Чуждо тяло

Глава 20

17 октомври 2007 г.

Сряда, 19:40 часа

Ню Делхи, Индия

Радж Катвани открехна вратата на стълбищата и надникна в коридора на третия етаж в медицинския център „Асклепий“. Не се виждаше никой, но той чуваше характерното потракване на стъкло в метал, разнасящо се от количката, с която разкарваха лекарствата. Той тихо затвори вратата. Дори през дебелото й огнеупорно стъкло чу как количката минава покрай нея.

Облегна се на бетонената стена и се опита да успокои дишането си. Трудно беше, особено когато беше толкова напрегнат. Потни капчици оросяваха челото му. Единственото, за което можеше да мисли, бе току-що зародилото се неподозирано уважение към Вийна и Самира. Сега, когато беше на път да „приспи“ първия си пациент, той осъзна, че задачата е много по-стресираща, отколкото беше очаквал, особено след като Самира му беше казала, че е фасулска работа. „Фасулска друг път!“ — помисли си неохотно той.

След като изчака достатъчно, той отново открехна вратата. Не виждаше и не чуваше нищо. Отвори я по-широко и предпазливо подаде глава, оглеждайки коридора. Единствените хора, които видя, бяха две сестри на централния сестрински пункт в дъното на главния коридор, които разговаряха с един амбулаторен пациент. Намираха се толкова далеч, че Радж едва успяваше да чуе гласовете им. В другата посока имаше само три болнични стаи от едната страна и парниковата градина в края на коридора. Подобна градина имаше и от другата страна — и двете пълни с най-различни растения и столове за онези пациенти, които можеха да ги използват.

В главата си Радж чу съвета на Самира: Не позволявай да те видят, но ако случайно се сблъскаш с някого, дръж се естествено. Нека униформата ти говори вместо теб. Не позволявай да те видят, присмя се на ум Радж. Тъй като беше едър мъж, малко над деветдесет килограма, бе доста трудно да не го забележат, особено на препълнения болничен етаж, където непрекъснато сновяха сестри и помощнички, изпълняващи хиляди задачи.

Вечерта, преди да тръгне към медицинския център „Асклепий“, Радж беше отишъл в стаята на Самира и Вийна, за да потърси съвет. Всъщност, не мислеше, че наистина се нуждае от такъв, по-скоро го направи от уважение към колежките си, но сега, след като вече се беше озовал тук, се радваше, че е постъпил така. Самира най-накрая си призна, че се беше притеснявала, което беше добре, защото самият той се чувстваше ужасно притеснен. Вийна обаче не каза нищо.

Като единствен мъж в „Международни медицински сестри“, Радж ярко изпъкваше сред останалите единайсет привлекателни и изключително женствени сестри. Той имаше безупречна матова кожа, много тъмна, късо подстригана коса, тъмни пронизващи очи и тънки мустачки под леко закривения нос. Но най-впечатляваща от всичко беше физиката му: широки рамене, тесен кръст и изпъкнали мускули. По всичко приличаше на ентусиазиран фитнес маниак и експерт с черен колан по бойни изкуства, какъвто наистина беше. Но въпреки външния си вид Радж не беше мъжкар, както и не беше женствен, поне той така си мислеше. В никакъв случай не беше гей. Приемаше се просто като Радж. Първоначално фитнесът и бойните изкуства бяха идея на баща му. Усетил мекушавия характер на сина си още в детството му, баща му реши, че трябва да се погрижи за защитата му в непрощаващата социална среда. Когато порасна, Радж хареса фитнеса, тъй като мускулестото му тяло предизвикваше възхищението на приятелите му, които бяха предимно от женски пол, а бойните изкуства му допаднаха, защото в неговото съзнание те приличаха повече на танц, отколкото на агресивен спорт.

Внезапно Радж чу отчетливи стъпки по голия цимент. За свой ужас осъзна, че отгоре по стълбите слиза някой. От близостта на шума се досети, че човекът ще достигне всеки момент площадката между третия и четвъртия етаж, откъдето ще има директен изглед към помайващия се Радж! Той знаеше, че за да не бъде видян, има само два избора: или да хукне надолу по стълбите, може би чак до сутерена, или да влезе в коридора и да поеме риска да бъде забелязан там.

Стъпките се приближаваха бързо; налагаше се бързо да реши! Той изпадна в паника. Звуците леко заглъхнаха, когато непознатият стигна площадката между етажите. Обхванат от силна паника, Радж открехна вратата на третия етаж достатъчно, за да се промуши през нея и след това я затвори с бедро. Едва сега осъзна, че през цялото време беше сдържал дъха си. Позволи си да въздъхне дълбоко и огледа коридора. Зад гърба му стъпките затихнаха към долната площадка. От страх, че някой може да се появи в коридора, той бързо тръгна към стаята на своя пациент. Беше принуден да действа. Усещането беше все едно стоиш на ръба на басейн, уплашен от водата, когато изведнъж някой те блъска вътре. Радж не се спря и погледна назад чак когато стигна до вратата на Дейвид Лукас.

В този момент от съседната стая излязоха две сестри, потънали в дълбок разговор около някакъв пациент. За щастие те веднага завиха към централния пункт. Ако бяха погледнали в другата посока, щяха да видят Радж само на три-четири метра от тях и тогава щеше да се наложи да обяснява присъствието си.

За щастие той успя да се вмъкне незабелязано в стаята, но изведнъж се спря до вратата. Чу приглушен разговор. Господин Дейвид Лукас не беше сам!

Радж замръзна на място, питайки се дали да избяга, или да остане. Само след миг го заля облекчение. Не беше посетител, а телевизорът. С прилив на увереност той влезе в стаята, заобикаляйки външната стена на тоалетната. Пред очите му се разкри поразително дебелият пациент, проснат в леглото си. Той спеше дълбоко. От едната му ноздра излизаше назогастриална тръба, която беше свързана със смукателна помпа. В събирателната бутилка можеше да се види около половин чаша жълтеникава, окървавена течност. Кардиомониторът на стената зад господин Лукас пиукаше ритмично. Общо взето стаята изглеждаше по същия начин, както Радж я беше оставил в три часа след обяд.

Той бръкна в джоба на белите си панталони и извади спринцовката, която беше приготвил още в къщата. За разлика от Вийна и Самира, той си беше спестил ходенето до празната операционна зала за суксаметониум, което много го радваше. Знаеше, че за това трябва да благодари на Самира и вече го беше направил.

След като се увери, че течността не е изтекла, Радж беше готов да действа. А вероятност да е изтекла съществуваше — беше препълнил спринцовката. Нарочно — защото последното нещо, което му трябваше, беше да вкара недостатъчно количество.

Той отвори отново вратата и надникна в коридора. Някаква сестра идваше насам, но влезе в една от другите стаи. Усещайки, че това е най-подходящият момент, той се върна при леглото. Внимателно хвана системата, свали със зъби капачето на спринцовката и бавно вкара иглата в канюлата. Нямаше защо да се тревожи дали е стерилна.

След като подготви всичко, Радж изчака още една минута, ослушвайки се за издайнически звуци откъм коридора. Не се чуваше нищо, затова той притисна буталото с двете си ръце, за да вкара цялото съдържание на спринцовката наведнъж. Първото нещо, което забеляза след това, беше рязкото повишаване на нивото на течността в събирателната бутилка. Но после се стресна от реакцията на пациента. Както го беше предупредила Самира, лицето на Дейвид Лукас започна веднага да се гърчи и очите му изведнъж се ококориха. Освен това той се развика, а крайниците му започнаха да потрепват конвулсивно.

Радж отстъпи назад, шокиран от ставащото пред очите му. Въпреки че беше предупреден за реакцията, онова, което виждаше, беше далеч по-смущаващо, отколкото бе очаквал. Продължи да гледа пациента, който се опита да седне, но веднага се стовари върху леглото като балон, пълен с вода. Радж усети, че му се повдига, обърна се и излетя от стаята. Проблемът беше, че не стигна много далеч. Щом отвори вратата към коридора, той връхлетя върху една облечена в бяло фигура, която тъкмо вдигаше ръка, за да натисне бравата.

Радж притисна мъжа в мечешка прегръдка, за да му попречи да влезе вътре, и го избута към коридора.

— Ужасно съжалявам — избъбри объркано той. Сблъсъкът беше толкова неочакван, а на всичко отгоре той разпозна и мъжа. Беше д-р Нирав Кришна, хирургът на Дейвид Лукас, който обикаляше за последно пациентите си, преди да се прибере вкъщи.

— Господи, човече — сопна му се д-р Кришна. — Защо си се разбързал така?

Изпаднал в паника, Радж се опита да измисли нещо. Осъзнавайки, че няма друг избор, той реши да каже истината.

— Спешен случай. Господин Лукас има пристъп.

Без да каже нито дума, д-р Кришна избута Радж от пътя си и нахълта в стаята. Още с приближаването си до леглото той забеляза започващата цианоза на Дейвид Лукас. Хвърли един бърз поглед към монитора и видя, че ритъмът на сърцето е сравнително нормален. В този миг осъзна, че пациентът му не диша. Не се отчиташе фасцикулация, защото такава нямаше.

— Докарай една носилка! — извика д-р Кришна. Той извади назогастриалната тръба и я хвърли настрани. Хвана пулта за управление на леглото и започна да отпуска главата на пациента назад. Виждайки, че Радж стои като истукан и не помръдва от мястото си, той отново му изкрещя да докара носилка. Налагаше се да реанимират.

Радж се отърси от парализата си, но ужасът не го напускаше. Той изскочи от стаята и хукна по коридора към сестринския пункт, където се съхраняваха носилките. В главата му беше пълна каша. Питаше се какво може да направи, освен да се опита да помогне. Хирургът го беше видял и ако просто изчезнеше, със сигурност щяха да го заподозрат.

След миг се озова до сестринския пункт и извика на двете сестри, които седяха пред едно бюро, че в стая 304 има спешен случай. Без да спира, Радж отвори вратата на склада, където държаха носилката, издърпа я навън и със силно тракане я забута пред себе си обратно към стаята на Дейвид Лукас. Лампата в стаята светеше. Д-р Кришна правеше изкуствено дишане уста в уста и за истински ужас на Радж господин Лукас изобщо не изглеждаше зле; цианозата му постепенно се разсейваше.

— Кислороден апарат! — извика д-р Кришна.

Една от сестрите, която беше дотичала след Радж, го грабна от носилката и го подаде на лекаря. Той намести главата на пациента, притисна апарата към устата му и започна да го обдишва. Гърдите на Дейвид Лукас вече се повдигаха много по-отчетливо, отколкото при изкуственото дишане.

— Кислород! — излая д-р Кришна.

Другата сестра пое цилиндъра през леглото и докато лекарят обдишваше, тя свърза бутилката с апарата. Само за няколко секунди цветът на господин Лукас значително се подобри, дори порозовя.

Докато всички се суетяха около пациента, Радж осъзна колко е загазил. Дори не беше сигурен дали е по-добре пациентът да умре, или да бъде спасен. Не можеше да прецени дали трябва да се измъкне, или да остане, и тази несигурност го приковаваше на място.

Точно в този момент дотича дежурният, д-р Сарла Даял. Тя се приближи до горната част на леглото и д-р Кришна набързо я информира за ситуацията до момента.

— Когато влязох тук, той със сигурност беше получил цианоза — каза д-р Кришна. — Всичко изглеждаше наред на кардиомонитора, но проблемът беше, че той не дишаше.

— Мислиш ли, че може да е инсулт? — попита д-р Даял. — Може сърдечният пристъп да е предхождал мозъчния удар. Пациентът е имал обструктивна сърдечносъдова болест.

— Възможно е. Но погледни към кардиомонитора. Ритъмът определено се забавя.

Д-р Даял постави ръка върху гърдите на пациента.

— Ритъмът на сърцето се забавя и като че ли е доста слаб.

— Възможно е да е заради прекалената му пълнота.

— Освен това е много горещ. Докосни го. Аз ще обдишвам.

Д-р Кришна прехвърли кислородния апарат на дежурната лекарка и постави ръка върху гърдите на Дейвид Лукас.

— Съгласен съм с теб. — Той погледна към сестрите. — Измерете му температурата! — Едната сестра кимна и взе термометъра.

— Имаме ли дежурен кардиолог? — попита д-р Кришна.

— Разбира се. — Д-р Даял нареди на другата сестра да извика веднага д-р Ашок Мишра. — Кажете му, че има спешен случай.

— Не ми харесва, че ритъмът на сърцето непрекъснато се забавя. — Д-р Кришна не откъсваше очи от монитора. — Проверете нивото на калий в кръвта.

Сестрата взе кръвна проба и забърза към лабораторията.

За да не им се пречка, Радж бавно отстъпваше назад, докато накрая гърбът му не опря в стената. Радваше се, че всички са толкова ангажирани с реанимацията и не му обръщаха внимание. Запита се отново дали да не избяга, но опасността да привлече вниманието към себе си го накара да остане на мястото си.

— Д-р Мишра ще дойде колкото се може по-бързо — извика сестрата, докато затваряше телефона. — В момента работи по друг спешен случай.

— Това не е добре — поклати глава д-р Кришна. — Имам лошо предчувствие. С тази прогресивна брадикардия дотогава всичко ще е свършило. Това сърце определено има проблеми. А доколкото разбирам, продължителността на QRS интервала9 се увеличава.

— Пациентът със сигурност има висока температура — обади се сестрата, вперила невярващ поглед в термометъра.

— Колко е? — попита д-р Кришна.

— Почти трийсет и девет градуса.

— По дяволите! Той има треска! Донесете лед!

Сестрата излезе тичешком от стаята.

— Сигурно сте права, д-р Даял — простена д-р Кришна. — Сигурно става въпрос за сърдечен и мозъчен удар.

Сестрата, която беше отишла до лабораторията, се върна. Беше задъхана и едва успя да каже:

— Стойностите на калия са 9.1 милиеквивалента на литър. Лаборантът каза, че никога не е виждал толкова високи нива, затова ще повтори изследването.

— По дяволите! — възкликна д-р Кришна. — Да му дадем малко калциев глюконат: десет милиметра от десетпроцентов разтвор. Ще му ги вливаме през няколко минути. Освен това искам двайсет кубика обикновен инсулин. Разполагаме ли с катионообменна смола10? Ако да, донесете ми веднага.

Другата сестра се върна с леда. Д-р Кришна го изсипа върху пациента си, разсипвайки голяма част по пода. После хукна за катионообменна смола, а колежката й започна да влива лекарството.

— По дяволите! — извика д-р Кришна, когато писукането на монитора премина в монотонен звук. — Изгубихме пулса. — Той се качи върху леглото и започна сърдечен масаж.

Опитът за реанимация продължи още двайсетина минути, но въпреки медикаментите, леда, катионообменната смола и грубата сила, сърцето остана неподвижно.

— Мисля, че вече няма смисъл да опитваме — каза най-накрая д-р Кришна. — Ясно е, че няма да успеем. Страхувам се, че трупът дори е започнал да се вкочанява, може би заради хипертермията. Време е да прекратим всичко. — Той спря сърдечния масаж. Въпреки че десетина минути по-рано д-р Даял му беше предложила да го смени, той отказа. — Той е мой пациент.

Д-р Кришна разви ръкавите на престилката си, които беше запретнал при опитите да реанимира пациента, и тръгна към вратата.

— Аз ще се оправя с документацията — извика той през рамо, докато останалите се заеха да подреждат стаята и да подготвят тялото. — Тъй като днес получих имейл от администрацията с новата директива смъртните случаи да се съобщават незабавно, ще трябва да се обадя на изпълнителния директор Каджан Чодри, за да му съобщя лошата новина.

— Аз бих могла да се обадя на Чодри, ако искате — предложи д-р Даял.

— Мисля, че е редно аз да го направя — отвърна д-р Кришна. — Човекът беше мой пациент и би трябвало аз да застана на пътя на вълната. След смъртните случаи в „Кралица Виктория“, които привлякоха вниманието на медиите по света, този случай ще бъде приет най-малкото като неудобство. Сигурен съм, че ще има натиск да бъде потулен и да се отървем по най-бързия начин от трупа. За което съжалявам, защото при нормални обстоятелства бих искал да разбера каква е физиологичната поредица от събития, като се започне с обструктивната сърдечносъдова болест на пациента, чак до треската и високите нива на калий.

— Съмнява ме, че някога ще разберем — отвърна д-р Даял. — Съгласна съм с вас, че администрацията ще поиска да потулим случая. Но ако Каджан поиска да говори с мен, кажете му, че съм в болницата и може да ми сигнализира на пейджъра.

Д-р Кришна махна през рамо, за да покаже, че я е чул. Насочи се към малкото коридорче, което водеше към вратата и подмина Радж. Изведнъж се сепна и го погледна:

— Господи, синко, съвсем те забравих! Ела с мен. — Д-р Кришна му махна с ръка и тръгна към вратата.

Радж го последва неохотно — дълбоко в себе си се беше надявал, че ще остане незабелязан до края. Пулсът му отново се ускори. Нямаше представа какво да очаква, но със сигурност щеше да бъде лошо.

Когато излезе в коридора, д-р Кришна вече го чакаше там.

— Извини ме, че така те пренебрегнах, млади човече — каза хирургът. — Бях ужасно зает, но сега вече те познах. Видях те тази сутрин, когато минах да проверя Лукас. Ако не се лъжа, ти си от сутрешната смяна. Как ти беше името?

— Радж Катвани — неохотно отвърна Радж.

— О, да, Радж! Боже, работното ти време е доста дълго.

— Не съм на работа. Свърших в три.

— Да, но си още в болницата и със сигурност изглеждаш така, все едно си на работа, облечен си с работно облекло.

— Върнах се до библиотеката. Исках да науча повече за операцията на господин Лукас. Операциите за намаляване обема на стомаха не са включени в обучението ни.

— Колко впечатляващо! Напомняш ми на самия мен, когато бях студент на твоята възраст! Мотивацията е ключът към успеха в медицината. Ела с мен до централния сестрински пункт.

Двамата мъже продължиха заедно. Радж едва се удържаше да не побегне. Знаеше, че колкото повече стои тук, колкото повече говори, толкова повече нараства вероятността да бъде обвинен. Усещаше спринцовката в джоба си, притисната към хълбока му.

— Имаш ли някакви въпроси, на които бих могъл да ти отговоря?

Радж отчаяно се замисли за някакъв въпрос, който наистина да покаже, че е дошъл да учи.

— Ами… — започна той. — Как разбирате колко малък трябва да бъде стомахът?

— Добър въпрос — започна с професионален тон д-р Кришна, но улови изпълнения с копнеж поглед, който Радж хвърли към вратата на стълбището. Той рязко спря. — Извинявай, бързаш ли за някъде?

— Трябва да се прибирам — отвърна Радж.

— Няма да те задържам — каза д-р Кришна. — Но бих искал да те попитам нещо. Как така се оказа в стаята на господин Лукас точно по време на неговия пристъп?

Радж отчаяно затърси подходящ отговор. Напрежението му нарасна, защото знаеше, че колкото повече се колебае, толкова по-неубедително ще прозвучи.

— След като приключих с четенето, реших да поговоря с пациента. Но още с влизането в стаята усетих, че нещо не е наред.

— Той беше ли в съзнание?

— Не знам. Гърчеше се, сякаш изпитва болка.

— Сигурно е бил сърдечният удар. Обикновено това е причината за смъртта на повечето пациенти с наднормено тегло. Е, ти почти спаси живота му. Благодаря ти.

— Моля — отвърна Радж и преглътна тежко. Не можеше да повярва, че му благодарят.

— Имам няколко много добри материала за операциите за намаляване обема на стомаха, които бих могъл да ти дам.

— Ще ви бъда много благодарен — успя да отговори той.

След кратко ръкостискане двамата се разделиха. Радж се спусна по стълбите, а д-р Кришна продължи към централния пункт, за да попълни смъртния акт и да се обади на Каджан Чодри.

Щом се озова на стълбите, Радж се спря за малко. Сърцето му биеше толкова бързо, че той усети леко замайване. Облегна се на стената, докато то премине, и след като избърса студената пот от челото си, отново се изправи и се хвана за парапета. Слезе няколко стъпала надолу и когато усети, че се оправя, хукна към фоайето.

С облекчение установи, че то е празно. С бързи стъпки се приближи до изхода и излезе на улицата. Отдалечи се от сградата, едва сдържайки се да не хукне панически към дома. Чувстваше се като банков обирджия, който излиза от банката с торба, пълна с пари, а навън всички го гледат. Очакваше всеки момент да чуе свирене зад гърба си и някой да му изкомандва да спре.

След като стигна до все още оживената улица, Радж спря една авторикша и чак когато сградата на медицинския център „Асклепий“ престана да се вижда през малкото задно прозорче, усети, че се успокоява. Обърна се напред и отново си припомни цялата случка. Притесняваше се да я разкаже на останалите, но още повече се страхуваше да си премълчи, защото не знаеше какви ще са последиците.

След като влезе в къщата, Радж се спря и се ослуша. Почувства вибрацията от големия субуфер на видеосистемата във всекидневната, затова се запъти натам. Откри Кал, Даръл, Петра и Сантана, заедно с Вийна, Самира и още две сестри да гледат някакъв екшън. Даръл очевидно се забавляваше и окуражаваше с викове героите, които се изправяха пред непреодолими препятствия.

Радж се приближи до Кал и след минута колебание го докосна по рамото.

Загледан във филма, Кал подскочи от изненада и се обърна. Щом видя кой го безпокои, веднага натисна бутона за пауза.

— Радж! Толкова се радвам, че си тук. Как мина?

— Боя си, че изобщо не мина добре — призна Радж и заби поглед в пода. — Беше истински кошмар.

Настъпи пълна тишина и всички се обърнаха към него.

— Знаех си, че не трябваше да действаме толкова скоро — обади се Вийна. — Трябваше да ме послушате!

Кал я накара да млъкне с вдигане на ръката си.

— Преди да си правим някакви изводи, нека първо изслушаме Радж. Разкажи ни какво се случи, без да ни спестяваш подробностите.

Радж им разказа всичко — от сблъсъка с доктора до благодарностите му в болничния коридор след неуспешния опит за реанимация. Когато свърши, той замълча, забил поглед в пода.

— Това ли беше? — попита Кал след кратко мълчание. Той изпита огромно облекчение. Всички бяха очаквали нещо по-ужасно, като например Радж да бъде обвинен за това, което в действителност беше извършил. — Нека обобщя. Работната диагноза е сърдечен удар и инсулт. Това ли ще бъде записано в смъртния акт?

Радж кимна.

— Така разбрах.

— И не си чул нищо за разследване или аутопсия?

— Не. Нищо такова. Чух, че хирургът е получил имейл с нареждане веднага да съобщава за смъртните случаи на изпълнителния директор. Очевидно са обезпокоени заради случаите в „Кралица Виктория“, които са привлекли международно внимание. Ще се опитат да избягнат всякакъв интерес към този случай.

— Това ми звучи добре — каза Кал. — Не мога да си представа по-добър начин за приключване на ситуацията. Радж, струва ми се, че си свършил отлична работа.

Радж започна да се ободрява. Вдигна глава и погледна към останалите. Посрещнаха го дори спонтанни ръкопляскания, подхванати от Кал.

— Да си вземем по една бира от хладилника и да вдигнем тост за Радж — предложи той.

— А какво ще кажете да се спрем за малко? — попита Вийна. — Мисля, че трябва да изчакаме поне няколко дни. Да не насилваме късмета си.

— Вижда ми се разумно — съгласи се Кал, — но поне да се възползваме от този. Взе ли медицинския картон на пациента? — попита той.

Радж бръкна в джоба си и извади флашката и спринцовката.

Кал взе флашката и я подаде на Сантана.

— Погрижи се това да стигне до CNN. След неуспешния опит за реанимация случаят ще предизвика още по-силен отзвук. И нека да го излъчат колкото се може по-скоро.

Сантана взе флашката.

— Ще ми отнеме само няколко минути, после се връщам за бирата. Защо не ме изчакате?