в коридора на хирургическото отделение. Предполагаше, че говоренето по телефона в хирургията е строго забранено, затова притисна телефона до ухото си и каза: — Моля, изчакайте за момент! — Обърна се и хукна към двойните врати на изхода. Едва когато се озова отново в съблекалнята, продължи разговора с извинение.

— Не се притеснявайте — отвърна й женски глас с индийски акцент от другата страна. — Казвам се Кашмира Варини, а вие сте оставили съобщение на гласовата ми поща. Аз съм асистент на Мария Ернандес.

— Да, наистина оставих съобщение — потвърди Дженифър. Запита се защо жената се обажда и стомахът й се сви от притеснение. Едва ли й звъняха от учтивост, тъй като в Ню Делхи вече беше почти полунощ.

— Обаждам ви се, както пожелахте. Освен това току-що приключих разговора с баща ви, а той ми каза за всичко да се обръщам към вас.

— За кое всичко? — попита Дженифър. Правеше се на не разбрала и отлагаше неизбежното. Жената й се обаждаше във връзка със състоянието на Мария и шансът новините да са добри беше минимален.

— За уреждане на формалностите. Боя се, че Мария Ернандес почина.

За миг Дженифър остана без глас. Не можеше да повярва, че баба й е мъртва.

— Ало, там ли сте още? — попита Кашмира.

— Тук съм — отвърна Дженифър. Стоеше като поразена от гръм. Не можеше да повярва, че денят, който започна толкова обещаващо, ще се превърне в същинско бедствие. — Но как е възможно? — простена тя. — Преди около час и половина се обадих в болницата и операторът ме увери, че баба ми е добре. Каза ми, че дори вече се храни и е преместена в стаята си.

— Страхувам се, че операторът не е знаел за случилото се. Всички ние в болница „Кралица Виктория“ ужасно съжаляваме за това нещастно стечение на обстоятелствата. Баба ви се възстановяваше добре, операцията за подмяна на ставата беше успешна. Никой не е очаквал подобен изход. Приемете искрените ми съболезнования.

Мозъкът на Дженифър беше блокирал. Тя се чувстваше така, сякаш някой я е ударил по главата.

— Знам, че е шок за вас — продължи Кашмира, — но искам да ви уверя, че за Мария Ернандес беше направено абсолютно всичко, което би могло да бъде направено. А сега, разбира се…

— От какво е починала? — внезапно попита Дженифър, прекъсвайки асистентката.

— Лекарите ми казаха, че е било сърдечен удар. Без каквито и да било признаци за някакви проблеми, тя е била намерена в безсъзнание в стаята си. Направени са всички опити да бъде реанимирана, но за съжаление без положителен резултат.

— Не съм убедена, че причината е сърдечен удар — отвърна Дженифър, усещайки как първоначалните й объркани емоции преминават в гняв. — Случайно знам, че има нисък холестерол, ниско кръвно налягане, нормална кръвна захар и напълно нормална кардиограма. Аз съм студентка по медицина. Преди няколко месеца тя ме посети и аз се погрижих да си направи пълен профилактичен преглед в медицинския център на Калифорнийския университет.

— Един от лекарите спомена, че от доста време е страдала от сърдечна аритмия.

— Аритмия друг път — сопна й се Дженифър. — Вярно, че преди време имаше екстрасистолия, но се разбра, че причина е ефедринът в някакво лекарство, което взела без рецепта. Важното е, че екстрасистолията изчезна в мига, когато спря да приема лекарството и повече не се появи.

Сега беше ред на Кашмира да замълчи и след кратка пауза Дженифър попита дали връзката не се е разпаднала.

— Не, все още съм тук — отвърна жената. — Не знам какво да кажа. Аз не съм лекар, знам само онова, което ми е казано от лекарите.

Дженифър изпита леко чувство на вина и реакцията й се смекчи. Раздразни се, че е побързала да обвини човека, който просто й съобщава новината.

— Извинете ме, просто съм твърде разстроена. Баба ми е много важна за мен. Беше ми като майка.

— Наистина съжаляваме за загубата ви, но трябва да вземете някои важни решения.

— Какви решения?

— Най-вече да се погрижите за тялото. Вече разполагаме с подписан смъртен акт и бихме искали да разберем дали искате да кремираме тялото, или да го балсамираме, както и желаете ли да бъде транспортирано до Щатите, или ще остане тук, в Индия.

— Мили боже! — простена Дженифър.

— Знаем колко трудно е да се вземат решения при подобни обстоятелства, но се налага. Попитахме баща ви, тъй като в договора е посочен като наследник, но той ни каза, че вие като бъдещ лекар ще се заемете с това, а той ще ни изпрати пълномощно по факса.

Дженифър завъртя очи. За Хуан беше типично да прехвърля отговорностите си на други хора. Този човек нямаше срам.

— Предвид случилото се, ние предложихме на господин Ернандес да дойде в Индия за наша сметка, но той каза, че не може да пътува заради някаква травма на гърба.

Да бе, точно така, помисли си Дженифър. Знаеше много добре, че всеки ноември той отиваше с колата си чак до планините Адирондак на лов и без никакви проблеми се катереше по скалите заедно с безполезните си приятели.

— Поканата ни важи и за вас. Договорът, който подписа баба ви, включваше билет и подслон за близък, който да я придружи, но тя каза, че не е необходимо. Средствата за това обаче все още са на разположение.

Буца заседна на гърлото на Дженифър, когато си представи как баба й умира съвсем сама в далечна Индия, а тялото й лежи на някаква студена плоча в болничната морга. При положение че имаше осигурени самолетен билет и място, където да отседне, тя знаеше, че няма да изостави баба си, независимо от личните си отговорности — най-вече университета и новото й разпределение в хирургията. Никога нямаше да си го прости, въпреки факта, че баба й дори не я беше информирала, че възнамерява да отиде на другия край на света.

— Разбира се, всичко може да се уреди чрез американското посолство и изпращането на нужните документи по пощата, но за предпочитане е да дойдете дотук. Във всички случаи е по-добре да присъства член на семейството, за да се избегнат всякакви грешки или недоразумения.

— Добре, ще дойда — отвърна рязко Дженифър, — но искам да тръгна веднага. Това означава още днес, ако е възможно.

— Няма да представлява проблем, стига да има места за късния следобеден полет до Сингапур през Токио. И преди сме имали пациенти от Лос Анджелис, затова знам разписанието на полетите. Визата ще е по-голям проблем, но предполагам, че ще успея да уредя специална виза за спешни случаи чрез Министерството на здравеопазването. Ще резервираме мястото в самолета оттук. Ще ми е нужен номерът на вашия паспорт колкото се може по-скоро.

— Ще се прибера вкъщи и ще ви го продиктувам оттам — обеща Дженифър.

Радваше се, че си беше извадила международен паспорт и го беше направила единствено заради баба си. Когато беше на девет, Мария я беше завела заедно с двамата й братя в Колумбия, за да се срещнат с роднини. Добре че си беше направила труда да го поднови.

— Може би ще успея да подготвя повечето неща още преди да ми се обадите. Въпреки късния час, ще се заема веднага. Но преди да приключим разговора, бих искала да знам дали искате тялото на баба ви да бъде кремирано, което е препоръчително, или балсамирано.

— Не правете нищо, докато не дойда — помоли Дженифър. — Междувременно ще потърся мнението на двамата ми братя. — Дженифър знаеше много добре, че това е лъжа. Тя и братята й бяха тръгнали в различни посоки и почти не си говореха. Дори не знаеше как да се свърже с тях, а доколкото й беше известно, те може би все още лежаха в затвора за наркотици.

— Но ние трябва да знаем. Смъртният акт вече е подписан. Трябва да вземете решение.

Дженифър се поколеба. По навик, щом някой упорито се опитваше да я накара да направи нещо, тя упорито отказваше.

— Предполагам, че тялото се намира в хладилник в моргата.

— Да, но политиката на болницата ни е веднага да се погрижим за него. Нямаме подходящото оборудване, защото индийските семейства прибират телата на починалите си роднини веднага.

— Добра причина да го задържите там е, че идвам да го видя.

— В такъв случай можем да го балсамираме.

— Вижте, госпожице Варини — каза Дженифър. — Идвам от другия край на света, за да видя баба си. Не искам да я пипате, докато не дойда. Със сигурност не искам да бъде накълцана и изкормена от някакъв балсаматор. Може би ще реша да я кремирате, но не и преди да съм я видяла за последен път, ясно ли е?

— Както желаете — отвърна Кашмира, но тонът й даваше да се разбере, че не одобрява решението. След това й продиктува директен номер за връзка, на който Дженифър да й продиктува номера на паспорта си.

Дженифър затвори телефона си. Недоумението и раздразнението от настойчивостта на асистентката да избере какво да прави с трупа на баба си със сигурност беше потушило донякъде мъката й. Случилото се беше просто поредният пример как някои хора страдат от липсата на такт в общуването си с останалите. Кашмира Варини сигурно беше една от онези администратори, които просто трябваше да драснат хиксче в квадратчето „освобождаване от тялото“.

Тя излезе бързо от съблекалнята, планирайки следващите си няколко часа с надеждата, че това ще я разсее донякъде. Първо трябваше да отиде в хирургичното отделение, да намери д-р Пейтън и да му обясни ситуацията. После трябваше да се прибере по най-бързия начин в апартамента си, да намери паспорта и да се обади на асистентката. След това щеше да отиде в университета и да обясни всичко на декана.

След като влезе в хирургичното отделение, Дженифър се спря пред регистратурата. Докато събираше смелост да попита някоя от заетите сестри дали д-р Пейтън и студентите му все още са там, където ги беше оставила, тя се замисли над един озадачаващ факт: как така беше научила първо от CNN за смъртта на баба си, приблизително час и половина, преди да й се обадят от болницата? Тъй като не можеше да се сети за нито едно приемливо обяснение, реши да се допита до болничните власти. Знаеше много добре, че преди имената да бъдат съобщени на медиите, трябва да бъдат уведомени роднините, въпреки че беше напълно възможно това да важи само за Съединените щати, но не и за Индия. Но тогава я връхлетя друга мисъл: от къде на къде CNN бяха решили да споменат името на баба й в ефир? Тя не беше някоя знаменитост. Възможно ли е да е станало просто във връзка с медицинския туризъм? И кой беше този достоверен източник, който беше заявил, че смъртта на баба й е просто върхът на айсберга?