Дом

Глава 32

Стаята на петокласниците гледаше към просторна и сложно устроена площадка за игра, снабдена с пързалки и люлки, и замъци, и пиратски кораби, и тунели, тръби и стълби. Роб Диксън посрещна Майрън с протегната ръка и приятелска усмивка. Беше облечен с типичния за заместник-директор на гимназия кафяв костюм и шарена вратовръзка, която винаги напомняше на Майрън за педиатрите, които леко се престарават да се харесат на децата. Косата му беше вързана на опашка, а лицето му — гладко избръснато.

— Здравейте, аз съм Роб Диксън — каза той.

— Майрън Болитар.

Още в къщата на семейство Болдуин бяха решили Уин да отиде до дома на Хънтър на езерото Чармейн, а междувременно Майрън да отиде на уговорената среща с учителя и да остане наблизо.

— И аз ще дойда — беше казала Брук. — Познавам Вада. Може да помогна.

Звучеше така, сякаш не е в настроение за преговори.

— Моля — каза Роб Диксън, — седнете.

Училищните чинове бяха от онези, към които имаше прикрепен стол. Майрън се напъха в един от тях с известно усилие. Самата класна стая беше застинала във времето. Да, учебната програма неминуемо се променя и Майрън предполагаше, че из помещението се бяха скрили някои признаци на съвременния напредък, но това спокойно можеше да бъде неговата собствена стая от пети клас. Над черната дъска, в редица от главни и малки букви, беше изписана азбуката. Стената вляво беше изпъстрена с колажи и рисунки, дело на децата. Под ръчно написаната табелка „СКОРОШНИ СЪБИТИЯ“ бяха закачени с кабарчета изрезки от вестници.

— О, съжалявам — каза Роб Диксън.

— Моля?

— Гледах „Сблъсък“, а сам ви накарах да седнете в стол, така неудобен за коляното ви.

— Добре съм.

— Не, моля, седнете на моя стол.

Лицето на Майрън се изкриви в гримаса, докато се измъкваше иззад чина.

— Нека останем прави, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Много се вълнувам от вашите проучвания. Между другото — нямам представа дали това ще ви заинтересува, или не, — преподавам на петокласници от двайсет и една години, в същата тази стая.

— Еха — каза Майрън.

— Много обичам тази възраст. Вече не са онези хлапета, които не могат да вникнат в нещата; но все още не са навлезли в юношеството заедно с всичките му трудности. Пети клас се е сгушил точно на границата. Една важна, преходна година.

— Господин Диксън.

— Моля, наричайте ме Роб.

— Роб, обзалагам се, че сте страхотен учител. Приличате на онзи готин млад учител, когото всички обичахме, с изключение на факта, че вече не сте толкова млад, а вероятно сте и по-мъдър, но все така отдаден.

Той се усмихна.

— Харесва ми как се изразихте. Благодаря.

— И аз благодаря. Но съм тук под фалшив претекст.

Той допря ръка в брадичката си.

— Така ли?

— Тук съм, за да говоря с вас за една конкретна и ужасна случка.

Роб Диксън направи крачка назад.

— Не разбирам.

— Аз съм онзи, който спаси Патрик Мур — каза Майрън. — Но все още се опитвам да разбера какво се е случило с Рийс Болдуин.

Роб Диксън впери поглед през прозореца. Едно момче на около шест години, както изглеждаше на Майрън, скокна на едно въже и започна да се люлее на него. Веселието, изписано на лицето му — Майрън не помнеше кога за последно е виждал някой така отдаден на радостта.

— Но защо искате да говорите с мен? — попита той. — Аз не бях учител на никой от двамата. Най-вероятно и никога нямаше да бъда. Разбирате ли, стараем се учителите да не преподават на братя и сестри. Не че имаме такова официално правило. Просто директорът не смята, че това би било добре. Учителят няма как да е останал изцяло без предубеждения, а и със сигурност би имал предишен опит с родителите. Така че, дори и да бяха продължили да посещават училището, аз най-вероятно нямаше да преподавам на нито едно от момчетата.

— Но сте преподавали на Кларк Болдуин и Франческа Мур.

— Откъде знаете това?

— Кларк ми каза.

— И какво? — Диксън поклати глава. — Така или иначе, не би трябвало да разговарям с вас за това. Мислех, че сте станали спортен агент. Така казаха в документалния филм. След контузията сте завършили право в „Харвард“ и после сте основали своя собствена агенция.

— Така е.

— Тогава какво общо имате с всичко това?

— Това ми е работата — каза Майрън.

— Но в документалния филм казаха…

— В документалния филм не разказаха всичко — Майрън се приближи към него. — Роб, имам нужда от помощта ви.

— Не виждам какво бих могъл да направя.

— Спомняте ли си въпросния ден?

— Не мога да разговарям за това с вас.

— Защо не?

— Защото е поверително.

— Роб, едно момче все още е в неизвестност.

— Не знам нищо по този въпрос. Невъзможно е да смятате, че…

— Не, нищо подобно. Но искам да ви попитам. Спомняте ли си деня, в който момчетата изчезнаха?

— Разбира се — каза Роб Диксън. — Подобно нещо никога не се забравя.

Майрън се замисли какъв да бъде следващият му въпрос и реши да го попита направо:

— Къде бяха Кларк и Франческа?

Роб Диксън примигна няколко пъти.

— Моля?

— В деня, в който братята им изчезнаха — продължи Майрън, — Кларк и Франческа в клас ли бяха? И двамата ли бяха на училище? Тръгнаха ли си по-рано?

— Защо питате тези неща?

— Опитвам се да разбера какво се е случило.

— След десет години?

— Моля ви — каза Майрън. — Казахте, че си спомняте деня. Казахте, че никога не бихте забравили подобно нещо.

— Така е.

— Тогава просто ми отговорете на онзи прост въпрос. Кларк и Франческа в класната стая ли бяха?

Той отвори уста, затвори я и отново се опита да отговори:

— Разбира се, че бяха. Защо да не са били? Беше учебен ден. Сряда, по-точно.

Диксън закрачи към дъното на стаята и спря до един чин на предпоследния ред.

— Кларк Болдуин седеше точно тук. Беше облечен с червена тениска, като екипите на любимия му баскетболен отбор. Мисля, че през онази година идваше два пъти седмично облечен с нея. Франческа Мур — той се приближи до първия ред и отиде до крайния чин — седеше тук. Беше облечена с жълта блуза. Това беше любимият цвят на Франческа. Жълто. Винаги рисуваше жълти маргаритки по домашните си.

Диксън спря и погледна Майрън.

— Защо, за бога, питате тези неща?

— И двамата бяха тук през целия ден?

— Целия ден — повтори той. — Госпожа Болдуин ми се обади по телефона в два и половина.

— Брук Болдуин?

— Да.

— Тя лично ли ви се обади?

— Да. Позвънила е в централата. Говорила е с директора и е поискала да говори с мен. Казала, че е спешно.

— И какво ви каза?

— Каза, че е станало произшествие от личен характер и че полицейски служител ще дойде да вземе Франческа и Кларк. Попита дали мога да остана с децата до по-късно и да изчакам да пристигнат. Съгласих се, разбира се.

— Знаехте ли за отвличанията?

— Не, все още не.

Той поклати глава.

— Все още не разбирам защо сте тук, господин Болитар.

Майрън също не знаеше. Можеше да му разкаже същата онази приказка за това, как наслуки се мяташ из купата сено в търсене на иглата, но не виждаше смисъл да го прави.

— Полицаят със служебна кола ли пристигна?

— Не — каза той. — Полицаят беше жена. Беше облечена в цивилни дрехи и пристигна с необозначена кола. Но не виждам смисъла от всичко това.

— Разкажете ми за Кларк и Франческа.

— Какво за тях?

— Знаете ли, че са съквартиранти в университета?

Диксън се усмихна.

— Колко хубаво.

— И в пети клас ли си бяха близки?

— Разбира се. Мисля, че взаимното преживяване ги сближи.

— Ами преди отвличанията?

Той се замисли.

— Бяха просто съученици. Не мисля, че играеха заедно или нещо такова. Искрено се радвам, че можеха да разчитат един на друг, особено Франческа.

Особено Франческа.

Игла? Запознай се с моята добра приятелка Купа Сено.

— Какво имате предвид, когато казвате това за Франческа? — попита Майрън.

— Преживяваше особено труден момент.

— Какъв труден момент?

— Наистина не е редно да говорим за това, господин Болитар.

— Наричайте ме Майрън.

— Все пак не е редно.

— Роб, информацията, която имате, е на десет години. Момиченцето, което е преживявало труден момент, в момента е студентка в университет.

— Децата ми имаха доверие.

— И виждам защо е било така. Вие сте мил. Грижовен. Искате най-доброто за тях. В началното училище имах някои страхотни учители. Помня всеки един от тях. От гимназията — не чак толкова добре. Но добрите начални учители? Те завинаги остават в сърцето ти.

— Какво точно целите?

— Не искам от вас да предавате нечие доверие. Но през онзи ден се е случило нещо наистина ужасно. Не, нямам предвид очевидното. Знаем, че двете момчета са изчезнали. Но има и нещо друго. Нещо голямо. Нещо, което трябва да разберем, за да успеем да стигнем до истината. Затова ви моля, доверете ми се. Защо преминаваше Франческа през особено труден момент?

Роб Диксън се поколеба няколко секунди.

— Родителите й — каза най-сетне той.

— Какво за тях?

— Моментът беше труден за тях.

Той спря.

— Бихте ли могли да уточните?

Роб Диксън погледна през рамо към прозореца.

— Баща й беше открил някакви съобщения в телефона на майка й.

Обратно в колата, Майрън шофираше с пълна газ към общежитията на Университета „Колумбия“. При предишното си посещение беше записал телефонния номер на Кларк и сега го набра. Кларк отговори на третото позвъняване.

— Моля?

— Къде е Франческа? — попита Майрън.

— Седнали сме на поляната отпред.

— Стойте там. Не й позволявай да мръдне оттам.

— Защо, какво става?

— Просто ме изчакайте. Стойте там.

На моста „Джордж Вашингтон“ имаше задръстване. Майрън опита да мине напряко по „Джоунс Роуд“. Така успя да спечели малко време. По „Хенри Хъдсън“ беше задръстено, затова пое надолу по „Ривърсайд Драйв“ към 120-а улица и паркира до един пожарен кран. Беше склонен да рискува глобата. Затича се по 120-а улица, спусна се надолу по „Бродуей“ и влезе откъм „Хейвмайър Хол“. Студентите зяпаха видимо възрастния мъж, който тичаше между общежитията. Не му пукаше.

Когато мина покрай куполите и гръцките колони на библиотеката „Лоу“, пред него се разкриха подредените в правоъгълник сгради на общежитията. Той се спусна по стълбите — в стил „Роки“, но в обратната посока, — мина покрай статуята на поседналата Атина и стигна до затревената площ.

И двамата бяха там, Франческа и Кларк, седнали на тревата, сред общежитията на един от най-престижните университети в света. Майрън знаеше, че местата като това не бяха много, както и миговете, в които човек може да изпита подобна чиста, богата, невинна закрила — така, както ги преживява един студент, седнал на затревената морава пред общежитието. Истина ли беше това, или илюзия? Нямаше значение. Нямаше значение, че беше на път да изтръгне тези двама млади хора от всичко това.

Той вече беше близо до истината.

Франческа вдигна поглед, когато Майрън забави ход и спря. Кларк се изправи и каза:

— Какво е толкова важно?

Майрън се зачуди дали да не го помоли да влязат вътре, да отидат на някое по-усамотено място, но така или иначе, бяха отвън, наблизо нямаше никой, който да ги чуе, а нямаше време нито да увърта, нито да се опитва да направи преживяването по-приятно за нея.

Той седна на земята срещу Франческа „по турски“, но после си спомни какво му беше казал Мики и реши, че може би е редно да бъде описано с думите „със скръстени крака“. Не беше нужно да си Повелителят на умозаключенията, за да видиш, че Франческа е разстроена. Все така плачеше. Очите й бяха червени и подпухнали.

— Не иска да ми каже какво не е наред — каза Кларк.

Франческа стисна очи. Майрън отново погледна Кларк.

— Би ли ни оставил за минутка?

Кларк каза:

— Франческа?

Без да отваря очи, тя му кимна в знак на съгласие.

— Ще бъда в кафенето в „Лърнър Хол“ — каза Кларк.

Кларк преметна раницата си през дясното си рамо и неохотно се отдалечи. Франческа най-сетне отвори очи. Когато момчето се отдалечи достатъчно, Майрън каза:

— Трябва да ми кажеш истината.

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Това те съсипва. Съсипва и брат ти. Ще я узная, по един или друг начин. Затова нека ти помогна. Все още можем да оправим всичко това.

Тя издаде подигравателен звук и отново започна да плаче. Студентите наоколо започнаха да ги гледат загрижено. Майрън се опита да ги отпрати с усмивка, но си представи, че двамата приличат или на възрастен мъж, който къса с младо момиче, или — надяваше се — на преподавател, който съобщава лоши новини на своя студентка.

— Преди малко разговарях с господин Диксън — каза Майрън.

Тя вдигна поглед учудена:

— Моля?

— Учителят ти от пети клас.

— Знам кой е, но защо…?

Тя спря.

— Разкажи ми какво се случи — каза Майрън.

— Не разбирам. Какво каза господин Диксън?

— Той е добър човек. Не искаше да предава доверието, което си му гласувала.

— Какво каза той? — попита отново Франческа.

— Родителите ти са имали проблеми помежду си — каза Майрън. — Разказала си му за това.

Франческа откъсна стръкче трева от земята. Имаше лунички по лицето. Човече, мислеше си Майрън, колко млада изглежда. Почти си я представяше в онази класна стая, онази уплашена петокласничка, разтревожена, че целият свят около нея е на път да се сгромоляса.

— Франческа?

Тя вдигна поглед към него.

— Баща ти е открил съобщения в телефона на майка ти, нали?

Лицето й пребледня съвсем.

— Франческа?

— Моля те, недей да казваш на Кларк.

— Няма да кажа на никого.

— Аз не знаех, чуваш ли? Не знаех, преди…

Тя поклати глава.

— Кларк никога няма да ми прости.

Майрън се намести, така че двамата вече седяха право един срещу друг. От нечий прозорец в общежитието гръмна силна музика. Гласът на вокалиста ни съобщаваше, че някога е бил на седем години. След секунди добави, че е бил на единайсет години.

Да, каза си Майрън, докато гледам това момиче, мога да си го представя.

— Разкажи ми какво се случи, Франческа. Моля те.

Тя не отговори.

— Баща ти е открил съобщенията — каза Майрън в опит да я насърчи. — Ти вкъщи ли си беше, когато това се случи?

Тя поклати глава.

— Прибрах се няколко минути след това.

Мълчание.

— Брат ти вкъщи ли си беше?

— Не. Беше на гимнастика. Ходеше всеки понеделник.

— Добре — каза Майрън. — Прибрала си се вкъщи. От училище ли идваше?

Франческа кимна.

— Родителите ти караха ли се?

Тя отново стисна силно очи.

— Никога не ги бях виждала такива.

— Баща си ли имаш предвид?

Тя отново кимна.

— Бяха в кухнята. Татко държеше нещо в ръка. Не можех да видя какво. Крещеше на мама. Тя беше притиснала ушите си с ръце и беше клекнала на пода. Дори не забелязаха, че съм се прибрала.

Майрън се опита да си представи случката. Десетгодишната Франческа отваря вратата. Чува как Хънтър крещи на свитата от страх Нанси в кухнята.

— Ти какво направи?

— Скрих се — каза тя.

— Къде?

— Зад дивана в дневната.

— Добре. После какво стана?

— Татко… той удари мама.

Сред студентите наоколо цареше оживление. Смееха се и се разхождаха. Две голи до кръста момчета си подхвърляха фризби. Излая куче.

— Татко, той не пиеше много, защото, когато го правеше… — Франческа отново затвори очи — беше ужасно. Бях го виждала пиян може би три или четири пъти. Само толкова. И всеки път беше ужасно. Но никога чак толкова.

— И какво се случи после, Франческа?

— Мама започна да го нарича с много обидни думи. Изтича до гаража и се качи в колата си. Татко…

Тя отново спря.

— Татко какво?

— Татко изтича след нея — каза тя. Вече говореше с бавни, премерени думи. — Но преди това той остави онова, което държеше в ръката си.

Погледите им се срещнаха.

— Какво остави? — попита Майрън.

— Един пистолет.

Майрън усети как тръпките се изкачват по гърба му и достигат до тила му.

— После изтича през вратата след нея и аз се изправих. Излязох иззад дивана.

Очите на Франческа се разшириха. Тя се беше върнала отново в къщата.

— Тръгнах към кухнята. Пистолетът си стоеше там. На кухненската маса. Треперех само като го гледах. Не знаех какво да направя. Татко беше толкова ядосан. Беше пил. Не можех просто да оставя пистолета там.

— Какво направи, Франческа?

— Моля те — каза тя. — Едва сега научих. Трябва да ми повярваш. Лъгаха ме през всичките тези години. Научих едва когато Патрик се завърна вкъщи.

— Всичко е наред — каза Майрън. Той сложи ръце върху раменете й. — Франческа, какво направи, когато видя пистолета?

— Страхувах се, че татко ще го използва.

Сълзите се стичаха по бузата й.

— Затова го взех. Скрих го горе, в стаята си.

— А после? — попита Майрън.

— После Патрик го намери.