Чуждо тяло

Глава 31

19 октомври 2007 г.

Петък, 9:45 часа

Ню Делхи, Индия

Инспектор Нареш Прасад се чувстваше отегчен и неспокоен. Беше си изпил чая и беше прочел вестника от край до край. Седеше в колата си вече три часа, а Дженифър Ернандес я нямаше никаква. Макар да беше сигурен, че в мига, в който излезе от колата си, ще се сблъска с нея, той все пак го направи, оставяйки вратата широко отворена.

Щом излезе, той се протегна, след което се наведе напред, докосвайки с пръсти върховете на обувките си. Портиерът сикх се усмихна и му махна с ръка. Нареш му махна в отговор. Все още нито следа от госпожица Ернандес. Той погледна към колата си. Макар да знаеше, че трябва да прояви търпение и да чака в нея, не можеше да се насили да го направи. Вътре беше прекалено горещо, а слънцето безмилостно печеше.

Нареш погледна към хотела. Какво правеше тази жена? Защо още не слизаше? Изведнъж той реши, че е време да влезе и да провери дали не е била забелязана.

Затвори вратата на колата си и тръгна към хотела, като непрекъснато се оглеждаше. Влезе вътре и се запъти право към гишето на консиержите.

— Добро утро, инспекторе — каза Лакши.

Сумит беше зает с един от гостите на хотела.

— Още ли не се е появила? — попита троснато Нареш, сякаш вината за това беше на консиержите.

— Боя се, че не. Изчакайте да попитам колегата. — Лакши потупа Сумит по ръката, за да привлече вниманието му, след което дискретно зашепна в ухото му, прикривайки устата си с ръка. — Не, колегата ми също не я е виждал, за съжаление.

— Можете ли да си измислите повод, за да се обадите в стаята й? — попита Нареш. — Искам да знам дали е тук.

— Не мога — отвърна Лакши.

— Дайте ми телефона — сопна му се Нареш. — Как се избира оператора?

След като гласът на оператора прозвуча в слушалката, Нареш поиска да се свърже с Дженифър Ернандес. Нужни бяха само няколко позвънявания и от другата страна се чу сънлив глас.

— Съжалявам — каза Нареш. — Мисля, че съм сбъркал номера.

— Няма нищо — отвърна Дженифър и затвори.

Нареш направи същото. Тя спеше в стаята си и той се зачуди как да постъпи.

Сачин Гупта накара шофьора си Суреш да паркира до служебния вход. До него се стигаше през портал, до който стоеше будката с пазача. Сачин свали стъклото на прозореца си. Очите на пазача светнаха при вида на безупречно чистия черен мерцедес.

— Дойдохме да видим Бхупен Чатурведи — каза Сачин. — Работи в поддръжката. Тази сутрин е забравил лекарството си и ние му го носим.

Пазачът затвори вратата си. Сачин го наблюдаваше как вдига слушалката на телефона и се обажда. Няколко минути по-късно отново отвори вратата.

— Можете да паркирате ей там, до стената — каза той. — Бхупен ще излезе на товарната рампа.

Сачин благодари на човека, но накара Суреш да кара право към рампата. Когато стигнаха там, Бхупен вече ги чакаше. Накара ги да вкарат колата в съседния гараж, който се пазеше за колите на поддръжката. Хвърли на таблото личната карта, която беше донесъл. Като един от шефовете в отдела, Суреш носеше добре изгладена тъмносиня униформа, допълнена от шапка с козирка в бейзболен стил. Той беше среден на ръст здравеняк, с дебел врат. Двамата със Сачин бяха приятели още от гимназията.

— Нали няма да имаш проблеми с това? — попита Сачин. — Цялата история ще бъде раздухана до бога и ще има разследване: американска студентка отвлечена от петзвезден хотел!

— Онова, което ме интересува, е дали носиш парите — каза Бхупен.

Сачин измъкна впечатляваща пачка рупии, навита на руло и я подхвърли на Бхупен, който бързо я пъхна в джоба си.

— Мисля, че ти трябва да се притесняваш, като идваш тук с тази лъскава кола — каза той.

— В Делхи има хиляди такива мерцедеси, а номерата са фалшиви. Между другото, какво лекарство съм ти донесъл?

— Инхалаторът за астмата ми.

— А какво е положението с момичето? В хотела ли е?

— Проверих веднага, след като ми се обади сутринта. Още е в стаята си. Сигурно не се е възстановила от умората.

— Какъв късмет. Явно ще го направим по същия начин като предишния път.

— Точно така. Приготвил съм количката с голямата кутия за инструменти. Стаята й се намира до сервизния асансьор. Носиш ли си тиксо?

Сачин извади една ролка от джоба си. Освен това извади и два чифта гумени ръкавици, които подаде на придружителите си. Бхупен си имаше свои.

— Готови ли сме? — попита той.

— Да вървим — подкани ги Сачин.

Използваха сервизния асансьор. Всички мълчаха напрегнато. Когато стигнаха до деветия етаж, установиха, че не са сами. Пред асансьора за гостите стоеше група от четирима души, но докато Сачин и останалите стигнат до стая 912, мъжете вече ги нямаше. Бхупен докара количката с голямата кутия за инструменти.

Уверявайки се, че коридорът е чист, Бхупен долепи ухо до вратата.

— Като че ли си взема душ. Моментът е идеален. — Той извади универсалната карта за отключване и след като отново огледа коридора, отвори вратата на Дженифър, но ограничителната верига му попречи. Вече всички чуваха шума от пуснатия душ.

— Идеално — прошепна Бхупен. Той се облегна на рамката на вратата и с един силен удар на рамото си изкърти пантичките, които държаха веригата. Всички заедно нахълтаха в малкото коридорче и побързаха да затворят вратата.

Банята се намираше непосредствено вляво. Вратата беше леко отворена и от процепа излизаше пара. Сачин смени мястото си с грамадния Суреш. Той искаше гиганта да влезе пръв в банята. Сачин щеше да е втори, следван от Субрата.

Суреш хвана бравата с голямата си ръка, натисна я рязко и нахълта в банята. Вътре имаше много повече пара, която той се опита да разсее с ръка.

Нямаше нужда да бързат. Душкабината се намираше в задната част на помещението и благодарение на силния шум от течащата вода Дженифър още не беше разбрала за присъствието им.

Сачин рязко дръпна вратата на душкабината. Суреш протегна ръка под течащата вода и сграбчи нещо, което се оказа рамо. Дръпна с всички сили и измъкна Дженифър. Тя изпищя, но писъкът й секна рязко, когато тримата мъже я наобиколиха и нечия ръка запуши устата й.

Тя се опита да се бори, но напразно. Опита се да хапе, но не успя, тъй като устата й бързо беше запушена с някакъв парцал. Единият мъж извади тиксо и го омота около главата й, след което премина към ръцете и дори краката. Няколко минути по-късно тримата мъже се изправиха и доволно огледаха резултата от работата си.

На пода в банята лежеше едно добре омотано с тиксо, голо мокро момиче, чиито изпълнени с ужас очи се стрелкаха между похитителите й. Всичко беше свършило за секунди.

— Красива е — каза Сачин. — Каква загуба.

Отвън се чуваше тракането на количката, която Бхупен вкарваше през вратата.

— Така — каза Сачин. — Да я вкарваме в кутията и да изчезваме оттук.

Тримата мъже сграбчиха Дженифър, вдигнаха я и я изкараха от банята. Тя се опита да се бори, но безуспешно. Щом се озоваха в коридора, Бхупен вдигна капака на голямата кутия за инструменти.

— Сложете я вътре — нареди Сачин. Той погледна в кутията, отиде обратно в банята и се върна с две дебели турски хавлии. Бхупен грабна едната и я постла върху дъното на кутията. — Отлично — похвали го Сачин. Той махна с ръка към Дженифър и тримата отново я вдигнаха. Дженифър се замята в ръцете им. Обзета от ужас, тя се опита да им попречи да я вкарат в кутията, като опря крака в ръба й, но напразно. Опита се и да извика, но парцалът в устата заглуши виковете й.

Бхупен затвори капака.

— Сега ще проверя коридора — каза той. Върна се след миг. — Чисто е.

Тримата изкараха количката в коридора, а Суреш се върна в банята, за да спре душа. След това затвори вратата и настигна останалите. Бхупен буташе количката с голямата кутия.

— Хубаво ще е, ако асансьорът не спира никъде по пътя надолу — каза Сачин.

— Няма проблем — отвърна Бхупен. Той измъкна от джоба си ключа от асансьора. — Просто трябва да е празен като пристигне.

Асансьорът беше празен и след като вкараха количката вътре, Бхупен използва ключа, за да слязат директно в сутерена, без да спират. Дженифър удари няколко пъти по стените, но след това утихна. Те слязоха в сутерена и подкараха количката към гаража. За няколко минути прехвърлиха Дженифър и хавлиите от кутията в багажника на мерцедеса. Тя отново се опита да се съпротивлява, но този път не за дълго.

Когато излязоха през изхода за служители, пазачът дори не вдигна глава от вестника, който четеше.

— Смея да заявя, че свършихме страхотна работа — похвали се Сачин.

— Безупречна — съгласи се Субрата.

Сачин набра номера на Кал Морган.

— Гостенката ви пристига — каза той, след като Кал се обади. — Идваме при вас. Стана малко по-скоро, отколкото очаквахме. Дано разполагате с парите. Задачата не е от евтините.

— Страхотно — отвърна Кал. — Не се тревожете. Парите ви очакват.

Двайсет и седем минути по-късно Кал вече чакаше на алеята, когато мерцедесът на Сачин се появи. Той вдигна ръка, Суреш отби и спря до него.

— Госпожица Ернандес ще отседне в гаража отзад. Мога ли да се кача при вас, за да ви покажа къде се намира?

— Разбира се — обади Сачин от предната седалка. — Скачай отзад.

Кал се качи в колата.

— Минете зад къщата — посочи той на Суреш напред. Когато мъжът подкара колата, Кал добави: — Признавам, че стана много по-бързо, отколкото очаквах. Мислех, че ще ви отнеме поне няколко дни.

— Извадихме късмет. Беше останала в хотела да спи. И като бонус ви я носим съвсем чиста.

— В какъв смисъл?

— След малко ще разберете. Наляво ли трябва да завием тук, или надясно?

— Наляво — каза Кал. — Гаражът се намира сред ей онази група дървета.

Няколко минути по-късно Суреш спря пред големия каменен гараж с таванско помещение. Сградата беше затворена и заключена навсякъде.

— Май не е използван от години — каза Сачин. Покритият с чакъл път до входа беше обрасъл с бурени.

— Със сигурност не е — съгласи се Кал. Той измъкна от джоба си един голям ключ. — Мазето прилича на средновековен зандан. Ето ключа.

— Колко удобно. Колко дълго ще остане гостенката ви там?

— Не съм сигурен. Зависи от нея. Ще ви се обадя допълнително.

— Най-добре ще е през нощта.

— И аз така предположих — отвърна Кал.

Всички слязоха от колата. Кал застана до масивната странична врата и я отключи. Разкриха се стръмни каменни стъпала. На стената имаше старомоден електрически ключ с въртящо се копче. Той го завъртя и лампата над стълбището светна.

— Нека първо проверя дали долу има осветление — каза Кал и се спусна по стълбището. На края имаше същата масивна врата. Отключваше се със същия ключ. Кал я отвори и светна лампата. Зад гърба му се чуха стъпките на Сачин, който също слизаше надолу.

— Дали са го използвали по време на британския Радж? — попита Сачин.

— Нямам представа. — Кал отиде до умивалника, за да провери дали има вода.

Помещението беше влажно и миришеше на мухъл. От тавана висяха паяжини. Състоеше се от една голяма стая с умивалник и две по-малки спални с походни легла, покрити с тънки, оголени матраци. Освен това имаше малка баня със старомодна тоалетна, чието казанче беше закачено на шейсетина сантиметра над главите им. Мебелировката беше семпла, грубо дърво без никакви украси.

— Добре — каза Кал. — Да я свалим тук.

— Има един малък проблем. Тя няма никакви дрехи, освен два халата за баня.

— Защо? — попита Кал.

— Беше в банята, когато я взехме.

За миг Кал се замисли откъде може да вземе някакви дрехи за Дженифър, но след това реши, че не е необходимо.

— Ще кара с халатите — каза той.

Сачин се върна при колата и каза на Субрата да отвори багажника. Когато вдигнаха капака, Дженифър присви очи от ярката светлина. Лицето й беше изкривено от смесица от гняв и ужас. Сачин накара Суреш и Субрата да я извадят и да я свалят по стълбите. Двамата с Кал ги последваха. Кал носеше халатите.

— Накъде? — попита Сачин.

— На дивана — отвърна Кал и посочи с пръст. — Махнете тиксото.

Свалянето на тиксото им отне повече време от поставянето му, дори се оказа доста болезнено, но Дженифър не се оплака, докато не извадиха парцала от устата й.

— Гадове такива! — изкрещя тя веднага, щом си пое дъх. — Кои сте вие, по дяволите?

— Не мисля, че в такова настроение ще ви бъде от полза — каза Сачин на Кал.

— Ще се успокои — отвърна уверено Кал.

— Как ли пък не! — сопна му се Дженифър.

Когато Суреш махна и последното парче тиксо от краката й, тя скочи и се втурна към стълбите. Суреш успя да я хване за ръката, но тя се обърна и го одра с нокти. Той я удари грубо по лицето с обратната страна на ръката си и я запрати на пода. Когато се надигна, тя изглеждаше замаяна; леко се олюляваше и не успя да се изправи веднага. На лицето й се изписа смущение, което бързо изчезна.

— Може да се окаже не най-приятният гост — каза Сачин.

Кал я наметна с един от халатите.

— Знаеш ли, не е задължително да оставаш дълго тук — каза той на Дженифър. — Просто искаме да говорим теб и после ще те пуснем. Дори веднага ще ти кажа за какво. Ти се отнесе с подозрение към трите смъртни случая в понеделник, вторник и сряда вечерта. Нещо те накара да се усъмниш в диагнозите. Бихме искали да разберем какво. Това е. — Кал разпери ръце и повдигна вежди. — Само това искаме да разберем. Щом ни кажеш, веднага те връщаме в хотела. Просто искам да си помислиш върху това.

Дженифър погледна Кал.

— Нищо няма да кажа.

— Как ви се струва? — попита Джак. Той отстъпи назад.

Заедно с Лори, Нийл и Арун се намираха в хладилника в сутерена на болницата „Кралица Виктория“. С малко повече усилия четиримата успяха да облекат Мария Ернандес с дрехите, които Нийл беше донесъл от „Амал палас“. Джак добави един малък бунтовен елемент: баскетболната си шапка на „Янките“. Постави я така, че козирката да пада надолу и да скрива по-голямата част от лицето на Мария, което вече имаше землист цвят.

— Знам ли — каза Лори.

— Хей, няма да я водим на конкурс за красота — рече Джак. — Просто трябва да мине покрай пазача в дъното на коридора.

Те привързаха трупа към инвалидната количка и се опитаха да я закрепят по най-добрия начин.

— Притеснява ме миризмата — каза Нийл и изкриви лице.

— Нищо не можем да направим по въпроса — отвърна Джак. Приближи се до жената и смъкна още повече козирката напред. — Да действаме. Ако пазачът възрази, просто ще трябва да ускорим ход. Така или иначе ще разберат, че я няма в момента, в който надникнат тук.

— Микробусът отзад ли е? — попита Лори.

— Да — отвърна Джак. — Така, ето какъв е планът. Арун, ти излизаш от болницата през главния вход. Не искам да се забъркваш в неприятности, ако случайно ни хванат с трупа.

— Ясно — кимна индиецът. — Излизам отпред и се връщам отзад. Искам да пътувам с вас, за да не се загубите по пътя към медицинския колеж „Гангамурти“.

— Приятелят ти д-р Сингх ще ни посрещне ли? — попита Лори.

— Да — отвърна Арун.

— Добре, ще се видим отвън — каза Джак на Арун, който отвори тежката врата и излезе. Тогава Джак се обърна към Нийл. — Ти ще буташ количката. — После погледна Лори: — А ти ще вървиш отляво, между Мария и пазача. Бъди готова да я подпреш, ако започне да се изсулва. Аз ще заговоря пазача. Двамата вече сме приятели, откакто минах два пъти покрай него. Разбрахме ли се?

— Да действаме — каза Лори. Тя погледна Нийл, който беше застанал зад инвалидната количка и я беше хванал за дръжките.

— Момент, да надникна в коридора — каза Джак. Той бутна вратата и подаде глава навън. Погледна към асансьора и видя Арун, който се изкачваше нагоре. После се обърна на другата страна. Пазачът седеше на стола си. Други хора нямаше.

Джак отвори вратата и махна с ръка на останалите да излизат.

— Пътят е чист — каза той.

Но когато Нийл стигна до прага на хладилника, няколко лекари излязоха от закусвалнята.

— Господи… — чу се гласът на Джак.

Лекарите минаха покрай него и му кимнаха, потънали в разговор. Джак се страхуваше да се обърне назад, но се насили да го направи. Видя, че лекарите вече са подминали Мария. Нийл сви рамене. Очевидно нямаше никакъв проблем. Джак махна на Нийл и Лори да забързат крачка и да се отдалечат колкото се може по-бързо от закусвалнята, за да избегнат евентуални сблъсъци.

Пазачът ги наблюдаваше как се приближават. Джак вървеше малко преди останалите.

— Здрасти, младеж — каза той. — Днес си доста зает, гледам. Ние мислим да излезем оттук. Майка ми се притеснява как изглежда и не иска да се засича с никоя от приятелките си. — Джак не спираше да говори, като се стараеше да стои винаги между пазача и Мария.

Пазачът погледна към тях с флегматично безразличие.

— Ще се видим по-късно — каза Джак, докато отстъпваше към двойната врата.

— Фасулска работа — промърмори той, когато мина край Лори, за да им отвори вратата на микробуса.

Замаскираното въже, което придържаше Мария към количката, беше оборудвано с механизъм за бързо освобождаване. Беше достатъчно само да дръпнат единия му край и трупът се свлече на земята. Тримата вдигнаха Мария, вкараха я в микробуса и затвориха вратата.

Иззад ъгъла на сградата се появи Арун.

— Защо не шофираш ти? — рече Джак и му подхвърли ключовете. — Само ти знаеш къде отиваме.

Всички се натовариха в микробуса: Арун зад волана, Джак на предната седалка, а Лори и Нийл се настаниха на задните седалки.

— Имате ли нещо против да пуснем пердетата? — попита Нийл, впечатлен от стоицизма на останалите.

— Не бива да не се държим така, сякаш сме обрали банка — отвърна Джак. — Но не трябва и да се мотаем. Искам да кажа, че е най-добре да се махаме оттук!

Арун запали двигателя на микробуса, но не подаде достатъчно бензин и машината угасна. Джак завъртя очи. Какви късметлии бяха, че не са решили да обират банка.

— Какво смята да прави днес Дженифър? — попита Лори, обръщайки се към Нийл. — Имаше ли нещо против да донесеш някои от дрехите на Мария?

— Зарадва се, че излизам — каза Нийл. — Мисля, че едва сега започва да се възстановява от часовата разлика и умората от пътуването. Каза, че смята да спи до обяд и че не трябва да се тревожа за нея. После щяла да слезе във фитнеса да се раздвижи.