Дом

Глава 26

Общежитията „Морнингсайд“ към Колумбийския университет представляват един смайващо живописен правоъгълник, сгушен между „Бродуей“ на запад, авеню „Амстердам“ на изток, 116-а улица на юг и 120-а улица на север. Входът е по „Колидж Уок“ от 116-а улица, откъдето ненадейно, като през гардероба от Нарния, човек се телепортира от застаряващия град, от Манхатън в най-градската му част, право сред тази идилия в зелено и керемидено, сред куполи и бръшлян. Тук човек се чувства защитен и откъснат от реалността — и може би за четирите години, които ще прекара тук, преди да се дипломира, човек би трябвало да се чувства точно така.

Есперанца се беше свързала с администрацията на общежитията и беше научила, че Франческа Мур живее в апартамент за шестима в сградата „Ръгълс Хол“. Часът беше седем сутринта. Наоколо цареше почти пълна тишина. За да влезеш в сградата, беше необходима студентска карта, затова Майрън зачака до вратата. С цел да се слее с обстановката, Майрън си беше сложил бейзболна шапка и носеше празна кутия за пица.

Майрън Болитар, Повелителят на дегизировката.

Когато едно момче най-сетне се показа от входа, Майрън грабна вратата, преди да се затвори. Момчето, вероятно свикнало разни доставчици да влизат и излизат по всяко време на денонощието, не каза нищо.

Майрън Болитар, Повелителят на дегизировката, беше вътре.

По коридорите цареше свръхестествена тишина. Майрън се отправи към втория етаж и откри вратата на стая 217. Беше дошъл толкова рано, защото беше преценил, че Франческа, както всеки студент, все още спи и следователно щеше да бъде тук, а може би дори още леко замаяна. Това можеше да се окаже от полза. Да я хване неподготвена. Да, сигурно щеше малко да наруши спокойствието на съквартирантите й, но той реши, че подобни косвени щети са в рамките на допустимото.

Майрън не знаеше какво точно се надява да открие, но безцелното лутане беше голяма част от неговите така наречени детективски умения. Номерът не е да претърсваш щателно купата, за да намериш иглата, а наслуки да скачаш из различни купи, да вършееш гол и бос из тях и да се надяваш да се натъкнеш на някоя, ох, игла.

Майрън почука на вратата. Нищо. Почука малко по-силно. Още нищо. Той отпусна ръка на дръжката и леко я завъртя. Вратата беше отключена. Замисли се дали просто да не влезе, но не — непознат възрастен мъж влиза в стая в студентско общежитие? Не беше много умно. Когато почука отново, вратата най-сетне се отвори.

— Господин Болитар?

Не беше Франческа Мур. Беше Кларк Болдуин.

— Здрасти, Кларк.

Кларк беше облечен с тениска, с няколко номера по-голяма от необходимото, и карирани боксерки, за които дори бащата на Майрън би преценил, че са ретро. Лицето му беше бледо, а очите му червени.

— Какво правите тук? — попита той Майрън.

— Бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Ъъ, аз следвам тук. Живея тук.

— О — каза Майрън. — Двамата с Франческа сте съквартиранти?

— Ами, да.

— Не знаех.

— Нямаше причина да знаете — каза Кларк.

Напълно вярно.

— Шестима сме — продължи Кларк, сякаш искаше да поясни или да се ориентира в обстановката. — Три момчета и три момичета. Двайсет и първи век. Смесени общежития, смесени стаи, тоалетни за транссексуални, имаме си всичко.

— Може ли да вляза? — попита Майрън.

Зад гърба му се чу мъжки глас:

— Какво става, Кларк?

— Продължавай да спиш, Мат — каза Кларк. — Всичко е наред.

Кларк се измъкна навън в коридора и затвори вратата зад себе си.

— Защо сте тук?

— Дойдох да говоря с Франческа — каза Майрън.

Нещо се стрелна по лицето му.

— За какво?

— За изпита по икономика — каза Майрън. — Чух, че ще е просто кошмарен.

Кларк се намръщи.

— Трябва ли да се засмея?

— Е, признавам си, че не е от най-добрите ми шеги, но…

— Майка ми каза, че вие и братовчед ми Уин се опитвате да откриете Рийс.

Майрън кимна.

— Така е.

— Но Франческа не знае нищо.

Майрън му спести цялата метафора с вършеенето из купа сено.

— Може би знае повече, отколкото си мисли, че знае.

Кларк поклати глава.

— Щеше да ми е казала.

Не бързай, помисли си Майрън. Ако стоиш пред купа сено, повършей малко из нея, преди да търсиш друга. Или нещо такова. Накратко, прояви още малко търпение с Кларк.

— Вие двамата сигурно сте доста близки — каза Майрън.

— Франческа е най-добрата ми приятелка.

— Израснали сте заедно?

— Да. Но ни свързва много повече от това.

Една врата надолу по коридора се отвори. Някакво момче се препъна, докато излизаше от нея, точно както само един студент в ранна сутрин може да го направи.

— Единствено тя ме разбираше — продължи Кларк. — Знаете ли какво имам предвид?

Майрън знаеше, но каза:

— Представи си, че не знам.

— Бяхме просто деца. Бяхме едва в пети клас.

— Помня. В класа на господин Хиксън.

— Диксън.

— Вярно, извинявай. Диксън. Продължавай.

Кларк преглътна и потърка брадичката си.

— И така, бяхме просто малки деца. Да, двамата с Франческа бяхме приятели, но не е като да сме прекарвали много време заедно. Нали знаете как е в тази възраст?

Майрън кимна.

— Момчетата са с момчетата, момичетата с момичетата.

— Да. Но после всичко… имам предвид, че малките братчета и на двама ни — Кларк щракна с пръсти — изчезнаха. Просто така. Можете ли да си представите как ни се отрази това?

Майрън не беше сигурен дали въпросът е риторичен, или не. В коридора се носеше спарената воня на разлята бира и студентски тревоги. На стената имаше табло, отрупано с листовки и обяви за срещите на всевъзможни групи и клубове — всичко от бадминтон до екзотични танци, от теория на феминизма до ансамбъл от флейти. Имаше клубове, чиито имена Майрън не разбираше, като „Оркeзис“, „Гайа“ и „Таал“, а и какво точно представляваше „Танцова трупа Пепелянка“?

— Първоначално, когато брат ти изчезне, си стоиш вкъщи и не ходиш на училище — каза Кларк някак отнесено. — Вече не помня колко дълго. Седмица ли беше, един месец? Не помня. Но в някакъв момент трябва да се върнеш и когато го направиш, всички те гледат, все едно си някакво извънземно. Приятелите ти. Учителите ти. Всички. А след училище се прибираш вкъщи и там е още по-ужасно. Родителите ти са на ръба. И са като вкопчени в теб, защото вече се страхуват да не загубят и другото си дете. Затова се прибираш вкъщи и се опитваш да избягаш в стаята си, но когато правиш това, минаваш точно покрай стаята му. Всеки ден. Продължаваш да живееш — и въпреки това никога не можеш наистина да продължиш. Опитваш да се измъкнеш от сенките, но в един момент виждаш тъжното лице на майка си и това отново те събаря на земята.

Кларк сведе глава.

А междувременно, помисли си Майрън, си просто дете.

Майрън не беше сигурен дали това беше най-правилното нещо, което можеше да направи, но в крайна сметка отпусна ръка на рамото на момчето.

— Благодаря ти — каза Майрън.

— За какво?

— Че сподели това с мен. Трябва да е било кошмарно.

— Беше — каза Кларк, — но не това искам да изтъкна. Тя ми помогна.

— Франческа.

Кларк кимна.

— Имах си някой, който не просто казваше, че разбира. Имах си някой, който разбираше напълно.

— Защото тя е преживявала същото.

— Точно така.

— И — каза Майрън — обратното. Тя също си е имала някого.

— Да, предполагам. Разбирате ме, нали?

Приятелство, споено от страданието — може би най-стабилното приятелство от всички.

— Разбира се.

— Първо на Франческа казах за сексуалната си ориентация — още преди да споделя с родителите си, — но тя, разбира се, вече знаеше. Можехме да си говорим за всичко.

— Имал си късмет, че е била до теб.

— Не можете да си представите, господин Болитар.

Майрън изчака, преди да зададе следващия си въпрос.

— А сега, когато нейният брат отново си е вкъщи?

Кларк не каза нищо.

— Сега, когато нейният брат отново си е вкъщи, а твоят не — продължи Майрън. — Отношенията ви промениха ли се?

Той каза с тих глас:

— Франческа я няма.

— Къде е?

— Вкъщи си е, предполагам.

— Мислех, че снощи си я докарал до тук.

— Кой ви каза това? — почти рязко попита той.

После добави:

— Да, вярно. Племенникът ви. Той беше в къщата.

Майрън не каза нищо.

— Вижте, имаше купон в едно от общежитията. Знам, че това звучи глупаво, като се има предвид, че брат й отново е вкъщи. Напоследък тя се чувстваше доста объркана. Напрегната. В смисъл, не ме разбирайте погрешно, тя е в пълен възторг. Не смееше дори за миг да се отдели от Патрик. Поне първоначално. Но може би сега започва да й идва в повече, разбирате ли какво искам да кажа?

— Разбира се — каза Майрън. — Това е напълно естествено.

— И така, тя ми написа съобщение да отида да я взема.

— И ти си я докарал тук?

— Да. Отидохме на купона. Беше лудница, но нищо, което да не сме виждали и преди. И двамата пихме. Може би малко повечко, не знам. Както и да е, в един момент тя започна да откача.

— В какъв смисъл да откача?

— Започна да плаче. Попитах я какво не е наред, но тя просто поклати глава. Опитах се да я успокоя. Заведох я навън, не знам, да глътне малко свеж въздух. Вместо това, тя се разплака още повече.

— Каза ли нещо?

— Само повтаряше през сълзи, че не било правилно, че не било честно.

— Кое не е честно?

Кларк сви рамене.

— Че нейният брат се е върнал, а моят не.

Мълчание. После:

— Ти какво каза?

— Казах й, че се радвам за нея. Казах й, че завръщането на Патрик у дома е добра новина и че все още можем да открием и моя брат. Но тя просто продължи да плаче. После каза, че трябва да отиде да види брат си. Сякаш просто за да се увери, че той е добре. За да се убеди, че всичко това не е просто някакъв сън. Аз я разбирам, а вие?

— Напълно.

— Преди постоянно сънувах подобни сънища. Как Рийс си е вкъщи, сякаш никога не е изчезвал. Затова й казах, че ще я закарам, но в същия момент пред къщата спря една кола на „Убър“. Тя се качи и каза, че скоро ще ми се обади.

— Направи ли го?

— Не. Но това беше само преди няколко часа. Уверявам ви, господин Болитар. Тя не знае нищо.

Нямаше смисъл да отива до дома на семейство Мур и да разпитва Франческа. Нанси или Хънтър просто щяха да му забранят. Освен това Майрън имаше други планове.

Когато спря колата, баща му го чакаше на моравата. Двамата отидоха да закусят в „Епес Есен“, деликатесен магазин и ресторант с „автентична еврейска кухня“ (според брошурата), който се намираше в другия край на града. Майрън и баща му си поръчаха едно и също — прочутия сандвич „Слопи Джо“. Много хора си мислят, че „Слопи Джо“ са онези сандвичи от училищната лавка, натъпкани с мляно месо и доматен сос. В „Епес Есен“ приготвят автентичен „Слопи Джо“ — огромен сандвич с ръжен хляб на три пласта, с руски сос, зелева салата с майонеза и поне три вида месо — в случая пуешко, пастърма и осолено говеждо.

Баща му погледна в чинията си и кимна одобрително.

— Ако Господ правеше сандвичи…

— Това би трябвало да бъде рекламният девиз на „Епес Есен“ — съгласи се Майрън.

Когато приключиха със закуската, те платиха сметката, качиха се в колата и пристигнаха в гимназията тъкмо когато момчетата излизаха за загрявка. Мики беше в средата на групичката. Отборът му щеше да бъде домакин на мач срещу най-големия им противник, гимназията „Милбърн“.

— Помниш ли как играхте срещу тях в последната ти година в гимназията? — попита баща му.

Майрън се усмихна.

— О, да.

Отборът на Майрън имаше само една точка преднина и пред един от играчите на „Милбърн“ се откриваше възможност да отбележи точно в последните две секунди преди края на играта. Той се стрелна, готов да вкара победоносния кош и в този момент Майрън му направи чадър и успя да заклещи топката между ръба на коша и таблото, така че времето изтече. Играчите на „Милбърн“ се развикаха, че е имало нарушение — трудно е да се каже дали беше така, или не, — но съдията не се намеси. И до ден-днешен, когато Майрън срещнеше някой от играчите на „Милбърн“, които бяха участвали във въпросния мач, те всеки път шеговито се оплакваха как съдията не е отчел нарушението.

Ах, този баскетбол.

В салона се беше събрала доста публика за това дерби. Някои хора сочеха с пръст и прошепваха нещо, докато Майрън минаваше покрай тях. Добре дошъл на местната знаменитост на училищния баскетбол. Някои от тях се приближиха, за да го поздравят — някогашни учители, някогашни съседи, онзи тип хора, които продължават да ходят на мачовете дори когато децата им вече не играят в тях.

От мястото си до линията за наказателен удар Мики ги забеляза и помаха с ръка, за да ги поздрави. Баща му — или в случая на Мики, дядо му — също помаха. После започна да се изкачва покрай скамейките. Баща му винаги сядаше на последния ред. Не искаше да бъде център на вниманието. Той никога не викаше, не подканяше, не „съветваше“, не критикуваше съдията, не се вайкаше, не се оплакваше. Понякога само ръкопляскаше. Ако се развълнуваше силно по време на важен мач, ако Майрън вкараше някой важен кош, можеше да каже „Добро подаване, Боб“ или нещо подобно, така че да поздрави друг от отбора. Баща му никога не викаше за собствения си син. Просто така стояха нещата.

— Ако трябва да те възхвалявам, за да знаеш, че се гордея с теб — каза веднъж бащата на Майрън, — значи някъде съм сгрешил.

Като човек, който никога не пропуска възможността да се разчувства, Майрън започна да си припомня отдавна отминалите дни, когато самият той се беше разгрявал на едно такова игрище, беше оглеждал салона и беше виждал баща си да се изкачва по стъпалата по две наведнъж. Не и днес, разбира се. Днес баща му се движеше по-внимателно и някак тромаво. Често спираше да си почине. Лицето му се изкривяваше от болка и той се задъхваше. Майрън протегна ръка, за да му помогне, но баща му поклати глава.

— Чувствам се чудесно — каза той. — Просто коляното се обажда.

Но не изглеждаше чудесно.

— Добре, татко.

Те седнаха на най-горния ред, само двамата.

— Тук горе ми харесва — каза баща му.

Майрън кимна.

— Майрън?

— Да?

— Добре съм.

— Знам.

— Майка ти и аз остаряваме, това е всичко.

Тъкмо там е проблемът, искаше да каже Майрън. Той разбираше всичко — всяко нещо с времето си, всичко тече, земята се върти, кръговратът на живота — но това не означаваше, че трябва да му харесва.

Чу се предупредителният сигнал. Играчите спряха да загряват и се отправиха към скамейките си. Мъжът на микрофона започна, както гласи правилникът на всяка гимназиална баскетболна среща в Ню Джързи, да чете щатските правила за спортсменско поведение:

— „Не се толерират враждебни изказвания или действия между съперниците и треньорите. Включително подигравки, провокации и ругатни, насочени към съперниците, както и всякакви подигравателни думи и действия или такива, които целят да злепоставят съперниците. Всякакви устни, писмени и физически действия, насочени срещу нечия раса, пол, етнически произход, недъг, сексуална ориентация или религия, няма да бъдат толерирани, биха могли да доведат до дисквалифициране на играча и може да доведат до наказания за целия му отбор. В случай на подобен коментар моментално ще бъде отсъдено наказание. Инструктирани сме да не предупреждаваме предварително. Ваша е отговорността да припомните тези правила на своя отбор.“

— Необходимо зло — каза баща му.

После посочи към мястото, където седяха бащите, и добави:

— Но онези задници това не ги спира.

Краткото отсъствие от училище на Мики не беше преминало без одумване. Отново играеше в отбора, колкото и невероятно да изглеждаше това преди няколко седмици, но все още бяха останали някои лоши чувства. Сред шумната групичка бащи Майрън забеляза своя стар враг и бивш съотборник в гимназията, Еди Тейлър, понастоящем полицейски началник на градчето. Тейлър все още не беше видял Майрън, но гледаше доста вторачено към Мики.

Това не се понрави на Майрън.

Майрън се вторачи в началника, докато онзи най-сетне усети погледа му, обърна се и погледна към Майрън. Двамата мъже стояха загледани един в друг още една или две секунди.

Ако имаш някакъв проблем, гледай мен — опита се да му каже Майрън с поглед, — а не племенника ми.

Баща му се обади:

— Не му обръщай внимание. Еди винаги е бил от онези хора, които хлапетата в днешно време наричат „дришльо“.

Майрън се изсмя с глас.

— Дришльо?

— Мда.

— Кой те научи на тази дума?

— Ема — каза баща му. — Харесвам я, а ти?

— Много — каза Майрън.

— Вярно ли е? — попита баща му.

— Кое?

— Че майката на Ема е Анджелика Уайът?

Трябваше да е тайна. Анджелика Ауйът беше една от най-известните актриси в света. С цел да предпази единственото си дете и личното му пространство, те се бяха преместили да живеят в едно огромно имение на един хълм в Ню Джързи.

— Вярно е.

— И ти я познаваш?

Майрън кимна.

— Бегло.

— Кой е бащата?

— Не знам.

Баща му се заоглежда наоколо.

— Учудвам се, че Ема не е тук.

Двамата притихнаха, защото играта започна. Майрън се наслаждаваше на всяка изминала секунда. Да седи с баща си във физкултурния салон и да гледа как племенникът му се справя блестящо в играта, която Майрън толкова силно обичаше — беше простичко и примитивно, и блажено удоволствие. Мъката се беше стопила. Липсваше му, разбира се, но времето му отдавна беше минало — а какво удоволствие му доставяше само да гледа как племенникът му се наслаждава на преживяването.

Гледката леко просълзи Майрън.

В един момент, след като Мики се завъртя със скок, баща му поклати глава и каза:

— Наистина е добър.

— Така е.

— Играе като теб.

— По-добър е.

Баща му се замисли над това.

— Времената са други. Може и да не стигне толкова далеч като теб.

— Хмм — каза Майрън. — Кое те кара да мислиш така?

— Как да кажа…? — започна баща му. — За теб, баскетболът беше всичко.

— Мики също е доста отдаден.

— Без съмнение. Но за него не е всичко. Има разлика. Нека ти задам един въпрос.

— Добре.

— Ако се замислиш над това, колко силно искаше да победиш, какво би си казал сега?

Мики отне топката. Тълпата нададе радостен вик. Майрън не се сдържа и се усмихна.

— Може да се каже, че бях леко вманиачен.

— Беше важно за теб.

— Адски важно — съгласи се Майрън.

Баща му повдигна едната си вежда.

— Твърде важно?

— Сигурно, да.

— Но това е едно от нещата, които те отличават от другите талантливи играчи. Този… „копнеж“ би било твърде слаба дума. Тази нужда да побеждаваш. Тази целеустременост. Заради нея беше най-добрият.

Уин беше казвал нещо подобно на Майрън, докато играеше в отбора на „Дюк“: Когато се състезаваш, сякаш не си на себе си…

— Но сега — продължи баща му — можеш да гледаш на нещата от друг ъгъл. Преживявал си трагедии и радости, които са те научили, че в живота има и по-важни неща от баскетбола. А Мики… не ме разбирай погрешно, но на Мики му се наложи да порасне твърде бързо. Вече е преживял повече трагедии, отколкото му се полагат.

Майрън кимна.

— Той вече може да гледа на нещата от друг ъгъл.

— Именно.

Чу се предупредителният сигнал, край на първата четвърт. Отборът на Мики водеше с шест точки.

— Кой знае — каза Майрън. — Може би мъдростта ще направи от него дори по-добър играч. Може би погледът от друг ъгъл е по-полезен от целеустремеността.

Това се хареса на баща му.

— Може и да си прав.

Те се загледаха как съотборниците на Мики се разпръскват и вкарват топката в игра, за да започне втората четвърт.

— Ненавиждам спортните метафори — каза баща му, — но и двамата научихте на игрището нещо много важно, което ви помага в живота.

— Какво е то?

Баща му кимна с глава към игрището. Мики се спусна към средата на полето, примами към себе си един от защитниците и подаде на свой съотборник, който с лекота вкара кош.

— Помагате на околните да бъдат по-добри.

Майрън не каза нищо. Лицето на племенника му изглеждаше по онзи начин, който Майрън познаваше толкова добре. В това да си на игрището има нещо дзен, едно затишие пред буря, една яснота, една съсредоточеност, сякаш можеш да забавиш времето. В този момент Майрън видя как Мики стрелва поглед наляво. После спря за секунда. Майрън проследи погледа на Мики, за да види какво беше предизвикало тази реакция у него.

Ема беше влязла в салона.

Тя присви очи и огледа скамейките. Майрън й помаха. Тя кимна в знак, че го е видяла, и тръгна към него. Майрън се изправи и тръгна към нея. Когато се срещнаха, той я попита:

— Какво има?

— Нещо за Патрик — каза тя. — По-добре ела с мен.

Ема не го заведе далече — просто отидоха в кабинета на домакина, в основната сграда на гимназията. Тя отвори вратата и я задържа, за да влезе Майрън. Той прекрачи прага на стаята и разпозна хлапето зад бюрото.

— Здравейте, господин Болитар!

Наричаха го Спун, „Лъжичката“. Мики му беше измислил този прякор, въпреки че Майрън не беше сигурен каква точно е причината. Бащата на Спун беше домакинът на гимназията, което обясняваше достъпа на Спун до това помещение. Кабинетът беше малък, подреден и пълен с идеално поддържани растения.

— Нали ти казах да ме наричаш Майрън?

Хлапето се завъртя заедно със стола си, така че да гледа към Майрън. В джобчето на ризата си не носеше предпазител за химикалки, но изглеждаше като хлапе, което би трябвало да го прави. Спун бутна очилата си в стил Хари Потър с един пръст нагоре по носа си.

После дяволито се усмихна на Майрън.

— Знаеш ли онези лепенки, дето ги слагат на плодовете в супермаркета?

Ема въздъхна.

— Не сега, Спун.

— Знам ги, разбира се — каза Майрън.

— Отлепваш ли ги от кората, преди да изядеш плода?

— Да.

— Знаеш ли — продължи Спун, — че тези лепенки могат да се ядат?

— Не знаех.

— Ако не искаш, не е нужно да ги отлепваш. Дори лепилото се яде.

— Благодаря за информацията. Затова ли трябваше да дойда?

— Не, разбира се — каза Спун. — Трябваше да дойдеш, защото мисля, че Патрик Мур всеки момент ще излезе от дома си.

Майрън се приближи до бюрото.

— Кое те кара да мислиш така?

— Преди малко приключи да разговаря с някого през лаптопа си по „Скайп“.

Спун се облегна назад в стола си.

— Знаеш ли, че централата на компанията „Скайп“ се намира в Люксембург, Майрън?

Ема завъртя очи към тавана.

— С кого говори Патрик по „Скайп“? — попита Майрън.

— Това не знам.

— За какво си говориха?

— Това също не знам. Програмата, която моята прекрасна сътрудничка — той посочи към Ема, която изглеждаше така, сякаш иска да го изрита — инсталира на компютъра му, може единствено да отразява написаното на клавиатурата. Може да записва — или да регистрира, ако предпочиташ, — когато някой започне да натиска копчетата на клавиатурата. Затова успях да видя, че Патрик Мур е влязъл в „Скайп“. Но не успях, разбира се, да чуя какво са си говорили.

— Тогава защо мислиш, че скоро ще излезе от къщата си? — попита Майрън.

— Проста дедукция, приятелю мой. Веднага щом приключи с разговора, Патрик Мур — или човекът, който използва неговия компютър — посети уебсайта на автогарата в Ню Джързи. Доколкото успях да разбера, той проверяваше разписанието на автобусите, които пътуват за Ню Йорк.

Майрън погледна часовника си.

— Преди колко време се случи това?

Спун погледна сложния часовник на китката си.

— Преди четиринайсет минути и единайсет, дванайсет, тринайсет секунди.