Чуждо тяло

Глава 26

18 октомври 2007 г.

Четвъртък, 10:52 часа

Делхи, Индия

За миг времето застина. Всичко утихна. Хората замръзнаха по местата си. Ушите им звъняха от отекналите в тясната уличка изстрели. После, като след връхлетяло торнадо всички се разпищяха и се разбягаха в паника по улиците.

Мършавият шофьор на велорикшата беше един от първите, които хукнаха да бягат. Той направо скочи от триколката и изчезна в една от тесните улички, без дори да придържа дхотите си. Може и да изглеждаше недохранен, но със сигурност имаше силен инстинкт за самосъхранение.

В момента, в който остана на произвола, предното колело на велорикшата рязко се извъртя и триколката политна напред, повличайки Дженифър със себе си. Без да изпуска чантата си, тя се стовари на земята, остъргвайки носа и десния си лакът. Не обърна внимание върху какво пада. Побърза да се втурне заедно с останалите.

Само за няколко секунди пазарът заприлича на приливна вълна от хора, които се носеха напред като вълна, поглъщаща магазините подобно миди. Щом продавачите усетиха, че става нещо, вратите се затръшнаха и ключалките щракнаха, оставяйки стоката на произвола на тълпата.

Дженифър нямаше представа къде отива, остави краката си да я носят накъдето намерят за добре, стига да беше по-надалеч от пистолета. Единственото, за което можеше да мисли, беше образът на човека в черно, целещ се в лицето й. После за части от секундата видя как лявата му буза буквално се изпарява; в един миг беше там, в следващия я нямаше. За тази частица от секундата мъжът й се стори като олицетворение на смъртта.

Тя осъзна, че край нея тичат и други хора, всеки в различна посока, макар че като цяло тълпата се изливаше надолу по улицата и после продължаваше вдясно след първия завой. Вече започваше да се задъхва, когато забеляза няколко души да се шмугват през вратата на един от по-големите магазини зад ъгъла. Собственикът се възмущаваше и се опитваше да затвори вратата, но десетината души не му обърнаха никакво внимание. Дженифър също се напъха вътре, защото по-нататък по улицата се виждаха двама облечени в кафяви униформи полицаи, които се опитваха да спрат тълпата, като раздаваха здрави удари с дългите си бамбукови пръчки наляво и надясно.

Щом се озова в магазина, Дженифър огледа стоката. Установи с ужас, че се намира в кланица. В предната част бяха подредени кафези и малки сандъчета с живи кудкудякащи кокошки, както и няколко патици. Малко по-нататък се виждаха прасета и едно агне. Помещението вонеше и беше ужасно мръсно. Подът беше покрит със засъхнала кръв. Навсякъде имаше мухи.

Докато собственикът се караше с останалите, които бяха нахълтали в магазина му, тя се огледа за някое място, където да се скрие и да си поеме дъх. Страхът все още не я бе напуснал. Озова се пред някаква мръсна завеса. Без да се колебае, тя я дръпна встрани и пристъпи напред.

Чак когато кракът й се плъзна, Дженифър осъзна със закъснение, че е влязла в импровизирана тоалетна. Опитвайки се да запази равновесие, тя побърза да стъпи върху двете тухли около отвора и дръпна завесата зад себе си. Единственото друго нещо в тоалетната беше кранчето за вода.

Караницата между собственика на магазина и нахлулата тълпа продължаваше. Сигурно говореха на хинди. Тя се опита да не диша през носа. Вонята беше ужасна.

Потръпна. Погледна дланите си и ги подуши колебливо. Не миришеха добре — кой знае върху какво се беше приземила, когато се стовари от триколката. Добре поне че не бяха изпражнения. Тя хвърли поглед към кранчето, сви рамене и се наведе да си измие ръцете. В този миг като че ли някой друг влезе в магазина и започна да се кара с останалите, този път на английски. Но едва ли успя да произнесе повече от десетина думи. Собственикът се развика ядосано. Чу се трясък и прасетата заквичаха. Разнесе се и жалното блеене на агне.

Дженифър се изправи разтревожена и се ослуша. Може би собственикът се опитваше да събере животните? Едва събрала смелост да надникне зад завесата, някой я дръпна грубо встрани. Тя изкрещя стреснато, човекът направи същото.

Беше Нийл Маккългън.

— Господи, как ме изплаши! — извика той, притиснал ръка към гърдите си.

— Аз съм те изплашила? — извика Дженифър със същата сила. — А ти мен? И какво правиш тук, за бога?

— По-късно ще ти обясня — отвърна Нийл. Той протегна ръка, за да й помогне да слезе от тухлите. Зад гърба му собственикът на магазина се опитваше да се освободи от купчината клетки с пилета, върху които най-вероятно беше блъснат. Няколко клетки бяха счупени и освободените пилета нервно щъкаха наоколо.

Дженифър поклати глава и вдигна предупредително ръце.

— По-добре не ме пипай. Паднах от триколката в някакво…

— Знам. Видях.

— Така ли? — Дженифър слезе от тухлите. Погледна нервно към неколцината индийци, които беше последвала в магазина.

— Определено.

— Искам американците да се махат оттук — изкрещя собственикът, след като излови освободените пилета и ги натика във вече пълните клетки. — Искам всички да излязат навън!

— Да вървим — каза Нийл, като се стараеше да стои между собственика и Дженифър. — Вече няма от какво да бягаме.

Нещата навън се бяха нормализирали. Хората вече не тичаха панически и бяха започнали да се събират по улицата. Магазините отново отвориха. А най-хубавото беше, че освен застреляния мъж, май никой друг не беше пострадал.

— Вече ми омръзна — каза Дженифър и спря по средата на улицата. Тя трепереше цялата, след като беше осъзнала какво й се бе случило. — Знаеш ли какво стана?

— Донякъде — отвърна Нийл. — Вървях зад теб и се опитвах да те настигна, когато започна стрелбата. Преследвам те още откакто напусна хотела. Изгубих те при Червения форт.

— Не събрах смелост да вляза вътре — призна Дженифър. — Оказа се, че не мога да се оправя и на пазара. Исках да помоля шофьора ми да обърне и да ме откара при колата, когато прозвучаха изстрелите.

— А аз тъкмо стигнах до джамията, когато те зърнах за миг, преди да се изгубиш сред уличките с онази велорикша. Трябваше да си проправя път през тълпата, за да не те изгубя отново. — Нийл махна с ръка. — Дори не бях сигурен в каква посока си тръгнала. Но бързах колкото можех. Когато отново те видях, до теб стоеше някакъв мъж и вадеше пистолет. Аз изкрещях „убиец“ и се затичах още по-бързо, но някакъв дребен мъж зад мен се оказа по-бърз. Беше като каубой, измъкна пистолета си, „бам, бам“, след което изкрещя „полиция“ и извади значката си. Това беше. Видях те да падаш от триколката и да побягваш. Едва успях да те проследя. Много бързо тичаш.

— Мислиш ли, че онзи мъж е искал да ме убие? — попита нервно Дженифър. Тя смаяно вдигна ръка към лицето си, но изведнъж от нея я лъхна неприятна миризма и побърза да я свали.

Нийл сви рамене.

— Така ми се стори. Напълно е възможно да е искал да те обере, но все пак се съмнявам. Държеше се твърде уверено. Всъщност има ли някой, който да иска да те убие? — В гласа му прозвуча съмнение.

— Ядосах двама души, но не до такава степен, че да искат да ме убият. Поне така мисля.

— Може да са те объркали с някой друг?

Дженифър погледна встрани, поклати глава и се засмя тъжно.

— Едва ли някой би тръгнал да ме убива заради онова, което направих. В никакъв случай. Ако не е грешка, значи някой го прави заради случилото се с баба.

— Сигурна ли си, че никой не ти е много, ама много ядосан?

— Асистентката на баба, но това си е неин проблем. Не е нещо, заради което да убие човек.

— Каквато и да е причината, ти извади страшен късмет, че онзи цивилен полицай беше наблизо.

— Много си прав — отвърна тя. — Хайде, ела! Да го намерим. Може би той ще знае нещо. Може би дори е следил онзи, другия. След като вече имат трупа, може пък да знаят дали ме е преследвал. Заслужава си да опитаме да научим нещо.

Нийл се пресегна и я хвана за ръката.

— Не те съветвам да го правиш.

— Защо не? — попита Дженифър, отърсвайки се от ръката му.

— Когато идвах тук за медицинския симпозиум, научих много неща от домакините ми за индийската полиция и правителството. Най-добре е да стоиш далеч от тях, освен ако не е абсолютно наложително. Тук корупцията е начин на живот. Тя не се приема така, както на запад. Всеки път, когато се наложи да общуваш с тях, това ти струва пари. Тяхното Централно бюро за разследване, еквивалентът на нашето ФБР, е по-различно. Но в тази ситуация ще си имаш работа с местната полиция. Дори не съм сигурен дали няма да те приберат в затвора за това, че си подтикнала някой да извади пистолет.

— Не ставай глупав — каза Дженифър, мислейки, че Нийл се шегува. Тя тръгна към мястото на инцидента. — Преувеличаваш.

— Съвсем мъничко — призна Нийл, настигайки я бързо. — Но фактът, че местната полиция е корумпирана, е известен на всички, повярвай ми. Повечето държавни служители са същите. Най-добре да си нямаш работа с тях. Ако искаш да направиш запитване за някое престъпление, те първо трябва да попълнят ПИД, или „първи информационен доклад“, който, разбира се, има пет милиона екземпляра. Това означава, че трябва да работят, което те мразят, а по този начин намразват и теб.

— Убиха човек. Трябва да има ПИД.

— Да, но това е неговият ПИД.

— Колкото повече се замислям, толкова по-вероятно ми се струва, че той ме е следил.

— Може би, а може би не — каза Нийл. — Казвам ти, голям риск поемаш. Няколко пъти ме посъветваха да си нямам работа с местната полиция.

Не беше лесно да вървят заедно в тълпата, особено когато тя се сгъсти още повече с приближаването към местопрестъплението. Нийл пропусна Дженифър напред. Тя внезапно спря и се обърна към него.

— Чакай малко! — извика тя. — Макар че тази случка наистина ме потресе, искам пак да те попитам: какво правиш тук, за бога? Мислите ми се отплеснаха към инцидента и забравих.

— Нищо чудно — каза Нийл, опитвайки се да измисли благовидно обяснение. После сви рамене: — Тук съм, защото ме помоли да дойда и защото каза, че имаш нужда от мен. Тогава не го приех чак толкова сериозно. Признавам, че повече ме интересуваше срещата на сърфистите, която се провежда днес в Ла Джола. За съжаление, след като ти си тръгна, преди да го обсъдим, аз се ядосах, а докато ми мине, вече беше отпътувала.

— Кога пристигна? — попита Дженифър.

— Снощи. Не исках да те притеснявам, докато спиш. Проблемът е, че те дори не ми казаха номера на стаята ти, за да мога да долепя ухо на вратата.

— Защо не ми се обади, че идваш?

— Много ясно — отвърна Нийл и се изсмя на собствените си притеснения. — Страхувах се, че ще ми кажеш да си взема багажа и да се прибирам. Дори не бях сигурен, че ще ми вдигнеш. А дори да вдигнеше, тъй като те познавам добре, не бях сигурен дали няма просто да ми кажеш да си гледам работата и да ме пратиш по дяволите.

— Можеше и така да стане — призна Дженифър. — Бях разочарована от реакцията ти.

— Съжалявам, държах се егоистично — каза Нийл.

Дженифър се замисли за миг. След това отново се обърна и тръгна през тълпата. Велорикшата продължаваше да лежи на земята. Тялото също беше там, непокрито. Без лява буза и оголени зъби, лицето изглеждаше като изкривено в гримаса.

— Това е шофьорът — прошепна Дженифър и кимна към мършавия мъж, който беше клекнал край рикшата. От двете му страни бяха застанали няколко полицаи, облечени в кафяви униформи.

— Виждаш ли какво имам предвид? — прошепна в отговор Нийл. — Горкият човек сигурно е арестуван.

— Ти така си мислиш.

— Няма да съм изненадан.

— Струва ми се, че ниският човек е шефът.

Нареш Прасад разговаряше с няколко от униформените полицаи, които стояха до трупа.

— Сигурно е от цивилните детективи или нещо такова.

— Наистина ли смяташ, че не трябва да говоря с тях? — попита Дженифър.

— Погледни на нещата така: какво знаеш? Нищо. Не знаеш дори дали този мъж те е проследил от „Амал палас“, или просто те е видял тук и е решил, че си някаква западнячка милионерка.

— О, я стига!

— Няма как да разбереш. Това е проблемът. Те също не знаят. Ако настояваш да се замесиш, нито ще научиш нещо, нито ще им помогнеш, и най-вероятно ще ти струва пари. Освен това винаги можеш да им се обадиш утре, или дори днес следобед. Никой няма да те обвини, че си изчезнала оттук, предвид обстоятелствата.

— Добре — каза Дженифър.

— Днес или утре можем да отидем до американското посолство и да се консултираме с тях. Ако решат, че трябва да попълниш ПИД, ще го направим, защото така ще намесим и тях и няма да могат да ни прецакат.

— Правилно — съгласи се тя.

Тълпата, която се беше струпала около мястото на убийството, блокираше страничните улички. Няколко полицаи бяха разчистили малък проход край отсрещната стена. За тази цел бяха накарали търговците да приберат стоките си от улицата. Дженифър и Нийл отново трябваше да вървят един след друг.

Докато преминаваше покрай местопрестъплението, тя отново погледна към велорикшата, която лежеше на земята. Видя мястото, където беше паднала. Хвърли бърз поглед към шофьора. Не му позволяваха да мръдне, което подкрепяше допълнително думите на Нийл да не се намесва, освен ако няма убедителна причина. Когато минаха покрай ниския цивилен полицай, тя се стресна. Той се беше вторачил в нея.

Няколко секунди инспектор Нареш Прасад и Дженифър се гледаха, след което тя отмести поглед.

— Не поглеждай — каза Дженифър с нисък глас през рамо на Нийл. — Онзи нисък полицай ме гледаше.

— Не позволявай да те обзема параноята.

— Наистина ме гледаше. Мислиш ли, че ме е разпознал от рикшата?

— Нямам представа. Спри и се обърни. Да видим какво ще направи. Ако те е разпознал, нямаме голям избор. Ще трябва да говорим с него.

Дженифър се спря, но не се обърна веднага.

— Нервно ми е — каза тя.

— Обърни се! — изсъска тихо Нийл, за да не го чуят останалите. Намираха се само на пет-шест метра от полицаите. Ако пазарът не беше толкова шумен, можеха да чуят разговора им.

Дженифър си пое дъх и бавно се обърна. От мястото й нямаше пряка видимост към инспектор Прасад. Когато двамата се спряха, блокираха пътя и останалите хора се струпаха зад тях, опитвайки се да си проправят път. Но въпреки това Дженифър можеше да види лицето на полицая и ако той беше завъртял съвсем леко главата си, щеше да я погледне право в очите. Но той нито се обърна, нито прекъсна разговора с униформените полицаи.

— Не те гледа — каза Нийл.

— Наистина — съгласи се Дженифър.

— Тогава да се махаме оттук, преди да е станало късно — каза Нийл, хвана я за ръката и я поведе след себе си.

Тълпата постепенно оредя и те ускориха крачка. Скоро се измъкнаха от сенките и потискащата тунелна атмосфера на пазара. Пред тях се издигаше огромната Джама Масджид. Дженифър забави крачка и погледна през рамо назад, към вътрешността на пазара, макар че не можеше да види много.

— Извън пазара се чувствам много по-незащитена, отколкото в него — каза тя. — Да се махаме оттук.

— Напълно съм съгласен — каза Нийл.

Двамата се затичаха, но Дженифър отново погледна през рамо.

— Страхувам се, че параноята ти расте — успя да каже Нийл между две поемания на дъх.

— И теб ще те подгони параноя, ако някой насочи пистолет в лицето ти и междувременно бъде убит.

— Не мога да споря с теб.

Около входа на джамията се наложи да забавят крачка заради тълпите от туристи и вярващи. Дженифър не спираше да поглежда през рамо и когато приближиха до паркинга, най-после се оказа, че от това има полза.

— Не поглеждай! — изсъска Дженифър, като продължаваше да върви напред. — Онзи цивилен полицай ни следи.

Нийл спря, но не се обърна.

— Къде е?

— Зад нас. Хайде! Да се махаме.

— Не. Да видим дали ще дойде при нас — каза Нийл. — Хей, аз съм виновен, че напусна местопрестъплението. Не искам заради това да загазиш.

— Сега вече си противоречиш.

— Всъщност не. Както вече казах, ако те е разпознал като жената от рикшата, то тогава трябва да говорим с него. Виждаш ли го все още?

Дженифър се обърна и огледа тълпата.

— Не.

Нийл също се обърна и погледна.

— Ето го там, отива към джамията. Фалшива тревога.

— Къде?

Нийл посочи.

— Прав си.

Двамата проследиха с погледи инспектор Прасад, който се изгуби по улицата, водеща към Джама Масджид.

Дженифър погледна Нийл и сви рамене.

— Извинявай!

— Не ставай глупав. Ако не беше тръгнал по онази уличка, и аз щях да си мисля, че ни следи.

Те продължиха и след малко влязоха в паркинга. Нийл, като по-висок, се надигна на пръсти и огледа морето от коли. Първият черен мерцедес, който забеляза, не беше колата от „Амал палас“, но вторият беше. След това минаха двайсет минути, докато служителите на паркинга разчистят колите, блокиращи пътя му. Пет минути по-късно Нийл и Дженифър вече пътуваха към хотела.

— Мислех, че ще обядвате при Карим — каза шофьорът на Дженифър, поглеждайки я в огледалото за обратно виждане.

— Изгубих апетит — обади се тя от задната седалка. — Искам да се прибера в хотела.

— Успя ли да разгледаш нещо в Делхи? — попита Нийл.

— Не. Това щеше да е големият ми опит да го направя. За жалост се провали с гръм и трясък.

— Въпреки днешния кошмар стигам до извода, че се справяш по-добре, отколкото очакваше.

Дженифър си пое дълбоко дъх и издиша през стиснатите си устни.

— Изглежда, че да. Не осъзнавах каква огромна разлика ще правя между тялото на баба и нейната душа или дух. Не знам дали трябва да благодаря за това на медицинското си обучение, или на това, че съм си имала доста работа с трупове. Естествено, когато за пръв видях тялото й, се разстроих. Но оттогава си мисля за него просто като за обвивка, която може да ни даде някаква информация за това как е починала тя. И вече съм повече от сигурна, че искам аутопсия.

— Ще направят ли аутопсия?

— Ще ми се, но не, няма. Подписали са смъртния акт, а щом го направят, искат тялото да бъде или балсамирано, или кремирано. Затова непрекъснато ме тормозят още от първия ден на идването ми.

— Къде е тялото, в моргата ли?

— О, какво говориш?! — Дженифър се изсмя презрително. — Труповете на баба и на един мъж на име Бенфати се намират в хладилника на една закусвалня. Вчера сутринта ме заведоха. Не е идеалното място, но става. Поне е достатъчно студено.

— А какво е другото тяло, за което спомена?

— Имало е още два подобни смъртни случая. С единия си приличат до такава степен, че чак ми се струва свръхестествено. Другият е подобен донякъде, но предполагам, че разликите се дължат на факта, че човекът е бил открит веднага, след като е получил пристъп, и дори са били направени опити да бъде реанимиран.

— Откъде знаеш всичко това?

— Запознах се със съпругите. Освен това ги убедих да не позволяват телата на мъжете да бъдат кремирани или балсамирани. Налице са три трупа на хора, които са претърпели фатална медицинска криза. Болниците искат да я определят като сърдечен пристъп, без да имат доказателства, защото и тримата са имали проблеми със сърцето. Честно казано, според мен администрацията просто иска да се отърве от телата колкото се може по-бързо и това събуди подозренията ми още от първия ден.

— Възможно ли е това да е един вид защитна реакция от твоя страна, която просто ти помага да приемеш по-леко загубата на баба ти?

Дженифър се обърна към прозореца и се загледа навън. Заслужаваше си да се замисли върху този въпрос, макар първата й реакция да беше раздразнение, че Нийл е способен да реши, че тя си измисля всичко. Тя отново го погледна.

— Мисля, че има нещо нередно в тези три смъртни случая. Наистина го вярвам.

Сега беше ред на Нийл да се зазяпа навън. Само че той си избра предния прозорец. Когато отново погледна към Дженифър, установи, че тя не е свалила поглед от него.

— Това ще се докаже трудно без аутопсия. Предполагам, че вече си се опитала да поискаш такава за баба си.

— Донякъде — призна Дженифър. — Както вече ти казах, щом подпишат смъртния акт, изобщо изключват възможността за аутопсия. Сега единственото, което искат, е да махнат трупа от хладилника на кафенето. Но причината аз да не предприемам действия засега е, че довечера ще се случи нещо, което ще промени всичко.

— И от мен се очаква да позная какво? — оплака се Нийл, когато Дженифър замълча.

— Просто исках да се убедя, че ме слушаш. Някога споменавала ли съм ти, че баба ми навремето е била бавачка на една жена, която сега е известен съдебен патолог?

— Така мисля, но няма да е зле да ми припомниш.

— Тя се казва Лори Монтгомъри. Работи като съдебен патолог в Ню Йорк заедно със съпруга си Джак Степълтън.

— Лори Монтгомъри ми звучи познато, но не и Джак.

— Двамата се ожениха преди две години. Във вторник й се обадих, веднага след като видях баба. Просто исках да споделя с нея, а тя ме изненада, като предложи да дойде тук. Не съм предполагала, че баба означава толкова много за нея, а трябваше. Мария имаше такова влияние върху хората. Но тогава се появи един проблем: Лори и Джак опитват асистирана репродуктивна технология, което означава, че Джак трябва да бъде с нея, за да си върши работата.

Нийл се ококори.

— Както и да е, пристигат заедно и ще кацнат на летището довечера.

— Няма нищо лошо да са тук — вдигна рамене Нийл. — Но не съм сигурен, че трябва да разчиташ прекалено много на това. Щом ти не си успяла да размърдаш тукашните власти, не виждам как двама съдебни патолози ще успеят да го направят. Случайно знам, че криминалистиката не е на голяма почит в Индия и разрешението за аутопсиране на труп не зависи от лекарите.

— И аз така разбрах. И за да бъде пълна кашата, не е много ясно кое министерство за какво отговаря. Моргите са под разпореждането на вътрешното министерство, а съдебните лекари, които ги използват, се отчитат пред Министерството на здравеопазването. Така че решението за това дали да се назначи аутопсия, или не, зависи от полицията и магистратите, а не от лекарите.

— Точно това имах предвид. Недей да таиш особени надежди само заради това, че двама съдебни патолози идват в града. Имам усещането, че си направила всичко, което би могло да се направи.

— Може би, но нямам намерение да се отказвам, въпреки че след днешния епизод съм изкушена донякъде. Казвам ти, ако Лори и Джак нямаше да идват тази вечер, досега да съм се махнала оттук.

— Тогава аз ще съм човекът, който ще се опитва да те накара да си тръгнеш, а не съм сигурен, че това е най-добрата идея.

Те продължиха да се возят безмълвно, всеки потънал в мислите си, зареял поглед през прозореца към калейдоскопичния свят на делхийските улици. След известно време Дженифър се осмели да погледне към Нийл. Още не можеше да повярва, че е тук. Той беше последният човек, когото бе очаквала да види, когато завесата на тоалетната в мръсния месарски магазин се дръпна. Загледа се изучаващо в профила му. Носът му имаше съвсем лека извивка на мястото, където преминаваше към челото, като изображение върху гръцка монета. Устните му бяха плътни, адамовата ябълка — едра. Тя си помисли, че е изключително привлекателен мъж и се почувства поласкана, че е дошъл дотук само заради нея. Но какво означаваше това? Окончателно се беше отказала от него след начина, по който я беше отрязал. Въпреки че Дженифър не беше от колебливите и решеше ли нещо, не променяше мнението си, фактът, че Нийл бе изминал петнайсет хиляди километра й подсказваше, че може би беше настъпил моментът за промяна.

— Смяташ ли да отидеш на летището, за да посрещнеш приятелите си? — изведнъж попита Нийл.

— Да. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не мислиш ли, че е по-сигурно да останеш в хотела?

— Може би, но охраната е засилена и на летището, и в хотела. Мисля, че всичко ще бъде наред.

— Ако искаш, ще те придружа.

— Разбира се — каза Дженифър.

После протегна ръка. Тя продължаваше да трепери така, сякаш беше изпила поне единайсет чаши кафе.

От време на време хвърляше по някой поглед през задното стъкло. Притесняваше се, че продължават да я следят — очевидно това беше започнало от мига, в който напусна хотела. За съжаление, при гъстия трафик и всеобщия хаос, царящ по улиците, й беше много трудно да го разбере. Но когато стигнаха до „Амал палас“ и завиха по дългата алея, се случи нещо странно. В този момент в алеята навлезе малка бяла кола, която рязко спря и блокира пътя. Дженифър присви очи и се опита да разбере колко души има вътре, но мъгливото слънце се отразяваше в предното стъкло и й пречеше.

Тя отново се обърна напред и видя, че приближават навеса. Отзад малката бяла кола излезе на заден ход, причинявайки истинска какофония от клаксони и гневни викове. Сигурно някой се беше объркал, помисли си тя, макар напрегнатите й сетива да й говореха, че това съвсем не е случайно.

— Ще ви трябва ли още колата? — попита шофьорът, откъсвайки я от мислите й за бялата кола.

— Съвсем не — отвърта тя, нетърпелива да се прибере в хотела. — Благодаря ви.

— Изненадан съм, че си взела кола — каза Нийл, когато слязоха и тръгнаха към входната врата.

— Не знам дали номерът ще мине — призна си Дженифър. — Компанията „Задгранично лечение“ от Чикаго ми плаща хотела, но нямам представа дали поема екстрите. Ако не, всичко отива на кредитната ми карта.

Щом влязоха във фоайето, двамата спряха.

— Гладна ли си? — попита Нийл.

— Ни най-малко. Мисля, че прекалих с кафето.

— Имаш ли някакви идеи какво да правим тогава? Или предпочиташ аз да измисля нещо?

— По-скоро второто — призна тя без колебание. В момента не можеше да мисли за ежедневните неща.

— Когато снощи се регистрирах в хотела, ми казаха, че имат спа салон с фитнес. Носиш ли си някакъв спортен екип?

— Да.

— Чудесно. Може би малко физическо натоварване ще ти се отрази добре. После ако огладнееш бихме могли да хапнем край басейна. А следобед, ако все още имаш желание, ще отидем до американското посолство да се срещнем с консула. Там ще те посъветват какво да направиш.

— Не съм сигурна, че ми се ходи в посолството, но идеята за фитнеса и обяд край басейна беше включена и в първоначалния ми план. Определено я подкрепям.

— Госпожице Ернандес? — разнесе се глас зад гърба й.

Дженифър се обърна. Един от консиержите размахваше лист хартия. Тя помоли Нийл да почака и отиде до гишето.

— Рано се връщате — усмихна се Сумит. — Надявам се, че разходката ви е харесала.

— Не беше точно каквато си я представях — отвърна Дженифър. Нямаше никакво намерение да му разказва какво се беше случило.

— Ужасно съжалявам — каза мъжът. — Може би трябваше да предложим нещо друго?

— Мисля, че проблемът съм аз — призна Дженифър, след което смени темата. — Имате ли нещо за мен?

— Да, има. Получихме спешно съобщение. Трябва да се обадите на Кашмира Варини. Ето съобщението и номера.

Дженифър погледна номера. Раздразни се, че я притесняват. Докато се връщаше при Нийл, тя отвори плика. На листчето вътре пишеше: „Уредили сме нещо наистина специално за баба ви. Моля, свържете се с Кашмира Варини“. Дженифър спря и отново прочете посланието. Беше озадачена. Първото, което й мина през ума беше, че са се осъзнали и планират да извършат аутопсия. Тя се приближи до Нийл и му показа написаното.

— Това е онази противна жена — каза Дженифър.

— Обади й се! — посъветва я Нийл.

— Така ли смяташ? Не мога да повярвам, че е измислила нещо смислено.

— Единственият начин да разберем, е като й се обадим.

Двамата се върнаха при гишето на консиержа. Дженифър попита дали във фоайето има телефон, от който да се обади в града. Без нито секунда колебание Сумит взе един от няколкото стационарни телефона, постави го на бюрото и го побутна към нея. На всичко отгоре вдигна слушалката, подаде й я и натисна с показалеца си бутона за външна линия. Направи всичко това с любезна усмивка.

Дженифър набра номера и зачака да се свърже, загледана в Нийл. Наистина не знаеше какво да очаква.

— О, да — каза Кашмира, когато Дженифър се представи. — Благодаря ви, че ми се обадихте. Имам чудесни новини. Нашият изпълнителен директор Раджиш Бхургава е уредил нещо изключително за баба ви. Чувала ли сте за жертвените гхати на Варанаси?

— Не мисля, че са ми познати — отвърна Дженифър.

— Град Варанас или Бенарес, както го наричат англичаните, или Каши според древните, е най-светият индуистки град, чието религиозно наследство датира отпреди повече от три хиляди години.

Дженифър сви рамене към Нийл, показвайки му, че няма представа какво са решили в болницата.

— Градът е осветен от Шива и водите на Ганг и е най-свещеното място, където се извършват ритуалите за преминаване в другия живот.

— Може би най-после ще ми кажете каква е връзката с баба ми — обади се нетърпеливо Дженифър, усещайки, че това няма нищо общо с аутопсията.

— Разбира се — възкликна ентусиазирано Кашмира. — Господин Бхургава е уредил нещо невероятно за баба ви. Макар жертвените гхати на Варанаси да са запазени само за индуси, той успя да издейства разрешение вашата баба да премине в следващия живот точно там. Необходимо е само да дойдете в болницата и да подпишете документа.

— Не искам да обидя никого — каза Дженифър, — но за мен няма никакво значение дали баба ми ще бъде кремирана във Варанаси, или в Ню Делхи.

— Вие не разбирате! Хората, които са кремирани във Варанаси, получават изключително добра карма и много по-добро прераждане в следващия живот. Трябва ни само разрешение, за да започнем подготовката.

— Госпожице Варини — произнесе бавно Дженифър, — утре сутринта ще дойдем в болницата. С мен ще бъдат двамата ми приятели съдебни патолози и тогава ще стигнем до някакво решение.

— Мисля, че бъркате, като не приемате това предложение. Няма да ви струва нищо. Правим го като проявление на добра воля към вас и към баба ви.

— Както вече казах, не искам да нараня ничии чувства. Оценявам всички усилия, които полагате, но бих предпочела да се извърши аутопсия. Отговорът ми е „не“.

— Тогава съм длъжна да ви уведомя, че подадохме молба в съда и очакваме утре около обяд да получим разпореждане за изпращането на баба ви, господин Бенфати и господин Лукас във Варанаси и кремирането им. Съжалявам, че ни принудихте да постъпим така, но въпросните трупове се превърнаха в заплаха за имиджа на болницата.

Дженифър леко вирна глава, когато линията изведнъж заглъхна. Тя подаде слушалката на Сумит и му благодари. После каза на Нийл:

— Затвори ми. Очакват да получат съдебна заповед за кремирането на баба утре.

— Тогава значи е добре, че приятелите ти пристигат тази вечер.

— Това можеш да го повториш и сто пъти. Ако бях сама, нямаше да знам какво да правя.

— Тогава значи е добре… — закачи я Нийл.

— Престани! — каза тя и разтърси силно ръката му.

— Хайде да се качим горе и да се преоблечем в нещо по-спортно.

— Това е най-доброто ти предложение досега — каза Дженифър и двамата се отправиха към асансьорите.