Чуждо тяло

Глава 22

17 октомври 2007 г.

Сряда, 22:11 часа

Ню Делхи, Индия

Рамеш Сривастава правеше всичко възможно, за да запази присъствие на духа. Минаваше десет часът, а телефонът му отново звънеше. Струваше му се, че беше прекарал цялата вечер със слушалката в ръка. Първо се обади заместникът му от департамента по медицински туризъм, за да му каже, че секретарката му се обадила няколко минути преди това с разочароващата новина, че по CNN се е появил материал за поредния смъртен случай с американец в частна индийска болница. Трети поред за три дни, този път в медицинския център „Асклепий“. Най-интересното беше, че пациентът, Дейвид Лукас, беше малко над четирийсетте. Броени минути след като приключи този разговор, звънна Каджан Чодри, изпълнителен директор на въпросната болница, за да му разкаже всичко с подробности. Сега телефонът му отново звънеше.

— Какво има? — сопна се Рамеш, без да поздрави. Като високопоставен индийски служител не се очакваше да работи толкова до късно.

— Обажда се отново Каджан Чодри, сър — каза изпълнителният директор. — Простете, че ви безпокоя, но се появи малък проблем във връзка с една от изричните ви заповеди, по-точно с изискването да няма аутопсия.

— И какъв е проблемът? — поинтересува се Рамеш. — Става въпрос за елементарна заповед.

По-рано Каджан му беше обяснил странните обстоятелства, при които бе починал Дейвид Лукас, като се започне със зараждащата се цианоза с дихателна недостатъчност, последвана от промяна в сърдечната дейност и се стигне до внезапното покачване на температурата и нивата на калия. Като човек без медицинско образование, Рамеш беше поискал обяснение на досадните лекарски дрънканици и му беше казано, че според най-правдоподобната хипотеза човекът е починал от нещо като комбинация между сърдечен удар и инсулт. Тогава Рамеш нареди в смъртния акт да бъде написано точно това и всякакви искания за аутопсия да бъдат отхвърляни.

— Проблемът е в съпругата — отвърна смутено Каджан. — Заяви, че може да поиска аутопсия.

— По принцип хората не искат аутопсии — каза раздразнено Рамеш. — Хирургът ли го е предложил, след като изрично забраних?

— Не, хирургът е наясно с отрицателното отношение на частния сектор към аутопсиите и особено с вашето мнение за този случай. Не е предложил той аутопсия на съпругата, а една американка, Дженифър Ернандес, която се обадила на жената още преди тя да бъде уведомена официално за смъртта на съпруга й. Точно тази американка повдигнала въпроса за аутопсията, като споменала, че насам пътуват двама съдебни патолози. Щели да дойдат да прегледат баба й и тя предложила да погледнат и господин Лукас, стига тялото му да не е кремирано или балсамирано.

— Пак ли тази тя! — извика Рамеш. — Вече не мога да понасям тази Ернандес!

— Какво да направя, ако госпожа Лукас е категорична, че иска аутопсия?

— Както казах и на Раджиш Бхургава от „Кралица Виктория“, постарайте се молбите за аутопсия да бъдат разглеждани от някой от магистратите, с които обикновено работим. Не забравяйте да го уведомите предварително, че искаме отказ. Междувременно убедете госпожа Лукас да позволи тялото на мъжа й да бъде кремирано или балсамирано. Притиснете я! Тя все още ли е в болницата?

— Да, сър.

— Направете всичко възможно.

— Да, сър.

Рамеш прекъсна връзката и веднага се обади на инспектор Нареш Прасад.

— Добър вечер, сър — поздрави Нареш. — От няколко месеца не бях ви чувал, а сега два пъти за един ден. Какво мога да направя за вас?

— Какво научихте?

— Какво съм научил за кое?

— За доносника от болница „Кралица Виктория“ и за досадната Дженифър Ернандес.

— Сигурно се шегувате. Та ние разговаряхме за това днес. Все още не съм започнал да работя по случая. Събирам екип за утре.

— Е, проблемите се задълбочават и ми трябват резултати.

— В какъв смисъл се влошават?

— Има още един смъртен случай и CNN отново са го съобщили в ефир почти веднага след това. Научих го от заместника си, чиято секретарка го чула по телевизията почти по същото време, когато изпълнителният директор на болницата бил уведомен за случилото се от лекаря, опитал се да реанимира пациента.

— Да предположа ли, че става въпрос за същата болница, „Кралица Виктория“?

— Не, този път е в медицинския център „Асклепий“.

— Интересно! Смяната на болниците може да помогне, ако доносникът е лекар от персонала. Той или тя трябва да има едни и същи привилегии и в двете болници. Това доста би скъсило списъка със заподозрени.

— Добро предположение. Не ми беше хрумвало.

— Може би затова вие сте администратор, а аз съм полицейски инспектор. А жената? Какво е направила, за да ви ядоса още повече?

Рамеш предаде на Нареш думите на Каджан за това как Дженифър е уговорила съпругата да поиска аутопсия още преди болницата да й съобщи, че мъжът й е мъртъв.

— Как Ернандес е научила за смъртта на мъжа?

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че го е видяла по CNN International.

— Може би познава някой там, който й доставя информацията. Какво мислите за това?

Рамеш не отговори веднага. Усети, че тези мозъчни гимнастики започват да го дразнят. Това беше работа на Нареш, не негова. Той просто искаше резултати. Искаше да сложи край на тази каша, за да може да се заеме с пораженията, нанесени върху рекламната стратегия, с надеждата да ги оправи, ако може.

— Вижте какво! — каза рязко той, пренебрегвайки въпроса на Нареш. — Всичко се свежда до едно нещо. Дженифър Ернандес пречи и това застрашава бъдещето на медицинския туризъм, особено що се касае до Съединените щати, които заради идиотската си здравна система и неконтролирано покачване на цените могат да се превърнат в най-големия ни потенциален пазар. Искам да се погрижите за тази жена — вие лично или някой агент, на когото вярвате. Сложете й опашка за два дни и ме дръжте в течение за това с кого се вижда, с кого разговаря и къде ходи. Искам пълен доклад и най-вече искам повод да я депортирам, без да се стига до публични скандали. Ако не прави нищо нередно, изфабрикувайте го. Само не я превръщайте в мъченик, за бога, което означава без силови тактики. Ясно ли е?

— Напълно — отвърна Нареш. — Утре сутрин се захващам с тази Ернандес и ще се погрижа сам за нея. Освен това ще пратя доверен агент, който да се заеме с проблема за доставянето на информация за CNN.

— Чудесно — каза Рамеш. — И както вече ви казах, дръжте ме в течение.

След като затвори телефона, той въздъхна шумно и раздразнено. Макар да изпита удоволствие от това, че беше смъмрил Нареш и го беше накарал лично да се заеме с Дженифър Ернандес още на сутринта, въпросът дали взетите мерки са достатъчни не спираше да го тормози. Той смяташе Нареш за сравнително компетентен човек, на когото може да се разчита, но мъжът определено не беше най-острият нож в арсенала му. В същото време Рамеш се притесняваше за ефекта, който поредната обявена от CNN смърт щеше да окаже върху шефовете му. Бяха му се обадили днес следобед, за да изразят недоволството си от първите две. Със сигурност новият случай нямаше да им подейства добре и щеше да породи нови съмнения в ефикасността на методичния, но бавен стил на Нареш. Тези мисли напомниха на Рамеш за следобедния му разговор с Шашанк Малхотра, който изобщо не беше бавен и методичен. Той реши, че няма нищо лошо в това да попритисне бизнесмена още малко, затова вдигна телефона с надеждата, че това ще бъде последният му разговор за деня.

— Да не би да имаш добри новини този път? — попита Шашанк веднага, когато разбра кой се обажда.

— Искаше ми се да е така — отвърна Рамеш. — За нещастие тази вечер е имало още един смъртен случай на медицински турист, за който е било съобщено по CNN International.

— Пак ли в „Кралица Виктория“? — попита Шашанк. Беше ясно, че не е в настроение за размяна на любезности.

— Това е единственото положително нещо в новината — отвърна Рамеш. — Този път е в медицинския център „Асклепий“. — Това си беше чиста провокация, защото Рамеш беше наясно, че медицинските центрове „Асклепий“ също бяха част от корпорацията на Шашанк. — Лошото е, че пациентът е бил млад и е оставил жена с две деца. Подобни истории обикновено привличат повече внимание заради съпричастността към сирачетата.

— Не трябва да ми натякваш неща, с които съм наясно.

— Другият проблем е Дженифър Ернандес. По някакъв начин е успяла да се намеси и в този случай, независимо, че е в друга болница.

— Какво е направила?

— Знаеш, че в подобни случаи гледаме да избегнем аутопсиите, тъй като те само подклаждат огъня. Колкото по-малко внимание привличаме, толкова по-добре, затова избягваме медиите и най-вече избягваме да им даваме важни поводи за интерес. Такива поводи, каквито обикновено са аутопсиите.

— Разбирам. В това има смисъл. Не ме карай да те питам още веднъж! — изръмжа Шашанк. — Какво е направила?

— Успяла е някак си да убеди и двете вдовици да поискат аутопсии.

— По дяволите! — изрева Шашанк.

— Искам да попитам, само от любопитство… — опита се Рамеш да прозвучи равнодушно. — Днес следобед те попитах дали можеш да намериш човек, който би могъл да поговори с нея и да я убеди, че това не е в неин интерес; надявах се това евентуално да промени мнението й и тя реши да откара останките на баба си в Америка, преди да успее да съсипе индийския медицински туризъм. Днес късно следобед ме информираха, че голям брой пациенти са отменили в последния момент назначените операции, и това са били не само американци, а и европейци.

— Отменили са ги, казваш.

— Да, отменили са ги — повтори Рамеш, знаейки, че мозъкът на Шашанк веднага е приравнил отменените случаи със загубените пари.

— Трябва да призная, че този следобед не обърнах голямо внимание на предложението ти — изръмжа Шашанк, — но още сега ще се погрижа за него.

— Мисля, че така ще направиш голяма слуга на индийския медицински туризъм. И в случай че си забравил, тя е отседнала в хотел „Амал палас“.