Дом

Глава 1

Момчето, което беше изчезнало преди десет години, се появява.

Не си падам по истериите, нито дори по чувството, наречено удивление. За своите четиридесет и няколко години съм видял доста. Случвало се е за малко да ме убият — както и да убия. Виждал съм извращения, каквито повечето хора биха се затруднили, направо не биха успели да проумеят — някои дори биха стигнали дотам да твърдят и че аз самият съм причинил немалко такива. През годините се научих да владея чувствата си, а още по-важното — и реакциите си в напрегнати и рискови ситуации. Може и да действам с бързина и насилие, но действията ми неизменно се отличават с определено ниво на обмисленост и устременост.

Тези качества, така да се каже, неведнъж са спасявали мен и важните за мен хора.

И въпреки това си признавам, че когато виждам момчето за първи път — всъщност той сега е тийнейджър, нали така? — усещам как пулсът ми започва да препуска. В ушите ми отеква туптене. Преди да осъзная, ръцете ми се свиват в два юмрука.

Десет години — плюс петдесет метра, не повече — ме делят от изчезналото момче.

Патрик Мур — това е името на момчето — се обляга на една осеяна с графити бетонна колона на надлеза. Раменете му са прегърбени. Погледът му се стрелка тревожно наоколо и спира върху пропукания асфалт в краката му. Прическата му е от онези, на които казвахме „войнишка“. Други двама тийнейджъри се мотаят под надлеза. Единият пуши цигара с такъв устрем, че се чудя дали цигарата нещо не го е обидила. Другият носи нашийник с шипове и мрежеста тениска, сякаш онагледява каква професия практикува в момента, чрез възможно най-недвусмислената униформа.

Колите профучават над главите им, в неведение за случващото се под тях. Намираме се в района на гара „Кинг Крос“, по-голямата част от която беше „освежена“ през последните десет години с музеи и библиотеки, линия на „Евростар“ и дори с табела „Перон 9 ¾“, където Хари Потър се е качил на влака за „Хогуортс“. Повечето от така наречените „съмнителни субекти“ са изоставили тукашните опасни сделки лице в лице, в полза на относително безопасната онлайн търговия — почти заличила нуждата от рискованите крайпътни секс услуги, поредната благоприятна последица от интернет — но ако буквално или преносно отидете от другата страна, встрани от онези лъскави, нови кули, там все още има няколко местенца, където долнопробните субекти си живеят доста нагъсто.

Точно там откривам изчезналото момче.

Част от мен — безразсъдната, която гледам да усмирявам — иска да се втурне през улицата и да грабне момчето. Сега би бил, ако това наистина е Патрик, а не съм сгрешил и не е някой, който само прилича на него, на шестнайсет години. От това разстояние изглежда на толкова. Десет години по-рано — можете сами да пресметнете колко малък е бил, — сред тънещото в благоденствие население на Алпайн, Патрик е бил с Рийс, сина на братовчед ми, на „среща с другарче“, както държат да се изразяват.

Това, разбира се, е моята дилема.

Ако грабна Патрик сега, ако просто изтичам отсреща и го отведа със себе си, какво ще се случи с Рийс? Пред погледа ми е едно от изчезналите момчета, но аз съм дошъл, за да спася и двете. Това означава да бъда предпазлив. Без резки движения. Трябва да проявя търпение. Каквото и да се е случило преди десет години, каквато и извратена жестокост на човечеството (не вярвам особено в жестокостта на съдбата, при положение че виновникът обикновено се оказва някое човешко същество) да е изтръгнала това момче от изобилието в луксозния му дом с дебели стени от камък и го е захвърлило сред вонята под този надлез, моята тревога точно сега е, че ако направя едно грешно движение, може едното или и двете момчета да изчезнат отново, този път завинаги.

Ще трябва да почакам Рийс да се появи. Ще изчакам Рийс и после ще прибера двете момчета и ще ги заведа вкъщи.

Вероятно сте си задали два въпроса.

Първият: Защо съм толкова уверен, че щом видя момчетата, ще успея да ги прибера и двамата? Да предположим, може би ще си кажете, че на момчетата са им промили мозъците и окажат съпротива? Да предположим, че похитителите или онези, които държат ключа към свободата им, са многобройни, склонни към насилие и непоколебими?

На вас ще отговоря: не се тревожете за това.

Вторият въпрос, който много повече ме занимава в момента: ами ако Рийс не се появи?

Не може да се каже, че съм от типа „после ще му мисля“, затова подготвям и резервен план, който включва по-обстойно разузнаване на района и предпазливо проследяване на Патрик от разстояние. Внимателно обмислям как може да се случи това, ако нещо се обърка.

Търговията потръгва. В живота всичко е обособено. Тази улична тоалетна не е по-различна. Едната част под надлеза обслужва хетеросексуални мъже, в търсене на женска компания. Тук е най-оживено. Старомодни ценности, предполагам. Приказвайте си колкото си искате за полове и предпочитания, и фантазии, но мнозинството сексуално неудовлетворени хора си остават хетеросексуални мъже, на които не им стига. Класици. Момичета с празен поглед заемат местата си покрай бетонния зид, минават коли, заминават момичета и други заемат местата им. Сякаш наблюдаваш автомат за безалкохолни напитки на някоя бензиностанция.

От другата страна под надлеза, за всеки случай, има и групичка транссексуални, жени, преоблечени като мъже във всякакви образи и роли, а там, съвсем в края, където е застанал Патрик, се предлагат и гей младежите.

Виждам как един мъж, облечен с риза с цвят на пъпеш, с наперена походка се насочва към Патрик.

Какво, зачудих се аз още когато Патрик се появи, бих направил, ако някой клиент реши да се възползва от услугите на Патрик? Първо си казах, че най-добре би било да се намеся моментално. Това, струва ми се, би било най-хуманното нещо, което мога да направя, но от друга страна, не бива да изпускам от поглед крайната си цел: да заведа и двете момчета вкъщи. Истината е, че Патрик и Рийс бяха изчезнали преди цяло десетилетие. Един бог знае през какво са преминали и колкото и да не ми се нрави мисълта да позволя още веднъж някой да злоупотреби с който и да било от двамата, вече съм претеглил плюсовете и минусите и съм взел решение. Няма полза да продължавам да го умувам.

Но господин Пъпеш не е клиент.

Веднага ми става ясно. Клиентите не крачат така наперено. Не ходят с високо вдигната глава. Не се усмихват мазно. Не носят ризи в ярък цвят на пъпеш. Клиентите, които са толкова отчаяни, че да стигнат до тук, за да задоволят нуждите си, изпитват срам или страх да не ги разкрият, а най-вероятно и двете.

Господин Пъпеш, от друга страна, изглежда и се държи като самоуверен и опасен човек. С подходящата нагласа бихте могли да уловите подобни неща. Инстинктът ви за самосъхранение би запратил към мозъка ви един първичен, предупредителен сигнал за опасност, която не разбирате напълно. Съвременният човек, понякога по-разтревожен за доброто си име, отколкото за безопасността си, често поема риска да не му обръща внимание.

Господин Пъпеш хвърля поглед през рамо. Появили са се други двама мъже, които заемат позиции по фланговете му. И двамата са доста едри, накипрени с камуфлажни панталони и пристегнали в типични бели потници лъскавите си мускули. Другите момчета, които работят на същото място в подлеза — пушачът и онзи с нашийника с бодли — побягват при вида на господин Пъпеш и оставят Патрик сам с тримата новодошли.

О, това не е никак добре.

Патрик все така гледа в краката си, а полуобръснатата му глава проблясва. Осъзнава присъствието на Господин Пъпеш едва когато онзи се надвесва над него. Приближавам се още. По всичко изглежда, че Патрик от доста време работи на улицата. Замислям се за кратко за това, какъв ли е бил животът му, сграбчен изпод защитното крило на охолното американско предградие и захвърлен… ами, кой знае къде?

Но през цялото това време Патрик може би е развил някои конкретни умения. Може би ще успее да се измъкне от тази ситуация само с приказки. Ситуацията може и да не е толкова страшна, колкото изглежда. Трябва да почакам и да видя.

Господин Пъпеш застава точно пред лицето на Патрик. Казва му нещо. Не чувам какво. После, без обяснение, замахва с юмрук и го стоварва като чук в слънчевия сплит на Патрик.

Патрик пада на земята, като се опитва да си поеме дъх.

Двамата културисти в камуфлажи тръгват към тях.

Бързо се приближавам.

— Господа! — подвиквам.

Господин Пъпеш и двамата камуфлажи се завъртат, щом чуват гласа ми. Отначало приличат на неандерталци, доловили непознат странен звук. После ме виждат и присвиват очи. Виждам как на лицата им се появяват усмивки. Тялото ми не представлява внушителна гледка. Ръстът ми е над средния и съм по-скоро слаб, с руса-към-посивяваща коса, кожата ми в топло време е порцелановобяла, а в студено поруменява. Колкото до чертите на лицето ми, вероятно бихте ги сметнали за деликатни, но привлекателни — поне така се надявам.

Днес съм облечен в светлосин костюм от „Савил Роу“, ръчна изработка, вратовръзка „Лили Пулицър“, кърпичка „Ермес“ в джобчето на сакото си и класически модел обувки по поръчка, безупречно сътворени от главния майстор в „Джи Джей Клевърлис“ на Олд Бонд Стрийт.

Истинско конте съм, а?

Приближавам се бавно към тримата престъпници — иска ми се да носех чадър, който да си въртя за максимално въздействие — и виждам как увереността им нараства. Това ми харесва. Обикновено нося пистолет, често два, но законите в Англия са много строги по този въпрос. Не съм разтревожен. Очарованието на този закон се крие в това, че най-вероятно тримата ми съперници също не носят огнестрелно оръжие. Стрелвам поглед по телата им за евентуални места, където биха могли да са скрили пистолет. Престъпниците ми са любители на впитите дрехи, чиято цел е по-скоро да разкриват мускулатурата им, отколкото да укриват огнестрелно оръжие.

Може би имат ножове — най-вероятно имат, — но нямат пистолети.

Ножовете не ме тревожат особено.

Патрик — ако това наистина е Патрик — все още лежи на земята и се опитва да си поеме дъх, когато стигам до тях. Спирам, разпервам ръце и ги дарявам с най-очарователната си усмивка. Тримата престъпници ме зяпат, сякаш съм музеен експонат, който не могат да осмислят съвсем.

Господин Пъпеш прави крачка към мен.

— Ти пък кой си, да ти го начукам?

Продължавам да се усмихвам.

— Най-добре си тръгвайте.

Господин Пъпеш поглежда Камуфлаж Едно от дясната ми страна. После и Камуфлаж Две от лявата ми страна. Аз поглеждам и в двете посоки, а после отново към Господин Пъпеш.

Когато му намигвам, веждите му подскачат нависоко.

— Най-добре да го нарежем — казва Камуфлаж Едно. — Да го нарежем на малки парченца.

Престорвам се на учуден и се обръщам към него.

— Ах, не те видях.

— Какво?

— С тези камуфлажни панталони. Много добре се сливаш. Между другото, страшно ти отиват.

— Нещо знаеш да хитрееш, а?

— Много зная да хитрея.

Всички усмивки, включително и моята, се разширяват.

Тръгват към мен. Може да се опитам да се разбера с тях, бих могъл да им предложа пари, за да ни оставят на мира, но не мисля, че това ще проработи по три причини. Първо, тези престъпници ще искат да вземат всичките ми пари, часовника ми и всичко останало, което открият по мен. Да предложа пари, няма да помогне. Второ, и тримата умеят да надушват кръвта — лесната, слаба кръв — и нейният мирис им харесва. И трето, и най-важно, аз също харесвам мириса на кръвта.

Мина твърде много време.

Старая се да не се усмихвам, когато тръгват към мен. Господин Пъпеш вади голям ловджийски нож. Това ми харесва. Нямам особени морални задръжки да нараня някой, когото считам за лош. Но ми е приятно да знам, че на онези, които имат нужда от подобни аргументации, за да преценят, че съм „приятен“, мога да разкажа как престъпниците първи са извадили оръжие и следователно действията ми са представлявали чиста самозащита.

Все пак давам им още един шанс.

Поглеждам Господин Пъпеш право в очите и казвам:

— Най-добре си тръгвайте.

Двамата яки Камуфлажи се разсмиват, но усмивката на Господин Пъпеш започва да посърва. Той знае. Виждам го. Погледна ме в очите и вече знае.

Останалото се случва за секунди.

Камуфлаж Едно се нахвърля отгоре ми. Голям мъж е. Лице в лице съм със загорялата му епилирана гръд. Усмихва ми се отвисоко, сякаш съм нещо сладко, което ще схруска на една хапка.

Няма нужда да отлагам неизбежното.

Прерязвам гърлото му с бръснача, който носех скрит в ръката си.

Кръвта ме облива в почти идеална дъга. Мамка му. Ще се наложи още едно посещение на „Савил Роу“.

— Терънс!

Това е Камуфлаж Две. Малко си приличат и сега, докато се плъзвам към него, започвам да се чудя дали не са братя. Тъгата вцепенява престъпника дотолкова, че успявам да се отърва от него доста лесно, макар да не вярвам, че и да беше по-подготвен, това щеше да му бъде от особена полза.

Добре боравя с бръснач.

Камуфлаж Две загива точно както драгия Терънс, неговия евентуален брат.

Остава само Господин Пъпеш, техният любим главатар, който вероятно е бил удостоен с този ранг заради по-животинския си и зъл характер, в сравнение с този на своите паднали другари. Господин Пъпеш хитро беше тръгнал към мен още докато довършвах Камуфлаж Две. С периферното си зрение виждам как острието на ловджийския му нож проблясва над мен.

Това е грешка от негова страна.

Не замахваш срещу врага по този начин. Ще му е твърде лесно да се защити. Противникът ти може да спечели време, като се сниши или вдигне ръка, с цел да отклони удара. Когато стреляш по някого с пистолет, те учат да се целиш в средата на тялото, така че ако ръката ти кривне, все да улучиш нещо. Подготвяш се за евентуална грешка. При ножа важи същото. Намушкай от възможно най-близкото разстояние. Цели се в средата, така че ако противникът ти мръдне, пак да успееш да го раниш.

Господин Пъпеш не направи така.

Снишавам се и вдигам дясната си ръка, както отбелязах по-горе, за да отклоня удара. После, със сгънати колене, се завъртам и с бръснача прерязвам корема му. Не чакам да видя реакцията му. Изправям се и го довършвам по същия начин, както и предишните двама.

Както казах, всичко приключва за секунди.

Пропуканият асфалт е омазан в червено и се омазва все повече. Давам си секунда, не повече, да се насладя на опиянението. Вие бихте направили същото, ако не се самозалъгвахте.

Обръщам се към Патрик.

Но него го няма.

Поглеждам наляво, после надясно. Ето го, почти изчезва от погледа ми. Втурвам се след него, но бързо разбирам, че това е безсмислено. Отправил се е към гара „Кингс Крос“, една от най-оживените в Лондон. Ще стигне до гарата — сред толкова много погледи — преди да го настигна. Целият съм в кръв. Може и да съм добър в работата си, но въпреки факта, че Хари Потър се е отправил към „Хогуортс“ именно от гара „Кингс Крос“, самият аз не притежавам невидимо наметало.

Спирам, поглеждам назад, обмислям ситуацията, правя си извод.

Оплескал съм нещата.

Време е да се омитам. Не се тревожа, че може да има запис от охранителни камери, на който се вижда какво съм направил. Има си причина съмнителните субекти да избират точно тези места. Далеч от любопитните погледи, включително и електронните.

И все пак. Пропуснах си шанса. След всички тези години, след цялото безрезултатно търсене, една следа най-сетне изскочи на пътя ми и ако изпусна тази следа…

Нуждая се от помощ.

Бързо се отдалечавам и натискам бутон едно за бързо набиране на телефона си. Не съм натискал бутон едно почти от година.

Той отговаря на третото позвъняване.

— Моля?

Гласът му, колкото и да се бях подготвил да го чуя, ме стъписва за кратко. Номерът е блокиран, така че той няма никаква представа кой му се обажда.

Аз казвам:

— Нямаш ли предвид „Съобщете“?

Последва рязко поемане на дъх.

— Уин? За бога, къде беше през…?

— Видях го — казвам аз.

— Кого?

— Мисли.

Най-кратката пауза.

— Чакай малко, и двамата ли?

— Само Патрик.

— Еха.

Намръщвам се. „Еха“?

— Майрън?

— Да?

— Хвани следващия полет за Лондон. Нуждая се от помощта ти.